Халфът на Фиорентина Рикардо Сапонара описа сърцераздирателните моменти, които са преживели играчите от отбора след смъртта на капитана Давиде Астори на 4 март. Той разкри и начина, по който покойният лидер продължава да дава сили на „виолетовите“. 26-годишният Сапонара даде израз на чувствата си и обяви какъв е последният му подарък от Астори пред седмичното издание „Sportweek” на „Гадзета дело Спорт“. Както е известно, аутопсията показа, че 31-годишният Астори е починал от брадикардия (намаляване на ритъма на сърцето до неговото пълно спиране), но се очакват резултатите от допълнителни изследвания.

„Давиде не дойде за закуска. Отидоха да го повикат, а той не е отговорил. Когато отворили вратата, са го намерили да лежи в леглото все едно спи. От моята стая чух линейката да пристига. Погледнах в коридора и чух страшен вик. Беше на домакина на отбора. Направо замръзнах. Треньорът Стефано Пиоли беше пребледнял и със сълзи на очите. Почти не можеше да произнесе името на Давиде. Прегърна ни. Всеки един по отделно. Киеза още спеше и не беше разбрал за случилото се. Когато му казаха, от стаята му се чуха звуци, все едно я преобръщаше наопаки. Някои от нас плачеха. Други обикаляха коридорите на хотела. Едни даже седнаха пред вратата на Давиде и се взираха в пространството“, разказва Сапонара.

„Ако това се беше случило на терена, когато сърцето е под натоварване, вероятно щях да приема такава смърт. Но да умреш така, много е трудно за проумяване. Само един път съм си позволявал да кажа на Астори колко важен е за отбора. Това беше през януари, когато загубихме с 1:3 от Сампдория и играхме лошо. Давиде беше наказан за този мач, а аз имах лошо предчувствие. Заради него имаше огромна дупка в отбора, липсваше ни неговата харизма. Когато се завърна на терена, му казах: „Липсваше ни като въздуха, който дишаме“. Дори и сега всички постоянно се питаме: „Какво щеше да направи Давиде... Как щеше да постъпи... Представи си, ако сега той беше тук... Давиде винаги казваше това...“ Много е трудно. На моменти дори произнасянето на неговото име се превърна в табу. Болката, която чувстваме още е с нас. Решихме да продължим напред и се справяме добре, но всички се страхуваме, че може отново да преживеем този момент.“

„Винаги си мисля за него на закуска и на последната тренировка преди мач. Марко Спортиело и аз сме първите, които слизат за закуска, дремещи и с лица на хора, които са станали насила от леглата. Давиде винаги идваше пет минути след нас и с огромна усмивка. Казваше на висок глас „Добро утро!“ и винаги питаше как се чувстваме, споделяше някакъв майтал. Това беше неговият начин да ни вдъхне енергия.“

„На погребението Милан Бадел си спомни за навика на Астори винаги да светва лампата, когато влиза в стаята за фициотерапия. Това описва перфектно влиянието му върху отбора. Когато той влизаше в помещението, сякаш светлината влизаше с него. За нас беше като по-голям брат, който умееше да успокоява хората. Обикновено преди мач съм много напрегнат. Затова винаги ми пращаше весели съобщения по социалните мрежи, докато пътувахме с автобуса към стадиона. Другите играчи обикновено слушат музика в рейса, но той мислеше за останалите. Караше ни да се чувстваме спокойни и защитени.“

„Клише е, че най-добрите си отиват първи, но в неговия случай е истина. Той нямаше време да арогантно и суетно. Харесваше футболът да се играе от мъже, а не от телевизионни герои. Когато Давиде почина, мислех, че това е краят за мен и няма да мога да се възстановя. Бях един от малкото, които го видяха в ковчега преди погребението и нещо в мен прещрака. Не можех да плача повече. Приех болката и собствената си чупливост по начин, на какъвто преди това не бях способен. Сякаш се страхувах да покажа слабост. Това ме направи много по-силен. Изглежда това беше последният подарък на Давиде за мен“, завършва играчът на Фиорентина.