Борбата отдавна не е запазена територия за мъжете и успехите на Елица Янкова са поредното доказателство за това. Едва на 20 години тя спечели сребърен медал от Европейските игри в Баку (Азрербайджан), а във вторник стигна до първото си отличие от европейско първенство, след като взе бронза в категория до 48 кг на турнира в Рига. Сега родената във Варна състезателка гледа с надежда към олимпийската квалификация в Зренянин (Сърбия) през април.

В Латвия тя спечели три победи, като отстъпи единствено на световната и петкратна европейска шампионка Мария Стадник (Азрербайджан). В спора за медала тя се справи с рускинята Валентина Исламова, която бе преборена и на полуфиналите в Баку миналата година.

„Много съм щастлива и се радвам, че нямам контузии преди олимпийската квалификация. Всеки медал е важен, защото си преминал през много трудности и тежка подготовка. Срещите с рускинята (б.а. - Валентина Исламова), която победих за бронза, винаги са много трудни, но аз надделявам с по-голяма воля и винаги успявам да обърна. За втори път след игрите в Баку губя от една и съща състезателка. Може би не ми стига физическа сила, защото срещам съпернички на 26-27 години. Шансовете за класиране на олимпийските игри са много големи. Важно е да съм здрава и да проведем добра подготовка“, коментира пред "7 дни спорт" 21-годишната Янкова.

Нейният път в борбата започва сравнително късно. Първо тренира лека атлетика, но с влизането в залата разбира, че нейното призвание е друго. Не след дълго е повикана за първи път в националния отбор от Петър Касабов и в 10-и клас се мести в София. Родовата връзка също е важна – баща й върви като обещаващ борец преди години, но впоследствие се отказва. Сега Янкова признава, че всеки неин медал е и негов. „Баща ми е бил борец, но никога не е искал аз да се занимавам с борба, защото сам е преживял много трудности и контузии. Бил е много голям талант, но се е отказал на 20 години, защото го е завъртял животът. Сега той е моят психолог, уникален е. За него винаги съм права и това ми дава свобода. На него дължа 50% от всеки медал. Заведе ме в залата, остави ме сама да пътувам с автобусите. Аз обаче не се отказах. Започнах с лека атлетика, защото исках да тренирам нещо, да си запълвам времето. После в залата ми хареса и реших да продължа с борбата.“

Янкова признава, че има буйна кръв, и още като малка редовно раздава правосъдие на улицата. По-късно това й помага да показва нужната агресия на тепиха и да обръща наглед загубени срещи. „В началото на моите приятели им беше малко странно, че се занимавам с борба. Но ние си бяхме малко луди. Където се хванем по улиците, винаги се биехме, така че за никого не беше голяма изненада, че започнах да се занимавам с мъжки спорт“, спомня си олимпийската надежда.

Между тренировките, лагерите и турнирите Янкова трябва да се лишава от купони, но сама споделя, че едно по-сериозно излизане на няколко месеца й е достатъчно. Най-много обича моментите, когато се прибира в родната Варна и се вижда с най-близките. За личен живот също няма време, а и момчетата се плашат от характера й на борец - на тепиха и в живота. „Когато се прибера във Варна, ме грабват роднините. Всеки иска да ме види. Това са хората, които ми се радват от сърце. Остава време и за излизания и купони. Веднъж на 3-4 месеца да излезеш, стига. Момчетата не се притесняват толкова от това, че тренирам мъжки спорт. По-скоро се плашат, че ние сме силни характери и както се борим на тепиха, така отстояваме себе си и в живота“, добави Елица Янкова.