”Първият коментар чух по време на “Аустрейлиън Оупън” през 1996 г. Семейството ми и приятели чуха как непознат човек каза за мен “Това Моника Селеш ли е? Какво се е случило с нея, изглежда огромна”. Приятелката ми му каза да мълчи. Тогава разбрах, че тялото ми не е каквото беше. Дрехите ми не можеха да скрият тлъстините на талията и дебелите крака. Когато сервирах се виждаше всичко. В Мелбърн спечелих деветия си шлем. Медиите определиха успеха като голямо завръщане.

Трябваше да се радвам и гордея. Близките ми се радваха, но аз не може. Бях прекалено разстроена заради начина, по който изглеждах (на снимката в ляво). По време на награждаването мислех само как да се скрия в анцуга. След това започнах да свалям килограми, след което се върнах към яденето. Три години имах този проблем. Причината, тя се появи през 1993 г.

До тогава бях на върха. Пътувах навсякъде, раздавах автографи, срещах се с нови хора, хранех се в най-добрите ресторанти. Играех играта, която обичам. Животът не можеше да е по-добър.

Започнах с тениса на 6 годинки в Югославия. Баща ми видя таланта и започна да ме тренира. За мен не бе работа, а удоволствие. На 11 спечелих турнир в Маями, където треньорът Ник Болетиери ме взе в школата си. Баща ми, майка ми и брат ми дойдоха заради мен във Флорида. На 14 играех при професионалистките, бях най-младата състезателка спечелила титла от почти всеки турнир от ”Големия шлем”. На 17 станах най-младата номер 1. По това време бях много слаба, тялото ми се разви късно и бях като момче.

И изведнъж светът се срути върху мен. 30 април 1993 г. бе слънчев ден, прекрасен за тенис. Играех на четвъртфинал в Хамбург срещу Магдалена Малеева. Водех с 6:4, 4:3, когато прекъснахме мача заради почивка. Спомням си как седях и пиех вода, времето ни свършваше, а устата ми пресъхваше. Тъкмо отпивах и усетих ужасяваща болка в гърба. Обърнах се и видях мъж с бейзболна шапка и усмивка на лицето. Ръцете му бяха вдигнати над главата. Не разбрах какво се е случило. Седях като парализирана, а двама мъже го повалиха на земята.

Бе забол ножа си 6 сантиметра в гърба ми, на милиметри от гръбначния ми стълб. Чух как хората викат доктори. В линейката брат ми държеше за ръката. Родителите ми бяха в хотела, защото баща ми не бе добре преди мача.

Два дни след инцидента Щефи Граф ме посети в болницата. Хората вече знаеха, че мъжът й е фен и иска да я види на върха. Разговаряхме няколко минути, защото тя трябваше да тръгне, за да играе на финала. Бях потресена, турнирът се играеше, все едно нищо не се бе случило. Това бе важен урок за мен, осъзнах, че тенисът е правене на пари и нищо повече.

Откараха ме в клиника в Колорадо. Имах разкъсани мускули и ме болеше много. Хирурзите бяха оптимисти, че ще се възстановя. Физическият белег зарасна за няколко месеца.

Емоционалният обаче остана и се чувствах като в мъгла и не можех да изляза от депресията. Седмица след инцидента 17 тенисистки от топ 25 бяха извикани в Рим, за да гласуват дали първото ми място да бъде замразено докато се оправя. Всички освен Габриела Сабатини гласуваха против. Заболя ме когато го разбрах. От гледна точка на бизнеса трябваше да ги разбера. Първото място носи повече пари и спонсорски договори. Хората щяха да направят пари докато ме няма.

Договор, който трябваше да подпиша вече бе за Щефи, новата номер 1. Чух и другата ужасна новина – баща ми имаше рак на простатата. Бях съкрушена. Докато опивах да му помогна се появиха информации за човека, който ме атакува. Името му бе Гюнтер Пархе, 38-годишен, безработен, обсебен от Щефи, от която бях взела първото място. Той искал да научи “Моника Селеш” на урок. Той казал в съда, че не съм хубава: “Жените не трябва да само кожа и кости” (на снимката вдясно).

Започнах да отказвам лечението. Да ходя дори десет минути бе мъчение за мен. Можех ли да играя отново? Може би не исках. Храната стана спасение от демоните ми. Отивах в кухнята и взимах чипс, сладолед, сядах на дивана и ядях пред телевизора. Дотогава не бях ползвала храната като спасение. Може би отговарях на коментара на Пархе, че съм прекалено слаба.

Това се превърна в битка между тялото ми и мозъка ми и продължи цяло десетилетие. Криех се докато тренирах. Мъжът получи две години условна присъда. Научих и, че състоянието на баща ми се влошава. Прибирайки се от болницата влязох в супермаркета и си тръгнах с количка пълна с чипсове и сладки. Знаех, че разрушавам здравето си, но не ми пукаше.

Тенисът ме правеше щастлива и реших да се върна към него. Тогава разбрах, че хората вече ги вълнува това как изглеждам, а не как играя. След като спечелих “Аустрейлиън Оупън” през 1996 г. загубих на “Уимбълдън” от номер 59 в света. Вестниците написаха, че изглеждам като сумист (на снимката вляво).

Баща ми почина през 1998 г. и отново се обърнах към храната. Чувствах се разрушена. Оказа се, че мъжете ме заглеждат. Срещнах Бенджамин на годежа на приятел. Той бе сериозен, пътуваше около света. Никога не бях срещала такъв мъж. Чувствах се добре с него и той не се интересуваше от това как изглеждам.

Имах проблеми с десния крак и пътувах често до Бостън, за да го видя. Усещах, че ме харесва. Отидох на негово парти и той застана зад мен, прегърна ме и каза: “Мила, внимавай, напълняла си”.

То се разсмя и си сипа вино, сякаш нищо не е станало. Аз се чувствах сякаш ми бе ударил плесник. Бях унижена и бясна. Разделихме се същата вечер.

През 2003 година реших да си почина от тениса. Правих неща за първи път – скочих с парашут, шляех се в Париж, събирах снимките, които баща ми е правил 20 години. Позволих си да тъжа за него. 
И в един прекрасен ден стомахът ми не бе празен. Имаше баланс между тялото и мисълта ми. Започнах да ям, каквото искам, но спирах, когато се нахранех. Знаех какво е да стоиш с дрехи на плажа в горещ ден и да се чувстваш нещастен в кожата си. Знаех, какво е да ровиш в шкафчетата в кухнята през нощта и да страдаш на сутринта. Това вече нямаше значение.

Накрая бях разбрала, какво е да съм щастлива"./БЛИЦ