Димитър Каров е от легендарното поколение в българския волейбол, което спечели сребърните медали на световното първенство в София през 1970 г. след драматичен финал срещу ГДР. Той е най-добрият разпределител през 60-те години на миналия век. Участник в три олимпиади –Токио ’64 (5-то място), Мексико ’68 (6-то) и Мюнхен ’72 (4-то). Завършва кариерата си като играещ треньор в Торино. Води в различни периоди мъжкия и женския отбор на ЦСКА, както и националните тимове на България.

Зет на футболната легенда Георги Аспарухов (женен за сестра му Лидия) и съучредител на Национален клуб "Гунди". 

 

- Според мен Радо Стойчев е имал договор до Олимпийските игри. Задачата е била отборът да се класира за Олимпиадата. При втората квалификация успяхме. Спокойно можеше се продължи с този успешен ритъм и след Олимпиадата да се взимат някакви генерални решения. Това, което стана,  беше много грозно и лично мен много ме оскърби. Защото съм волейболист и защото знам каква мечта е за един състезател да се класира, да играе на Олимпиада.  Имахме един добър отбор. Сега имаме половин отбор. Радо Стойчев обаче имаше право да реагира, защото той направи изключителен успех и с “Тренто” в Италия. Той не е случаен треньор. Радо Стойчев имаше право да реагира така, защото вече е име!

 

- Не, в никакъв случай.  При това ръководство на федерацията е невъзможно. Те не искат да работят с него.

 

- Да му мислят хората от управителния съвет на федерацията, които би трябвало добре да знаят как се прави спорт. С пари и голяма организация! И ми се струва, че целият този проблем и скандал малко го направихме по български... Когато имаме отбор, правим напрежение?! Същото беше и в Пекин –

скандала с Пламен Константинов.  Както става и сега със Стойчев, Казийски и Жеков. Просто, като че ли българската черта да си завиждаме, все още не може да я изживеем. Не можем да станем истински европейци. Да се радваме на хубавото и да го подкрепяме.

 

- Завиждат на Стойчев. На неговата слава и на неговите успехи. Може би има хора, които завиждат и на Казийски, който е изключителен волейболист. Жалко е. Дано това да бъде последната ни организационна издънка. Защото в противен случай просто този хубав спорт ще бъде сринат.

        

- Да, той е син на наш треньор, който беше в ЦСКА. Баща му стана световен шампион с младежкия национален отбор по волейбол. Цялата му фамилия е волейболна. Това също трябваше да натежи в тази ситуация. Пак ще повторя – той не е никак случаен човек. Гледам да не се меся в тези проблеми сега, защото си изпатих някога...

 

- Преди 5-6 години, когато искахме да си изкажем мнението на едно Общо събрание на федерацията в НДК, не ни пуснаха дори да влезем. Изгониха ни като престъпници! Тогава бяхме аз, Димитър Златанов, Борислав Кьосев, Димо Тонев, Тодор Симов... хора, които сме дали нещо на българския волейбол. Ние не сме искали да правим революция, само да кажем мнението си за състоянието на родния волейбол. Те ни изгониха. Извикаха охраната.

 

- Ръководството на федерацията начело с Данчо Лазаров и компания. Така че аз от този момент нататък съм само един зрител на волейбола. Питайте ги тях за страха. Ние не се страхуваме от тях. Искахме просто да си кажем мнението. Това е. Ужким бяхме в демокрация. Ужким гласът на хората трябваше да се чува.

 

- Това си е лично негов проблем. Това трябваше да бъде и неговият морален жест. Той смени много треньори. Сменя ги като работници. Сякаш има строителна фирма и смята, че треньорът е един работник. Треньорът обаче не е работник. А творец! Работи с хора. Той е интелектуалец, а съвременния волейбол е пълен с цифри и статистика, която трябва да се обработва, да се помни, да се предава на играчите, да се предава по време на мача. Това са едни много тежки моменти за треньора. А тук ние сме свидетели как за 5-6 години са се сменили около 10-ина треньори. За какво говори това?! Че нещата се правят по симпатия.

 

- Той влезе във волейбола чрез „Левски”. Георги Чолов беше ръководител на волейболните отбори на „Левски” и го привлече като спонсор. Така Лазаров влезе, а „Левски” стана „Левски-Сиконко”. И накрая се стигна дотам  Лазаров да изключи Чолов от волейбола!

 

- Правилно ли ви разбирам – Данчо Лазаров е изключил човека, който го е вкарал в този спорт?

- Точно това направи. По същия начин постъпи и със Сеферинов (Иван Сеферинов, бел.ред), който беше президент на „Славия”. Тогава го изключи от волейбола. А сега го привлече в управителния съвет. Боре Кьосев също е привлечен там, а в онази ситуация пред НДК беше  изгонен като престъпник?! Виждате ли какви неща стават... просто не са за коментиране.

 

- Той е човек без капка достойнство! Мисли си, че когато ръководи нещата, те зависят само от неговите решения. Не се интересува от делата на хората. От мислите, от чувствата, от амбициите им. Това не го вълнува. Интересува го само личният му престиж и кариера. Затова така сменя треньорите. Затова така мачка отборите. Аз бях треньор на женския национален отбор и на една квалификация в Чехия, когато стигнахме до класиране за Европейско първенство. Само месец след това във федерацията ми съобщиха, че... вече не съм треньор. И аз си събрах нещата и си тръгнах.

 

- Защото не ми се разправяше с тия хора. Да си късам нервите?! Не, благодаря. Кой ще ми признае това, че не съм спал с месеци, че съм се стряскал нощем преди мачовете? Това никой не го интересува! Защо?! Жалкото е, че все пак един български треньор (Радо Стойчев, бел.ред), който стигна до такова високо ниво, го прогонихме по този грозен начин.

 

- Не, не. Нищо не разбира. Той не е пипал топка, как! Може да чете книги, може всичко, но не е пипвал топка. За мен да си президент на една федерация, на един волейболен клуб, означава на първо място да обичаш играта. Да обичаш хората, с които и за които работиш. Да живееш с техните проблеми, а не да ги мачкаш! При нас не се получава. Състезатели на световно ниво ги правим на парцали.

 

- А какво мислите за поведението и позициите, които заема Любо Ганев? .

- Неговото поведение си е типично за него... още в ЦСКА, когато дойде от Русе, го бяхме кръстили Бай Ганьо! То си личеше по всичко какъв му е манталитетът. Много експанзивен, емоционален, с голямо самочувствие. Вярно, разбира му пипето от някои неща, добре се ориентира в бизнеса, но бизнесът е едно, а спортът – съвсем друго. Ганев постъпи много подло. Но ето и тук манипулацията на Данчо Лазаров. В момента Ганев говори с устата на Лазаров!  Стана така, че Лазаров се покри спокоен и остави другите да се оправят.  

 

- Има. И ми се струва, че Министерството на спорта стига, макар и бавно до правилното решение – да има два мандата. Да не е до безкрайност. Може да бъде изискано и свикано и извънредно изборно събрание. Ако има сериозна организирана опозиция, може да стане.

- И въпреки всичко националите ни се представят добре на Олимпиадата.
- Да, искам да ги поздравя. Браво на момчетата! Въпреки проблемите, въпреки скандалите те се обединиха, играят като истински мъже и родолюбци. Браво!

 

- Ох, щеше да бъде жив... (замисля се, очите му се насълзяват, бел. ред). Само Господ знае. Волейболна легенда може би щеше да стане, защото много му се отдаваше и този спорт. Но в тази ситуация нямаше да се намеси. Абсурд. Гунди не беше нахален. Той беше тих, кротък, скромен. Беше един съвсем обикновен, добър човек, на който Господ беше дал изключителен талант, спортна култура. Бил е добър волейболист, треньорите са се карали за него. Стана изключителен футболист. Като сме си говорили с жена ми по този въпрос, съм разбирал колко силно всъщност той е бил привързан към спорта. Още в махалата се е пързалял по разни заледени местности, само и само да играе, да рита. Говоря за ’50-та – ’55-та година, когато в „Редута” е имало още развалини, стръмни баири. Гунди е имал хъс още от тогава. Тая смелост. Впоследствие всичко това го е демонстрирал и в спорта, и то в най-тежките моменти. Защо стана именно в „Левски” футболист? Ами това е отборът на народа (усмихва се от умиление), както се казва. А народът безкрайно много обичаше Гунди. Викаха му Президента. Бил съм тук, из центъра с него, разхождали сме се. След него тръгваше опашка – да го пипнат, да му вземат автограф, да го стиснат за ръката, аз все едно бях от някакви села дошъл (смее се). А и аз бях известен спортист тогава. Гунди просто не можеше да ходи спокойно по земята. Тази обич, тази популярност, това беше нещо нечувано за нас в България. И затова и хората така го изпратиха по достойнство. Жалко, че си отиде толкова млад. Казват, че повече хора е имало на неговото погребение, отколкото на погребението на цар Борис. Много хора тогава пострадаха. Бяха изпратени по лагери. Системата беше такава, не сме си я избирали ние...

 

- Да. Беше нещо страшно. Страшно. Бяхме на лагер с националния отбор за Европейско първенство и тъкмо се бяхме прибрали от морето към 11:30 ч. Жена ми се качи горе в стаята, за да си почине малко, после щяхме да обядваме. И 12 ч. по новините като чух какво е станало и... изтръпнах. Казах си: „Господи, как ще се кача горе сега и ще кажа на това момиче? Как?” Качих се и само й казах, че нещо е станало, че са се ударили, и трябва да си тръгваме. Оттам веднага се качихме на самолета във Варна. Жена ми беше ни жива, ни умряла. Докторът беше плътно с нас. Като пристигнахме, тук, пред къщата ни имаше митинг, най-малко 1000 човека на колене. Плачат. Беше нещо страшно. Човек не може дори да си представи какво се случи тогава. До края на бременността Лидия беше все на лекарства, на успокоителни, с лекари. Цялата трепереше...

 

- Вярвате ли, че Гунди ви помага отгоре в трудни моменти? Говорила съм със жена му Величка, която не само вярва в това, но и го усеща в живота си.

- Имало е моменти, когато сме се събирали вкъщи с гости, с роднини. Сядали сме на масата и винаги нещо се казваше и за Гунди. И не само за него, а и за неговата майка – баба Мара, за баща му – дядо Аспарух. И винаги нещо ще се бутне и ще се разлее. И тогава си казваме: „Ето, те са между нас”.

 

- Да, така. Но кога и какво точно се случва, никой не знае. Това е голямата загадка на живота. Има ли живот след смъртта, какво става с нас, душата ни къде отива?!

 

- Съдбата... разбира се, че вярвам. Всичко е написано. Всеки човек се ражда със своята карма на този свят. Неговата съдба беше много, много тежка, но така стана кумир. Стана, но на жестока цена. Казват, че Господ прибира при себе си по-рано първо тези, които обича най-много. Ние сме изпратени на този свят на изпитание.

 

- Останал съм сирак на 2 годинки. Какво да правя... Това е. Майка ми е била на 20 години, когато си е отишла – от сърце. На 1 май 1946 г.

 

 Как сте успял да се съхраните през всичките тези години?

- Аз съм от религиозно семейство. Дядо ми е бил свещеник. Той също умира през 1946 г. Баба ми беше много религиозен човек. В нашето семейство религията беше нещо задължително – спазваха се всички пости. Това е пример, който съм взел от малък. Запазил съм го в себе си, защото съм припознавал в близките си хора, които са се стремели, искали са да ме изградят като човек. Да стана човек, защото знаете, че обикновено съдбата на сираците е да обикалят по домовете, а там вече животът е съвсем различен. Както е казал поетът: „Отиваш в затвора, попадаш на хора и ставаш човек”, но можеш и да не попаднеш на хора. Всичко е написано.

 

- Изляхте душата си пред мен, но ме интересува след всичко, което сте преживял до момента в живота си, как се чувствате днес? Щастлив човек ли сте?

- Аз съм щастлив. Човек не винаги може да стигне върха, защото моята мечта винаги е била да стана световен и олимпийски шампион. Имахме тези неща в ръцете си. ’70 година в София водехме на ГДР с 13:5 в петия гейм и…паднахме. ’72 година в Мюнхен на полуфинала на японците им водехме с 2:0. Поведохме и в третия. Отивахме на финал и на източните немци щяхме да им прережем гръкляна, не можехме да ги гледаме в онзи период. Но това така и не можа да се осъществи. Но аз съм доволен, защото лично аз се забавлявах, вдъхновявах със спорта. Никога не ми е тежал. Животът е голяма борба, доволен съм, че съдбата ме насочи към спорта. Благодарен съм, защото моят вуйчо, който ме е осиновил, искаше да ставам инженер. Чувствах в себе си, че нямам това призвание, тая сила. Отказах. Силата на моя живот беше в спорта. Радвам се, че успях да издържа.