Кога друг път ще чуете новинарска емисия (не спортна!) да започва така: "България е на полуфинал! Българи юнаци!" – и очите на говорителя да сълзят от щастие?
Толкова пъти, колкото наистина си пожелаем. Толкова пъти, колкото волейболните ни национали повярват в потенциала си, в колективния дух, в несломимата българска воля!
Само толкова е нужно за едно голямо чудо!
България постигна невероятен обрат срещу САЩ – от 0:2 до 3:2 (21:25, 19:25, 25:22, 15:13)!
"Лъвовете", водени от Джанлоренцо Бленджини – най-младият тим в надпреварата – сразиха четвъртия в световната ранглиста и трети от Олимпийските игри в Париж, предвождан от легендата Карч Кирали.
Съперник, далеч по-класен от иначе силните Германия и Словения, които вече бяхме победили. А преди това сломихме Чили и Португалия.
Срещу Щатите българите просто не се предадоха. Това е. Толкова бе достатъчно. Въпреки че след първите два гейма картинката на моменти изглеждаше катастрофално, а американците – сигурни победители.
После обаче дойде големият обрат! Моментът, в който спортист израства за секунди, благодарение на най-голямото си оръжие – психиката.
Нашите момчета написаха нова златна страница в историята на българския волейбол! И продължават онази велика еуфория от 2006 г. в Япония, когато последно се класирахме за полуфинал с 5 победи над Италия, Чехия, САЩ, Венецуела и Иран.
Тогава "лъвовете" на Мартин Стоев, спечелиха бронза, а в състава бе и Владо Николов – бащата на днешните национали Александър и Симеон Николов.
Днес историята продължава. Сега нашите момчета са във вихъра на емоциите, но трябва да запазят максимална концентрация. И имат най-вдъхновяващите примери за това!
Владо Николов със сигурност е плакал от щастие пред малкия екран, както и милиони българи. Очите на либерото Теодор Салпаров – друг герой от славното ни минало, също се напълниха със сълзи в студиото на bTV, когато прозвуча финалната 25-та точка.
Такива сълзи са безценни, защото говорят повече от хиляди думи. Сълзи на нация, която отново е обединена, за миг отново диша заедно.
Само два дни по-рано Салпаров припомни победата над САЩ в контролата преди шампионата на планетата. Тогава каза, че този мач няма да прилича на предишния, но добави нещо много важно – "отборът ни е равностоен, така че я няма разликата преди години, когато бяхме много класи по-далеч от американците".
Показателно.
Ето с такава вяра се стига далеч – много, много далеч!
Даже още по-далеч, отколкото сме били през 1970 г., когато пред собствена публика в столичната зала "Фестивална" мъжкият ни национален отбор прави невероятното, най-значимото си класиране в историята – сребърните отличия.
Почти докосва титлата, но Фортуна ни обръща гръб и като по чудо не ставаме шампиони. Печели тимът на ГДР.
Затова днес, когато пак се връщаме към спомените за славното волейболно минало, го правим с притаен дъх. Защото само спортът умее така да ни обединява. Само спортът може да запали пламък в нация, която иначе твърде често тъне в апатия и разединение.
Сега тези момчета ще пишат своите златни страници – и, дай Боже, да ги започнат със златни букви.
Миг на върховна радост? Не – повод да мечтаем още по-смело!
Защото мечтите са за това – да стават реалност тогава, когато наистина са силно желани.
Е, България си го пожела! Истински! И вече го прави! А пътят до златото минава през същото – труд, дух, шанс и една велика българска воля!
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ СПОРТ
