Паднаха тайните на старите софийски вертепи

Някога „най-древната професия“ както в София, така и в цялата страна била узаконен порок. Още след Освобождението проституцията се развихрила навсякъде в България, а жриците на любовта придобили легитимен статут. Публичните домове били внимателно прибрани зад стените на уж „кафе-шантани“, нощни локали и различни други заведения, под хилавия надзор на твърде оскъдните тогава санитарни власти.

Носеща добра печалба със солидния си данък обаче, платената любов не остава пренебрегната и дълго време борбата за нейното закриване среща голяма съпротива от общината, пише в. Монитор.

Направо не е за вярване защо леките жени са наричани "шафрантии"!

"Непритеснявана от властта и неконтролирана от санитарните власти, проституцията се ширела. Разпространявали се и болестите, свързани с нея", пише Петър Мирчев в "Книга за София".

И въпреки че в провинцията вертепите се позиционирали най-често „на портите“ на населените места, за да не смущават благонравните им жители, пък и да окрилят от одумвания клиентелата си, в София лицемерната порядъчност била оставена на заден план и те накацали в самото сърце на града.

Така само три месеца след края на Руско-турската война на ул. „Калоян" била регистрирана първата „фирма“ за платени удоволствия, а съвсем скоро я последвали и други локали. На ул. "Екзарх Йосиф", ул. "Сердика", бул. "Дондуков", ул. "Алабин" и площад "Трапезица“ също виснали табели, които и без красноречието на червените фенери ясно показвали пътя на столичани.

За това „централизиране“ на жриците бил виновен самият директор на столичната санитарна служба д-р Михайлов. В един доклад към Общинския съвет той пише: "Съдържателите на публични домове се оплакват, че търговията им върви слабо, че губят и не могат да плащат големия данък от 15 000 лева. Съдържателите са прави. Публичните домове са много далеч от града. Там съобщенията и осветлението са лоши, поради което порядъчните хора се страхуват да ги посещават. Посещават ги само гамените и коцкарите, които не правят "алъш-вериш". Предлагам да се преместят в града, но без да им се окачат фирми и червени фенери."

Изобщо цитаделите на греха се ползвали с явна толерантност. Най-известни сред тях според писателя Димо Казаков били неофициалните публични домове, подвизавали се под ефимистичното определение „кафе-шантани“, което произлиза от френския глагол „пея“ и буквално се превежда като „пеещи кафенета“.

„В тоя сорт нощни кабарета, не особено големи, с по десет-петнадесет маси и обезателно две, три до четири стаи „сепарета“ се сервираше чай, кафе, бира, евксиноградско бяло вино и шампанско на твърде високи цени. В тях имаше по десет-петнадесет певачки, дошли от Австрия, Румъния, Гърция и Сърбия. Под акомпанимента на пианото те пееха непретенциозно шаблонни песни и след това събираха парса (бакшиш – бел. а.). Парсата беше пет или десет стотинки. При повикване те сядаха при клиента на разговор и консумация, за която получаваха процент“, пише Георги Каназирки-Верин.

Най-популярни били "Сан Стефано", "Одеса", "Орфеум"
"Неапол" и "2 февруари". Челно място в класацията заемала фирмата „Аполо“, чиито съдържателки били баба Цора и дъщеря й Хермина. Тя силно се отличавала с това, че нейните клиенти били все из „висшата бюрокрация“ и софийския елит, докато останалите домове имали доста разнообразни посетители.

Един от официално регламентираните домове – Централния публичен дом, се намирал зад Владайската река, източно от ул. "Раковски". По-късно в запазените му сгради се е помещавала част от Окръжна болница, а днес там се разполагат диспансер по кожно-венерически болести и столичната Бърза помощ.

Интересно е, че някои от по-състоятелните собственици на публични домове си служели с доста смели рекламни решения, когато се сдобиели с нови момичета. Те притежавали луксозни файтони, теглени от добре гледани расови коне и често качвали нагиздените красавици, след което ги развеждали показно из целия град.

„Впрягаха конете, натоварваха на файтона своята нещастна прясна „стока“ и я разхождаха бавно и тържествено из централните улици, за да може тяхната клиентела да види, че е пристигнала нова реколта. Този подвижен пазар на белите натруфени робини се търпеше мълчаливо от кръстосващия улиците свят“, отбелязва Димо Казаков.

Всъщност повечето от момичетата, отдадени на най-древната професия, не били тукашни. Руският военен кореспондент Немирович-Данченко пише, че след Освобождението само в Русе, където по някои улици още могат да се видят насочващите каменни фалоси, били "внесени" от предприемчиви хора над 500 публични жени.  

В столицата не било по-различно – голяма част от тях пристигали от различни държави и най-вече от Австро-Унгария и Сърбия. Сред най-видните жрици на стара София били кака Мара Мераклийката, Люба Лагоска, Драга Савич и др. Люба Логоска дори била собственичка на един от бардаците – „Сердика", а Драга Савич на този на ул. „Струма". Проститутките се делели на „общи" и „частни", като първите заработвали средствата си зад стените на публичните домове, а „частните" действали като ВИП компаньонки.

В един момент обаче жричеството в София толкова много нараснало, че се наложило да се вземат някакви мерки. Бранейки моралните принципи на столицата, общинарите приели специални правила за публичните домове на заседание от 1880 г. Било решено прозорците и вратите на публичните домове да бъдат винаги затворени и такива заведения да не се отварят близо до училища, пансиони, църкви и джамии и на централните улици, където се разхожда обществото.

"На проститутките не се позволява да влизат в градините, да ходят по улиците около домовете, в които живеят, и по-далеч в неприличен вид, в нескромно облекло и на купища, да закачат минувачите с ръка, дума и поглед и да правят каквото и да е движение, което докарва докачение на публичната нравственост", пише в документа.

3 години по-късно на платените труженички забранили и да се къпят в градската баня заедно с порядъчните столичанки. Те можели да я посещават само в определен ден от седмицата, "за да не съобщят некоя прилепчива болест" на другите жени. Затвор очаквал всяка нарушителка на нововъведените мерки, а глоба –  съдържателя на дома.

Цените на платените удоволствия също били регламентирани от общинарите, като варирали според джоба на клиентите: "Там, дето милостите се придават по-горе от една рубла, и там, дето милостите се придават по-долу от една рубла", пише Петър Мирчев.

Освен кафе-шантаните имало още много локали, които се подвизавали като кабарета с вариететни артистки или други нощни заведения, но истинското им предназначение не било загадка за никого. Затова и почти не можело да се види високоморална гражданка да се навърта наоколо или пък изискан господа да ги посещава по светло, без да се крие.

„Благочестивите съпруги не само че не можеха и не желаеха да посещават такива заведения, но се и бояха за мъжете си, че съблазнителките може да им ги отнемат. Артистките – или по-скоро певачките в тези заведения, наричаха с най-непочтени имена: кабаретни дами, паднали жени, орфанистки и т.н. Най-популярното им наименование беше шансонетки“, спомня си и Райна Костенцева в „Моят роден град София“.

Изключително любопитно е, че и произходът на думата „шафрантия“  идва от едно такова „пеещо заведение“, когато пак през 19-и век унгарският маестро Михай Шафран създал в Шумен едно от първите кафе-шантани, в което пеели и танцували жени. Също като в столицата, почтените шуменски госпожи не харесвали нововъведението за разлика от мъжете си и започнали да наричат певиците „шафрантии“ по аналог с турската дума шъфрънтъ, т.е. леконравни жени.

В София обаче благонравните дами стигнали малко по-далеч и една депутация дори поискала от министъра на войната да забрани в един от локалите да свири чешкият дамски оркестър, тъй като „задържал до късно мъжете им и ги излагал на съблазън“.

Всъщност освен жените недоволни били и от Софийския хигиеничен съвет и още в началото на 20-и век се заговорило за цялостно закриване на публичните домове. Тази идея, разбира се, срещнала много съпротива, и то най-вече в лицето на общинските съветници – те не можели толкова лесно да се откажат от тлъстите данъци, с които се облагали от търговията с платената любов.

Оказва се, че дори австро-унгарският консул се застъпил за интересите на няколко свои съгражданки в бизнеса и успял да издейства от Общинския съвет разрешение да упражняват занятията си още половин година след хлопването на вратите на публичните домове.

След няколко случая на проститутки, починали при неизвестни обстоятелства обаче, малко по малко се стигнало до окончателното им закриване. Към края на 19-и и началото на 20-и век платената любов в столицата също започнала да умира, а от 1 юли 1905 г. публичните домове били забранени със закон в цялата страна. А дали с това законодателството възпряло най-древната професия да продължи да съществува е друг въпрос.