Два столични театъра откриха сезона 2016/2017 г. с ....комедии. При това не какви да са, а интелигентни, провокиращи размисъл. Не от тези комедии, наподобяващи на много от телевизионните скечове, в които иначе талантливи актьори се щурат в Брауново движение по сцената, правят идиотски гримаси и неприлични жестове или изричат дебелашки шеги. Само и само да се разсмее публиката и да напълни отново салона. Защото чалгата прониква и в театъра и за съжаление я използват и режисьори с иначе високи претенции.
Двете качествени комедии, за които става дума са : френската „Името” на тандема Матийо Делапорт и Александър дьо Ла Пателиер и „Болница накрай света” от Христо Бойчев на сцената съответно на Сатирата и на Малък градски театър „Зад канала”.

Любимият на поколения българи САТИРИЧЕН ТЕАТЪР „АЛЕКО  КОНСТАНТИНОВ” даде „летящ” старт на своя юбилеен, вече 60-и сезон с една френска пиеса, която е типичен пример за умна комедия. Именно „Името” изстрелва интелигентския „дует” Делапорт – дьо Ла Пателиер (тогава през 2010 г. и двамата са на 39 г.) от анимационното кино в орбитата на театъра и голямото игрално  кино. Дебютната им пиеса се радва на такъв успех, че получава номинации за най-високата френска театрална награда „Молиер”. Последвалата екранизация на „Името” с Патрик Брюел и Валери Бенгиги в главните роли  привлича пък в салоните над три милиона зрители и донася на двамата автори някои от националните филмови награди „Сезар” за 2013 г. 

Разговорът при една семейна вечеря, на която е поканен и най-добрият приятел от детинството (Клод – Богдан Казанджиев)  се завърта около името на очакваното бебе на Венсан (Михаил Билалов) и Анна (Ирина Първанова). Всички са скандализирани, когато Венсан, преуспяващ млад бизнесмен и двигател на действието в пиесата, (Михаил Билалов разкрива в тази роля и своя комедиен талант)  обявява твърдото намерение на младата двойка да кръсти първородния си син  - ....Адолф.  Аргументът на Венсан: „Адолф Хитлер не е станал Адолф Хитлер, защото се е казвал Адолф” не успокоява духовете, а ги разбунва. Спорът става катализатор  на „пробойни” във външната идилия на професорското семейство Пиер и Елизабет Гаро (много ярки на сцената Николай Урумов и особено Ана Вълчанова), без да се стига естествено до катарзиса в „Кой се страхува от Вирджиния Улф”, на разкриване на други дълго пазени тайни сред тези най- близки хора. Но нека зрителите (те несъмнено ще бъдат многобройни) сами се насладят на шеметния развой на събитията, обилно напоен с фин френски хумор. Ще се запомнят изрази  от рода на: „Мама толкова се притеснява да не ни притеснява, че става просто притеснително” (Елизабет за майка си, която е шестият герой в комедията, без да се явява на сцената) или „Тя е първата бременна, която пропуши по време на ...бременност” (Венсан за жена си Анна).

Известна слабост (тя е сюжетна) на комедията са твърде дългите догадки на героите за името на бебето, преди да се разкрие „ужасяващото” ...Адолф. Тази протяжност нарушава малко темпоритъма на спектакъла в първата му част. 

„Името” ще се свърже и с още един юбилей. Комедията  е 100-тната постановка на режисьора проф. Здравко Митков, който от септември 2013 г. е за втори път (след периода 1988 – 1992 г.) директор на Сатиричния театър. Притежаващ безспорен естетически вкус, той подчертава, че и през 60-ия сезон на театъра ще се стреми към репертоар на по-високо интелектуално равнище, но същевременно и забавен. В залата трябва да кънти „смях на горницата, а не на долницата” по неговия образен израз.   

И още нещо интересно. „Името“ събра за първи път на една сцена след 24 години трима състуденти от ВИТИЗ : Михаил Билалов, Николай Урумов и Ана Вълчанова. И тримата от класа на именития режисьор проф. Николай Люцканов,  чийто асистент тогава е бил ....Здравко Митков. В отговор на мой въпрос за агенция Блиц, дали тази им близост и студентските спомени не са повлияли и малко отпускащо на репетиционния процес, режисьорът изтъкна:”Тримата са толкова опитни професионалисти и при тях разсейване е невъзможно. Това, че и четиримата сме възпитани в един и същи дух и отношение към изкуството ни помогна бързо да се разбираме и те се изявяват сега в чудесна светлина.”
Името” можете да гледате на 24 т.м., както и на 3, 13 и 23 ноември, винаги от 19.30 ч.
 

Снимка: Елена Ненкова
         
Непосредствено преди тази първа за сезона премиера бе открита изложба на карикатуриста Илиян Савков. Във фоайето на Сатирата, тази най-посещавана „изложбена” зала (тук при представления минават дневно между 350 и 500 души), той представя свои шаржове и карикатури под мотото „Рисунки с тънки намеци”. Тънък намек е и техният брой – 60, точно на колкото години става и театърът. 
 

Снимка: Елена Ненкова
 
Докато за Сатиричния театър е нормално и почти задължително да открие своя сезон с комедия, то още по-радостно е, че и МАЛЪК  ГРАДСКИ  ТЕАТЪР „ЗАД  КАНАЛА” се обърна за вдигането на своята завеса към такъв дефицитен, особено за България, жанр като комедията. Наистина авторът е отлично познат и отдавна утвърден – Христо Бойчев.  Пиесата  „Болница накрай света” е писана още през 1987- 1988 г., но пък 20 г. не е поставяна в София. Христо Бойчев отдавна се е превърнал в „запазена марка” не само за родната комедиография. Той е най-поставяният български драматург в чужбина. В „авторската си сметка” има вече 40 страни, като 40-ата държава е ...Катар. 
 

Снимка: Елена Ненкова

Малък градски театър „Зад канала” (директор Бина Харалампиева,  драматург Юрий Дачев) е известен не само със своята взискателност и естетически вкус за репертоара, но и с умелия си подбор на режисьор за съответната постановка. И сега с босненския режисьор Дино Мустафич  МГТ е ударил „направо в десятката”. Млад и енергичен, същевременно високоинтелигентен, той умее кратко и образно да обрисува своя подход към дадена творба и концепцията си на режисьор изобщо : „Най-добрата режисура е тази, която не се чувства”.  Дино Мустафич е професор в Сараевската театрална академия,  директор е на престижния Сараевски филмов фестивал и има зад гърба си вече 70 постановки из цяла Европа. „Болница накрай света” е негова поредна среща с творчеството на Христо Бойчев. Двамата ги свързва и лично приятелство.  Още през 2003 г. Мустафич прочита  „Полковникът птица” и поставя тази най-нашумяла творба на Бойчев на сцената на Камерен театър 55 в Сараево,  радвала  се и там на голям успех. 

Болница накрай света” е фактически метафора на света и живота,  който живеем. Случките, проблемите, емоциите в отделението далеч надхвърлят рамките на провинциалната болница, пределите на България дори. Те са валидни за цялата система  на обществения живот. Неслучайно  Христо Бойчев променя и заглавието на творбата си от „Районна болница” на „Болница накрай света. „Хората тук са на естествен подбор. Ако оживееш – оживееш. Ако ли не – никой не те кара да живееш.”, с горчива насмешка констатира авторът чрез своя герой Трифон (много колоритно изпълнение на Александър Дойнов). Абсурдът е пълен. Не се знае кой е луд, кой здрав и нормален, кой е лекар, кой е пациент. Някои имат наистина амнезия,  други се преструват, защото така им е по-удобно. Едни искат час по-скоро да ги изпишат, като героят на Стоян Младенов, който живее с илюзията по Швейцария и увлича и другите по алпийската страна. На  други пък  им е добре в болницата. Целият този пъстър трагикомичен „коктейл забърква” един чудесен актьорски екип: Филип Аврамов, Иван Петрушинов, Пенко Господинов, Албена Михова, Евгения Александрова – Лечева, споменатите вече Ал. Дойнов и Ст. Младенов и др. 

Запитах Христо Бойчев специално за агенция БЛИЦ,  как той си обяснява (без да прозвучи нескромно) големия успех на своите пиеси в толкова много страни по света, тяхната многонационална „валентност”: „Просто намирам  общочовешки теми. Забелязах, че хората по света са едни и същи - сподели авторът. - Например, както българи, така и германци си говорят за деца, внуци. Интуитивно намирам темите. На „Болница накрай света” съм променил не само заглавието. Цели 7-8 години променях текста на пиесата, актуализирах го...”
 

Снимка: Велина Кокалова

И наистина в новата версия се говори за НАТО, за нейни ВВС бази и др. Героят на Филип Аврамов, наричан от другите болни  Контузио церебрис,  и въобразил си, че е катастрофирал със самолет, го съветват да каже, че е натовски летец: ”Като кажеш, че си от НАТО, всичко ще се уреди. Ще ти дадат и натовска пенсия ....” 

Обяснението за международния успех на Христо Бойчев допълва Бина Харалампиева,  директор и режисьор на „Зад канала”: „В пиесите му става дума главно за неслучили хора, за неудачници. Те са обаче и хора, които живеят с мечти, макар и често илюзорни. Именно това разминаване е интересно за зрителя. Освен това неговите творби са обилно полети с хумор.”

Хуморът наистина блика и в „Болница накрай света”. Той е остър и разновиден, варира от безобидна игра на думи: „Тя е няма. Как да я няма, като е тук. Тя е глухоняма” (за санитарката на Евг. Александрова – Лечева),  до сарказъм: „Не бре, паднал е със самолета (за „летеца” на Ф. Аврамов) не в пустиня, а в България. То впрочем е едно и също”, или „Ще говориш като офицер – високо, ясно и ...глупаво!” (съвет към „летеца”, как да се държи пред НАТО).
 

Велина Кокалова

Много добри са сценографията и костюмите на Петя Стойкова. Те са направени с мярка, без да се натрапват и отвличат вниманието на зрителя от действието, но достатъчно верни, за да почувстваме автентичната атмосфера на мизерната болница. 

Уверен съм, че „Болница накрай света” ще се радва на голям зрителски интерес. Постановката го заслужава!  Следващите спектакли са на: 22 октомври (събота),  12 ноември (събота) и  25 ноември (петък) - винаги от 19.00 ч. 

Борислав КОСТУРКОВ