Le Monde: Сблъсъкът между САЩ и Китай не е Студена война

Много политици и експерти започнаха да казват, че между САЩ и Китай се води нова Студена война. Но анализатор на Le Monde е уверен, че това понятие се използва неправилно в случая.

Конфронтацията между Америка и Китай действително се изостри рязко на фона на санитарната криза, но паралелите с реалната Студена война не допринасят за разбирането и преодоляването на ситуацията, пише "Фокус".

Студената война беше идеологическа и военна конфронтация между комунистическия и либералния модел. А сега зад противоборстващите страни няма сериозни лагери.

След Втората световна война САЩ помогнаха на Европа да се вдигне ий осигуриха своята защита. И сега имиджът им отслабва, а трансатлантическите връзки са скъсани. От друга страна, Си Дзинпин предлага алтернативен модел на развитие, в който подчинението е добродетел. И в тези условия Си изисква статут за своята страна, който да отговаря на икономическата и демографската й тежест.

За Студена война говорят дори и самите политици, като например, министърът на външните работи на Китай счита, че нападките на Вашингтон срещу Пекин тласкат страните именно в тази посока. Китай все още твърди, че подкрепя многостранните формати, но по свой начин: ако това му позволява да продължи да разширява сферата на икономическо влияние.

Но не и когато все повече страни в Световната здравна организация искат разследване на първопричините за пандемията от коронавируса, пише авторът на статията. По неговите думи, Китай не иска Студена война със САЩ, но използвайки този термин, той сам се прави системен враг за САЩ.

От своя страна, дори във Вашингтон сега е „модерно” да се говори за Студената война. Там смятат, че Китай иска да измести САЩ като най-могъщата страна на света, затова конфронтацията става въпрос на оцеляване, която не се съобразява нито с многостранните формати, нито разоръжаването, нито международното право. Освен това, както припомня авторът на статията, точно преговорите за разоръжаване по време на Студената война бяха в основата на диалога между САЩ и Русия.

Трябва да бъде отчетен и личностният фактор: Тръмп сега трябва да „вдъхне енергия“ своята база от привърженици, както американските политици правеха пред лицето на заплахата от комунистите. Само че сега е Китайската комунистическа партия. Според автора на статията, ако Джо Байдън стане президент, американската риторика ще загуби войнственост, въпреки че конфликтът в отношенията няма да изчезне с магическа пръчица.

Класическата формулировка за Студената война е следната: „мирът е невъзможен, войната е малко вероятна“. Тоест, трябва да има два враждуващи лагера, които имат еднавки ядрени сили и могат да предизвикат взаимно унищожение. САЩ продължават да са мощна военна държава, която няма равни. Китай е на второ място, но по финансови разходи за отбрана той изостава с почти три пъти. Същото е положението и с ядреното оръжие, където той изостава значително от САЩ или Русия.

Във Вашингтон си мечтаят за „разкачване“ с Китай, за да защитят собствената си промишленост. Но, въпреки предприетите мерки, това ще бъде много трудно, отбелязва авторът на статията. Всяка година вносът от Китай продължава да расте. А освен това Китай е и голям кредитор на Щатите. От друга страна, самият Китай е зависим от западните пазари. Глобализацията създаде условия, при които всички са взаимозависими. Повече няма сериозни блокове, а само интереси, които могат да съвпадат и да се допълват или да са противоположни.

Така се оказва, че конфронтацията между Китай и САЩ е такава само между двете страни. Щатите вече не оглавяват либералния свят, те са загубили желанието да бъдат пример и дори не уважават собствените си съюзници.

Аурата на САЩ все още я има, което може да се види дори и в преминалите по света демонстрации в подкрепа на Джордж Флойд, но начинът, по който американският модел е загубил своята привлекателност, е „поразителен“. Авторът на статията говори дори за синдром на фантомната болка на ампутирани крайници.

Що се отнася до Китай, при Си Дзинпин те преформулират концепцията, оставяйки репресивния апарат и контрола над масите, но въвеждайки алтернативен държавен либерализъм, дигитална диктатура и консуматорство вместо политически права. Мнозина завиждат на темповете на развитие на Китай, но не и на организацията: тя има нещо, което да упражнява натиск, но нищо, което да привлече хората, пише авторът на статията.