Крис Хеджис е писател и журналист, носител на наградата „Пулицър“. Бил е чуждестранен кореспондент на The New York Times в продължение на петнадесет години, като е оглавявал Бюрото на вестника за Близкия изток и Бюрото за Балканите.

Преди това е работил в чужбина за The Dallas Morning News, The Christian Science Monitor и NPR. Водещ е на шоуто The Chris Hedges Report. Текстът е публикуван в Mint Press News и преведен от Ана Борисова за 24may.bg.

Съединените щати, както показва почти единодушното гласуване за предоставяне на близо 40 милиарда долара помощ на Украйна, са в капана на смъртоносна спирала от неконтролиран милитаризъм. Няма високоскоростни влакове. Няма универсално здравеопазване. Няма жизнеспособна програма за облекчаване на Covid. Няма отсрочка за инфлацията от 8,3 процента.

Няма инфраструктурни програми за ремонт на разпадащите се пътища и мостове, сред които 43 586 моста с конструктивни дефекти, на средна възраст 68 години, се нуждаят от 41,8 милиарда долара за оздравяване. Няма 1,7 трилиона долара за опрощаване на студентски дългове. Няма решение за подоходните неравенства. Няма програма за изхранването на 17 милиона деца, които всяка вечер заспиват гладни.

Няма рационален контрол за оръжията или за ограничаване на епидемията от нихилистично насилие и масови разстрели. Няма помощ за 100-те хиляди американци, които умират всяка година от свръхдоза наркотици. Няма минимална заплата от $15 на час срещу 44-те години стагнация на заплатите. Няма отдих от цените на газа, за който се очаква да достигне $6 за галон.

Постоянната военна икономика, внедрена след края на Втората световна война, унищожи частната икономика, фалира нацията и пропиля трилиони долари на данъкоплатците. Монополизирането на капитала от военните докара дълга на САЩ до 30 трилиона долара, с 6 повече от БВП на страната, който е 24 трилиона.

Обслужването на този дълг струва 300 милиарда долара годишно. Военните ни разходи (813 милиарда долара за фискалната 2023 година) са повече, отколкото на следващите девет държави, включително Китай и Русия, взети заедно.

Ние плащаме тежка социална, политическа и икономическа цена за своя милитаризъм.

Вашингтон пасивно наблюдава как Съединените щати гният морално, политически, икономически и физически, докато Китай, Русия, Саудитска Арабия, Индия и други страни се измъкват от тиранията на щатския долар и на международната Общност за глобална междубанкова финансова телекомуникация (SWIFT) – мрежата за обмен на съобщения, която банките и други финансови институции използват, за да изпращат и получават информация, например инструкции за парични преводи.

След като щатският долар престане да бъде световна резервна валута, след като се появи алтернатива на SWIFT, това ще ускори вътрешния икономически колапс. Ще доведе до незабавно свиване на американската империя, закривайки повечето от нейните близо 800 отвъдморски военни съоръжения. Това ще бъде сигнал за смъртта на Pax Americana.

Демократ или републиканец? Няма значение. Войната осмисля съществуването на държавата. Всякакви екстравагантни военни разходи се оправдават в името на „националната сигурност“. Близо 40-те милиарда долара, отпуснати за Украйна, повечето от които отиват в ръцете на производители на оръжия като Raytheon Technologies, General Dynamics, Northrop Grumman, BAE Systems, Lockheed Martinи Boeing, са само началото.

Военните стратези, според които войната ще се проточи дълго, говорят за наливане на военна помощ от 4 или 5 милиарда долара месечно за Украйна. Изправени сме пред екзистенциални заплахи. Но всички те нямат значение. Бюджетът, предложен за Центровете за контрол и превенция на заболяванията (CDC) през фискалната 2023 година, е 10 675 милиарда долара. За Агенцията за опазване на околната среда (EPA) са предложени 11,881 милиарда.

А една Украйна получава над два пъти повече от тези суми. Пандемиите и извънредната климатична ситуация са ни последна грижа. Всичко, което има значение, е войната. Това е рецепта за колективно самоубийство.

Имаше три ограничения за алчността и кръвожадността на постоянната военна икономика, които вече не съществуват. Първото беше старото либерално крило на Демократическата партия, водено от политици като сенаторите Джордж Макгавърн, Юджийн Маккарти и Дж. Уилям Фулбрайт, който написа „Пропагандната машина на Пентагона“.

Самоопределилите се като прогресисти, жалко малцинство, в Конгреса днес, от Барбара Лий, която беше единственият глас в Камарата на представителите и в Сената против широкото и безсрочно разрешение, позволяващо на президента да води войната в Афганистан или където и да е другаде, до Илхан Омар, сега покорно се подреждат на опашката, за да финансират най-новата прокси война.

Второто ограничение бяха независимите медии и академичните среди, включително журналисти като И. Ф. Стоун и Нийл Шийън, заедно с учени като Сиймор Мелман, автор на „Постоянната военна икономика“ и „Капитализмът на Пентагона: политическата икономия на войната“.

Третото, и може би най-важно ограничение, беше организираното антивоенно движение, водено от религиозни лидери като Дороти Дей, Мартин Лутър Кинг – младши и Фил и Дан Бериган, както и от групи като „Студенти за демократично общество“ (SDS). Те разбираха, че необузданият милитаризъм е фатална болест.

Нито една от тези опозиционни сили, които не успяха да преобърнат постоянната военна икономика, но ограничаваха нейните ексцесии, сега не съществува. Двете управляващи партии са купени от корпорациите, по-специално от военните доставчици. Пресата е анемична и подчинена на военната индустрия. Пропагандисти на перманентната война, най-често от десни мозъчни тръстове, щедро финансирани от военната индустрия, заедно с бивши военни и служители на разузнаването, са широко цитирани или интервюирани като военни експерти.

В програмата „Среща с пресата“ на NBC на 13 май служители от Центъра за нова американска сигурност (CNAS) представиха симулация на евентуална война с Китай за Тайван. Съоснователката на CNAS Мишел Флурной, която се появи в сегмента на военните игри „Среща с пресата“ и беше смятана от Байдън за управляваща Пентагона, написа през 2020 г. във Foreign Affairs, че САЩ трябва да развият „способност достоверно да заплашват Китай, че в рамките на 72 часа могат да потопят всичките му военни кораби, подводници и търговски съдове в Южнокитайско море.“

Шепата антимилитаристи и критици на империята, като Ноам Чомски отляво и Рон Пол отдясно, са обявени за персона нон грата от послушните медии. Либералната класа се оттегли в бутиков активизъм, където въпросите на класата, капитализма и милитаризма са заменени от „култура на отмяната“, мултикултурализъм и политика на идентичността. Либералите поддържат войната в Украйна.

По време на войната с Ирак те поне в началото се присъединиха към масовите улични протести. А Украйна се възприема като последния кръстоносен поход за свобода и демокрация срещу новия Хитлер. Страхувам се, че няма много надежда за връщане назад или за ограничаване на бедствията, организирани на национално и глобално ниво.

Неоконсерваторите и либералните интервенционисти скандират в унисон за война. Тези подпалвачи на война, чието отношение към ядрената война е ужасяващо безцеремонно, бяха назначени от Байдън да управляват Пентагона, Съвета за национална сигурност и Държавния департамент.

Доколкото всичко, което правим, е война, то и всички предлагани решения са военни. Този военен авантюризъм ускорява упадъка, както свидетелстват поражението във Виетнам и пропиляването на 8 трилиона долара в безполезните войни в Близкия изток. Смята се, че войната и санкциите ще осакатят Русия, богата на газ и природни ресурси. Войната или заплахата от война щели да ограничат нарастващото икономическо и военно влияние на Китай.

Това са безумни и опасни фантазии на една управляваща класа, която се е откъснала от реалността. Неспособна вече да спаси собственото си общество и икономика, тя се стреми да унищожи своите глобални конкуренти, особено Русия и Китай. След като осакатят Русия, милитаристите планират да съсредоточат военната си агресия в Индо-Тихоокеанския регион, за да господстват над това, което Хилъри Клинтън в качеството си на държавен секретар нарече „Американско море“, визирайки Тихия океан.

Не може да се говори за война, без да се говори за пазари. Съединените щати, чийто растеж падна до под 2 процента, докато растежът на Китай е 8,1 процента, се обърнаха към военната агресия, за да укрепят отслабващата си икономика. Ако САЩ успеят да прекратят доставките на руски газ за Европа, европейците ще бъдат принудени да купуват от Съединените щати. 

В същото време американските фирми биха се радвали да заменят Китайската комунистическа партия, дори ако трябва да го направят чрез заплаха с война, за да отворят безпрепятствен достъп до китайските пазари. Ако действително избухне война с Китай, тя ще опустоши китайската, американската и световната икономика, ще унищожи свободната търговия между страните, както по време на Първата световна война. Но това не означава, че няма да се случи.

По данни на Центъра за икономически и бизнес изследвания на Обединеното кралство (CEBR) Вашингтон отчаяно се опитва да гради военни и икономически съюзи, за да се противопостави на надигащия се Китай, чиято икономика се очаква до 2028 г. да изпревари тази на Съединените щати.

Белият дом заяви, че настоящото посещение на Байдън в Азия има за цел да изпрати „мощно послание“ до Пекин и други страни за това как би могъл да изглежда светът, ако демокрациите „се обединят, за да оформят заедно правилата на движението“. Администрацията на Байдън покани Южна Корея и Япония да присъстват на срещата на върха на НАТО в Мадрид.

Все по-малко нации обаче, дори сред европейските съюзници, желаят да бъдат под контрола на Съединените щати. Вашингтонското лустро върху демокрацията и мнимото зачитане на човешките права и гражданските свободи е толкова силно опетнено, че не подлежи на възстановяване.

Икономическият спад (при положение че производството на Китай е със 70 на сто по-високо от това на САЩ) е необратим. Исторически погледнато, войната е последният отчаян опит, който умиращите империи използват с катастрофални последици. „Именно възходът на Атина и насаденият поради това страх в Спарта направиха войната неизбежна“, отбелязва Тукидид в „История на Пелопонеската война“.

Ключов компонент, за да се поддържа постоянно военно състояние, беше създаването на изцяло доброволчески сили. Без наборни военнослужещи тежестта за воденето на войни пада върху бедните, работническата класа и военните семейства. Тези изцяло доброволчески сили позволяват на децата на средната класа, която беше начело на антивоенното движение във Виетнамската война, да избягват военната служба. Това защитава армията от вътрешни бунтове, като тези по време на войната във Виетнам, което застрашава единството на въоръжените сили.

Изцяло доброволческите сили, при ограничаване на общата наличност на войски, също правят глобалните амбиции на милитаристите невъзможни. Отчаяни, че не могат да съхранят или увеличат войските в Ирак и Афганистан, военните въведоха т. нар. stop-loss политика (политика на спиране на загубите), с която произволно се удължават договорите за военна служба.

На жаргон това се нарича backdoor draft (набор през задната врата). Опитът да се увеличи броят на военнослужещите, като се наемат частни военни изпълнители, също е с незначителен ефект. По-голяма войска не би спечелила войните в Ирак и Афганистан, но малкият процент желаещи да служат в армията (само 7% от населението на САЩ са ветерани) е непризната ахилесова пета на милитаристите.

„По тази причина сериозното разглеждане на проблема с твърде многото войни и твърде малкото войници се избягва“, пише историкът и пенсиониран полковник от армията Андрю Басевич в „След Апокалипсиса: ролята на Америка в преобразения свят“. „Очакванията тази празнина да се преодолее технологично оправдават избягването на най-фундаменталните въпроси:

Притежават ли Съединените щати военни средства, чрез които да задължат противниците си да ги приемат като незаменима нация в историята? И ако отговорът е не, както подсказват войните след 11 септември в Афганистан и Ирак, не следва ли Вашингтон да прояви здрав разум и да смекчи амбициите си?“

Този въпрос, както посочва Басевич, е „еретичен“. Военните стратези изхождат от предположението, че предстоящите войни няма да приличат на миналите. Те инвестират във въображаеми теории за бъдещи войни, като игнорират уроците от миналото и гарантират още по-голямо фиаско.

Политическата класа се самозаблуждава толкова, колкото и генералите. Тя отказва да приеме появата на многополюсен свят и осезаемия упадък на американската мощ. Говори с остарелия език на американската изключителност и триумфализъм, вярвайки, че има право да налага волята си като лидер на „свободния свят“.

В своя меморандум „Ръководство за планиране на отбраната“ от 1992 г. заместник държавният секретар по отбраната на САЩ Пол Улфовиц твърди, че САЩ трябва да гарантират, че няма отново да възникне съперническа суперсила. Съединените щати трябва да проектират военната си сила така, че да доминират завинаги в еднополюсния свят.

На 19 февруари 1998 г. в предаването „Today Show“ на NBC държавният секретар Мадлин Олбрайт даде демократичната версия на тази доктрина на еднополярността. „Ако трябва да използваме сила, то е защото сме американци; ние сме незаменимата нация“, каза тя. „Ние стоим високо и виждаме в бъдещето по-далеч от други страни.“

Тази безумна визия за американско глобално надмощие, което няма равно на себе си, да не говорим за нямащите равни на себе си доброта и добродетел, заслепява и републиканците, и демократите. Военните удари, които те използваха без много да му мислят, за да утвърдят доктрината на еднополярността, особено в Близкия изток, твърде бързо породиха джихадистки терор и продължителна война. Никой от тях не го виждаше, докато отвлечените самолети не се забиха в кулите близнаци на Световния търговски център. Това, че се вкопчват в тази абсурдна халюцинация, е триумфът на надеждата над опита.

Сред обществеността има дълбока ненавист към тези елитарни архитекти от Бръшляновата лига на американския империализъм. Империализмът беше търпян, когато беше в състояние да проектира власт в чужбина и да води до повишаване на жизнения стандарт у дома. Търпяха го, когато се ограничаваше до тайни интервенции в страни като Иран, Гватемала и Индонезия.

Но той дерайлира във Виетнам. Последвалите военни поражения бяха  съпътствани от постоянен спад в жизнения стандарт, стагнация на заплатите, разпадаща се инфраструктура и в крайна сметка поредица от икономически политики и търговски сделки, организирани от същата управляваща класа, която деиндустриализира и осиромаши страната.

Олигарсите на истъблишмента, обединени сега  в Демократическата партия, не се доверяват на Доналд Тръмп. Той си позволи ереста да постави под въпрос светостта на Американската империя. Тръмп осмя инвазията в Ирак като „голяма, тлъста грешка“. Той обеща „да ни предпази от безкрайна война“. Тръмп беше многократно разпитван за отношенията му с Владимир Путин. Путин бил „убиец“, му каза един от интервюиращите. „Има много убийци“, отвърна Тръмп.  „Мислиш ли, че страната ни е толкова невинна?“ Тръмп се осмели да изрече истина, която трябваше да остане неизказана завинаги – че милитаристите са продали американския народ.

Ноам Чомски бе нападнат, задето правилно посочи, че Тръмп е „единственият държавник“, който е изложил „разумно“ предложение за разрешаване на кризата Русия – Украйна. Предложеното решение включваше „да се улесняват преговорите, вместо да се подкопават, и движение към установяване на някакъв вид приспособяване в Европа… в което няма военни съюзи, а само взаимно приспособяване“.

Тръмп е твърде нефокусиран и непостоянен, за да предложи сериозни политически решения. Той наистина определи график за изтегляне от Афганистан, но също така засили икономическата война срещу Венецуела и възстанови разрушителните санкции срещу Куба и Иран, които администрацията на Обама беше прекратила. Той увеличи военния бюджет. Явно заиграваше с нанасянето на ракетен удар по Мексико, за да „унищожи лабораториите за наркотици“.

Но той показа отвращението си от имперското лошо управление, което резонира в обществото. А това общество има пълното право да ненавижда самодоволните бюрократи, които ни хвърлят от една война в друга. Тръмп лъже, както диша. Но и те го правят.

57-те републиканци, които отказаха да подкрепят пакета от 40 милиарда долара помощ за Украйна, заедно с много от 19-те по-раншни законопроекти, включващи помощ от 13,6 милиарда долара за Украйна, излизат от измамния конспиративен свят на Тръмп. Те като Тръмп повтарят тази ерес.

Те също са атакувани и цензурирани. Но колкото по-дълго Байдън и управляващата класа продължават да наливат ресурси във война за наша сметка, толкова повече ще се издигат тези протофашисти, които вече са готови да унищожат завоеванията на демократите в Камарата на представителите и в Сената тази есен. „40 милиарда долара, но няма адаптирано мляко за американските майки и бебета“, каза Марджъри Тейлър Грийн по време на дебата за пакета помощ за Украйна, който повечето членове нямаха време да разгледат внимателно .

„Неизвестна сума пари към допълнителна сметка на ЦРУ и Украйна, но няма адаптирано мляко за американските бебета“, добави тя. „Спрете да финансирате смяна на режими и измами с пране на пари. Американски политик прикрива престъпленията в страни като Украйна“.

Демократът Джейми Раскин не закъсня да нападне Грийн, че папагалства пропагандата на руския президент Владимир Путин.

Грийн, подобно на Тръмп, говореше истини, които резонират с притиснатата публика. Противопоставянето на перманентната война трябваше да дойде от миниатюрното прогресивно крило на Демократическата партия, което за съжаление се продаде на малодушното ръководство на Демократическата партия, за да спаси политическата си кариера. Грийн е луда, но Раскин и демократите търгуват със собствена марка лудост. Ще платим много висока цена за тази бурлеска.