Не е трудно да бъдеш футболен фен. По-трудното е да останеш човек, когато страстта вземе връх.
Между любовта към отбора и омразата към противника често има само една крачка, която твърде често виждаме по българските стадиони през последните години.
Затова и случилото се на стадион "Локомотив" по време и след двубоя между Левски и Локомотив София заслужава много повече от няколко реда в спортната хроника.
Заслужава да бъде пример!
В разгара на мача хиляди привърженици на Левски започнаха да скандират името на треньора на Локомотив Любослав Пенев. Издигнаха и транспарант в гостуващия сектор, гласящ:
"Кураж, Любо! Спечели най-важната си битка!"
Направиха го не към свой футболист или клубна легенда, а към човек. А след последния съдийски сигнал Любослав Пенев трудно скри емоцията си:
"Искам да благодаря на феновете на Левски за подкрепата към мен. Това е уважение. Няма значение какъв е резултатът, кой играе, кой не играе. Човешкото отношение. Благодаря!
Чувствам се щастлив, подкрепен. Съпричастност усещам. Няма ЦСКА, Левски, Локомотив София. Това вече е на друго ниво!"
Всъщност точно последната му реплика е тази, която си повтаряме, защото заслужава да остане.
"Това вече е на друго ниво!"
Наистина е такова.
Свикнали сме родните агитки да попадат системно в новинарските емисии по различни причини, далеч не от такъв характер.
Обикновено думите са за счупени седалки, хвърлени бомбички, расистки скандирания, бой и обиди. А глобите след това ги плащат любимите им отбори.
Заради наказания цели сектори са оставали празни, а много родители вече се страхуват да заведат децата си на стадиона.
Това също е "друго ниво".
Но от онова, което не искаме да бъде лицето на българския футбол.
Затова случилото се на стадион "Локомотив" се оказа толкова ценно. Защото показа, че футболната страст не е задължително да бъде омраза. Че можеш да пееш срещу съперника 90 минути, а след последния съдийски сигнал да сведеш глава пред човека отсреща.
Защото болестта не пита дали си левскар, цесекар или локомотивец. Не пита и дали си шампион.
И Любослав Пенев отлично знае това.
Както го знаят и други големи имена на родния футбол.
Димитър Димитров – Херо премина през тежка битка с онкологично заболяване и показа завидна сила на духа, за да се върне отново край тъчлинията.
Петър Хубчев също се изправи срещу тежка диагноза. След продължително лечение той даде пример, че истинската сила на един човек невинаги се измерва с победи като треньор или футболист, а с начина, по който посреща най-тежките изпитания.
Стилиян Петров пък се превърна в символ на надеждата. След като беше диагностициран с остра левкемия през 2012 година, той не само спечели най-важния мач в живота си, но и посвети усилията си да помага на други хора чрез фондацията си.
Общото между тях не са титлите или медалите, нито клубните емблеми.
Общото е, че всички те разбраха колко маловажни стават цветовете, когато срещу теб не стои футболен противник, а диагноза.
И точно в такива моменти обществото има шанс да покаже най-доброто от себе си.
Футболът винаги ще живее с противопоставянето.
Ще е Левски срещу ЦСКА, Локомотив срещу Славия. И т.н. Един ще печели, друг ще загуби, после обратното. Ще ги има дербитата, закачките – и всичко това е част от играта.
Но никога не трябва да бъде по-голямо от човека.
Има граница, отвъд която спортното съперничество престава да бъде ценност, и започва да руши. А добрият фен съвсем не е този, който крещи най-силно. Нито онзи, който обижда най-цветисто или който хвърля факли.
Истинският фен разбира, че може да бъде безкомпромисен към противника на терена и същевременно да остане съпричастен към човека извън него.
Именно това възпитава спортът.
Така се прави, защото така е достойно!
И може би именно това е най-големият урок от вечерта на ст. "Локомотив" – че понякога най-големите победи във футбола не се печелят с голове.
Понякога е достатъчно и едно "Кураж!"
А ако родните трибуни започнат по-често да превръщат такива моменти в история, няма да печели само един клуб, а целият български футбол.
Ще спечели обществото!
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ СПОРТ
