Преди години, в един от най-трудните дипломатически казуси в най-новата ни история, британският посланик Антъни Лейдън изигра ключова роля в ръководените от Великобритания усилия за спасяването на българските медицински сестри и палестинския лекар, задържани в Либия. В откровен разговор в ефира на БНТ, Лейдън разкрива пречките, геополитиката и личните моменти, оставили незаличим отпечатък върху него.
Посланикът описва пътя към освобождението като "дълъг и труден път с много препятствия". Първата и най-значима пречка е била "непостоянната личност на полковник Кадафи" и неговата параноя относно западните страни.
Сложният спасителен план, който Лейдън разработва, е включвал семействата на болните от СПИН либийски деца, като е получавал помощ от представителя на ЕС и един британски психиатър.
Последното голямо препятствие възниква, след като Лейдън вече е напуснал поста си. Полковник Кадафи решава да демонстрира сила и изисква "някой важен европейски лидер" да погъделичка егото му.
Тази роля е поета от тогавашния френски президент Никола Саркози, а съпругата му Сесилия любезно осигурява самолета, с който медиците са отведени обратно в България. Лейдън подчертава, че въпреки трудностите, "във всеки един момент идваше някой и правеше каквото е необходимо, за да помогне".
Дипломатът обяснява, че основната причина за успешната сделка не е била нито българската издръжливост, нито финалният ход на Саркози, а прагматичната нужда на Кадафи.
Към 1999 г. Кадафи осъзнава, че собственият му народ го мрази заради провалената ултрасоциалистическа република Джамахирия, довела до липса на работа и нормален живот.
Неговият син, Сейф ал-Ислам, и бъдещият премиер Шукри Ганем го убеждават, че за да възстанови икономиката, трябва да развие отношения с Великобритания.
Сближаването със Запада изисква разрешаването на ключови въпроси като оръжията за масово унищожение и атентата в Локърби. Именно в хода на тези работни отношения Лейдън успява да използва контактите си за освобождаването на медицинските сестри.
Лейдън потвърждава, че случаят е бил "малко и от двете" – жертва на геополитиката и на лошото здравеопазване. Той научава, че болничните власти в Бенгази са продавали оборудването за собствена печалба и не са прилагали подходящи хигиенни процедури.
В паниката си от кризата с ХИВ, властите измислят историята за българските медици, "уж подкупени от чуждо разузнаване". Полковник Кадафи, поради параноята си, е бил готов да повярва на тези "глупости".
Най-ярките спомени на Лейдън са белязани от емоции:
- Ужас и отвращение от т.нар. процес в Бенгази. Съдията, който е трябвало да бъде безпристрастен, "викаше на медицинските сестри и ги обвиняваше във всичко", облечен в черно кожено яке и тъмни очила – пълно отрицание на справедливостта.
- Упоритата работа на българското посолство, особено на първия секретар Румен Петров, който е бил толкова отдаден на помощта за медиците, че "почти е получил нервен срив".
- Един от най-забележителните телефонни разговори: Малко след като напуска Либия, той получава обаждане от своя наследник, който му съобщава: "Нашите приятели се връщат в София. Реших, че ти трябва да научиш пръв". Няколко месеца по-късно медиците му се обаждат, събрани в София, за да му кажат: "Благодарим Ви, посланик".
Лейдън признава, че е трудно да се извлекат поуки от толкова сложни събития, но вярва, че "ако се огледате, винаги ще намерите хора, готови да сторят правилното нещо, просто защото е правилно".
Той отказва да бъде наричан герой, но подчертава, че една от големите радости на дипломацията е, че от време на време дипломатът се оказва в позиция да помогне на човек в беда.
