Бях на пет години, когато започнах да махам към съседския прозорец. Третият отляво, на петия етаж на сградата отсреща. Всяка вечер, точно в седем, се качвах на перваза на прозореца, притисках нос в студеното стъкло и махах. Отворена длан – напред-назад, напред-назад.
В началото мама се трогваше. – На кого махаш, Вера? – На онази леля там. – На коя леля? – На онази на прозореца.
Татко се приближи, примижавайки в здрача. – Там е тъмно. Не виждам никого. – Аз я виждам.
Родителите ми си размениха погледи. Беше поглед, който тогава не разбирах, но сега мога лесно да разчета: загриженост, скрита зад усмивка. След това спряха да задават въпроси, пише "Курир".
Спомням си онези времена на фрагменти. Детската градина, грисът на бучки и старите анимационни филми през уикенда. И очакването. Всеки ден, привечер, нещо ме стягаше в гърдите. Не страх, не тревога. Очакване. Като пред празник, само че по-тихо.
В седем часа небето навън ставаше синьо. Уличните лампи още не бяха светнали, само първите няколко прозореца светеха в отсрещната сграда.
На втория етаж живееше една баба с котката си Принц. На третия – млада двойка, която често се караше, а мама клатеше глава: „Никога няма да се разберат“. Четвъртият беше празен и тъмен. И петият.
Третият прозорец отляво.
Там също беше тъмно. Но знаех – тя е там. Лелята. Гледаше ме и ѝ беше хубаво.
Един ден – разказаха ми по-късно, аз самата не помня това – мама вече не издържала. Тя и татко шушукали в кухнята, мислейки, че спя. Не спях. Чувах думи като: „Може би трябва да отидем на психолог“, „Детска фантазия“, „Но всеки ден е едно и също“.
Татко се съгласи да отиде до онази врата и да почука в апартамента отсреща.
Върна се след двадесет минути. Свали якето си и изтърси снега от шапката си – беше зима, януари. – Празно е – каза той на майка ми. – Звънях, но никой не отвори.
Съседите казват, че там никой не живее от няколко години. – Може би са се преместили? – Не знам. Казват, че там е живяла някаква възрастна жена. Или е починала, или е отишла в старчески дом.
Мама клекна пред мен. Ръцете ѝ бяха топли и миришеха на крем с лайка. – Вера, там няма никого. Вероятно си си измислила приятел. Това се случва при децата. Но там няма никого.
Не спорех. Знаех, че е безсмислено. Възрастните не виждат това, което виждат децата.
Продължих да махам.
А после спрях. Сама, без обяснения. Една вечер просто не се качих на перваза. И на следващата също. Мама беше във възторг: „Израсна го“. Татко въздъхна с облекчение.
Бях на пет години. Не можех да го обясня. Просто го почувствах: там вече нямаше никого.
Прозорецът остана тъмен. Завинаги.
Изминаха двадесет и две години.
Сега съм на двадесет и седем. Работя в местната библиотека, сортирам стари колекции и дигитализирам картони. Работата е тиха, почти незабележима. Затова я и обичам. Можеш да прекараш целия ден сред пожълтелите страници и да не обелиш и дума на никого.
Живея в стая в комунална квартира на другия край на града.
Съседите ми са пенсионерката Радмила, която в четвъртък готви боб и се оплаква от кръвното, и младият програмист Алекса, който се прибира в три сутринта и спи до един на обяд. Нямам съпруг, нямам деца, нямам котка. На перваза ми има фикус, който забравям да поливам.
Мама казва: „Трябва да си уредиш личния живот“. Татко мълчи, но ме гледа по същия начин. Аз се усмихвам, кимам и сменям темата.
Въпросът не е в личния ми живот. Въпросът е, че все още чакам нещо. Точно както когато бях на пет и чаках седем часа вечерта.
През март майка ми се обади. Гласът ѝ беше странен – не разтревожен, а напрегнат. – Вера, няма да повярваш. Апартаментът отсреща се продава.
