Живот след омразата: Историята на един американски скинар

„Омразата е невежество. Страхът е нейният баща, изолацията е нейната майка”. Така Кристиян Пичолини обяснява гнева си към света днес, разказва в репортаж bTV. В младостта си Кристиян Пичолини помaга да бъде създадено движение на омразата, участва в срещи на Ку-клукс-клан и трупа оръжия, за да може, ако е необходимо, да защити бялата раса от унищожение.

Роден е в семейство на италиански емигранти, пристигнали в Съединените щати в средата на 60-те години. „Когато са дошли в Америка е трябвало да работят много. Затова през повечето време не бяха до мен. Понякога работеха 7 дни в седмицата, 14 часа на ден, а аз бях отгледан от баба ми и дядо ми. Бях аутсайдер, маргинализирано дете. И бях много самотен, липсваха ми родителите ми. Нямах много приятели, не се вписвах нито в американската култура, нито в италианската. И търсех нещо. Нещо, към което да се впиша”, разказва Пичолини.

„За съжаление, когато бях на 14 години един мъж дойде при мен – стоях на улицата, пуших трева. И той дойде, дръпна цигарата от устата ми и каза „Не знаеш ли, че това е нещо, което комунистите и евреите искат да правиш, за да те държат податлив на обработка, за да си спокоен?!”. На 14 не знаех кои са комунистите, нямаше да разбера ако срещна евреин, не знаех дори какво означава да си податлив на обработка. Но знаех, че този мъж ми казва нещо различно от това, на което родителите ми ме учеха. Те ми казваха да не пуша трева, защото е глупаво, а той ми каза, че някой се опитва да ме нарани! Така на 14 години аз станах част от първата американска неонацистка банда”

„Първоначално думите, с които ме убедиха, бяха свързани с гордостта – да се гордееш с това, което си. Да останеш себе си, защото има хора, които искат да те объркат”, спомня си Пичолини. По-късно това преминава в омраза.

„Всичко започна да се върти около това, че „черните крадат”, че мексиканците ни взимат работните места, емигрантите разрушават държавата ни. И думите преминаха от гордост към омраза”.

Разказва, че в началото всичко се въртяло около властта. „Аз се чувствах доста безсилен като дете. Чувствах се сякаш никой не ме слуша, никой не ми обръща внимание. Затова, когато този човек ме приобщи към групата си първото нещо, което ме привлече беше властта. Не беше расизмът, все пак моите родители не бяха расисти, напротив – те са били жертви на расизма, когато са дошли в Съединените щати. И това не беше нещо, в което бях възпитан. Но се научих”, спомня си Пичолини.

„Исках да бъда някого! Исках да съм част от общност и исках да направя нещо значимо, нещо много важно”, казва той.

На 15 Пичолини става лидер на бандата си.

„Беше перфектната буря. Човекът, който ме приобщи беше първият американски неонацистки скинар, влезе в затвора заради насилие. Той беше видял едно момиче, част от групата ни, на автобусната спирка в компанията на чернокож. Отишъл в апартамента й и я пребил жестоко, почти до смърт. Нарисувал свастика на стената с кръвта й. И беше арестуван заради това. Съответно се отвори да речем „свободно място” за лидер. Аз бях обучен как да приобщавам хора, как да разпространявам посланието ни и станах лидер на групата на тази крехка възраст. И се чувствах изключително силен, но това беше фалшива власт. Това не беше уважение, беше страх”, казва Пичолини.

Още на 15 той поглежда смъртта в очите. „Имаше толкова много насилие по улиците, в което участвах и за което окуражавах останалите”, спомня си той.

„Казвах „Ако не удариш този човек първи, той ще те нарани – това беше нашият манталитет – че трябва да се защитаваме, че сме войни и се борим за благородна кауза”, разказва Пичолини.

Промяната при Пичолини настъпва след осем години – тогава се ражда детето му. „Когато се роди детето ми бях на 19, взех бебето си в ръце за първи път и се свързах с невинността, която бях изгубил на 14”, спомня си той.

Тогава Кристиан започва да се съмнява в това, в което вярва. „Интересното беше, че когато срещах хората, които мразех, вече не можех да се примиря с тази омраза. Не можех да ги мразя и си казах – ако не мога да мразя тях, защо трябва да мразя останалите?”, казва той.

Кристиян не само излиза от света на омразата, но решава да посвети живота си на защитата на човешките права.

„За толкова много години посях твърде много семена на омразата. И 22 години по-късно продължавам да изкоренявам плевелите, които са пораснали от тези семена. Чувствам се отговорен за голяма част от насилието, за което чувам по новините – например, ако някой маскиран застреля човек или някой влезе в църква и убие невинни хора. Или пък чуя за насилие над бежанци или емигранти. Знам, че това се случва заради идеите, които съм представял на света. Дори ако не съм аз човекът, който е наредил на тези хора да проявят насилие. Аз разпространявах тези грешни идеи и те убеждаваха много млади хора. И техните животи са разрушени – някои от тях отидоха в затвора, други са мъртви или пък разрушиха животите на други хора. Наистина се чувствам отговорен за това. Затова сега съм нещо като „градинар” – изкоренявам плевелите от всички семена, които съм посял преди 22 години”.

Пичолини създава организацията „Живот след омразата”, разказва историята си и се опитва да мотивира хората, които са част от неонацистки групи да напуснат подобни организации.

„Програмата ми ExitUSA има за цел да изведе хората, които са част от групи на омразата. И можем да го направим, защото имаме уникална перспектива за проблема – ние наистина разбираме защо тези хора са се присъединили към тези групи, разбираме защо са останали, но най-вече разбираме защо хората ги напускат, защото ние самите бяхме като тези хора”, казва Кристиан.

ExitUSA е единствената програма на Северна Америка, която помага на хората да сe откажат от идеологиите за превъзходство на бялата раса.

Пичолини е носител на наградата „Еми” за кампанийното видео на ExitUSA за борба с омразата.

„Ако се страхуваме от неизвестното, от това, което не разбираме и сме в непрекъсната изолация, никога няма да сме способни да разберем другите”, смята той.

„И това се превръща в омраза. За да излекуваме това, трябва да се разбираме един друг. Трябва да водим чистосърдечни и открити разговори с останалите, дори и да не ги разбираме напълно. Или пък ако се страхуваме от тях. Веднъж постигнем ли това ще разберем, че всъщност приликите между нас са повече, че вярваме в едни и същи принципи – на радост, любов, на болка. И не можем да мразим, защото всички имаме едни и същи човешки състояния”, казва Пичолини.