Зловещи тайни: Масовите разстрели на български патриоти в НР Македония

Знаете ли за Македонската кървава Коледа от 1945 г., скалъпените процеси срещу хора с българско самосъзнание, смяната на имена на хора, немалка част от които – посмъртно? Не Грънчаров, а Грънчаровски, след това Грънчаровски става Грънчарович. Не Драго, а Драгутин... и всичко това - след смъртта му. И не от близките е идвала смяната, а от властите.

Какво е ставало във Вардарска Македония след края на Втората световна война, когато Народна Република Македония става част от Титова Югославия, разказва Милена Милотинова, цитирана от БНТ.

Тодор Гулев пазил десетилетия наред една тайна, казана му от 40 години по-възрастния от него Трайко Попов - случаен свидетел на масов разстрел край Велес. „Стар съм, ще умра, но преди това ще ти кажа тази тайна – да я разкажеш, ако дойде ден", казал Трайко на Тодор Гулев.

„Мислех си отначало - да не е някакво оръжие закопано. Но когато дойдохме на място ми показа къде са застреляни. Да я знаеш тая тайна, тези са наши, българи, все видни хора, но не казвай, млад си - ще пострадаш. Само ако дойде ден, я кажи,“ разказва Тодор.

Идва време – 90-те години, вестникът на ВМРО–ДПМНЕ „Македонски Дело“ единствен пише за масови гробове и обявява, че търси очевидци. Тодор Гулев се обажда именно там.

Край Велес са открити костите на 53 души.

„Масови гробове има и в Куманово, и в Ресен...“ разказва тогава журналистът от „Дело“ Петър Гичаровски.

Д-р София Алексиева, която живее в Канада, години наред не знае съдбата на безследно изчезналия си баща Димитър Алексиев, който е бил кмет на Кратово.

Един ден получава писмо от един историк от Македония, който ѝ пише, че кратовският кмет е зверски убит в Куманово. „Убит е заедно с 48 другари негови – единомишленици. Убит е без съд, без защита и без присъда, обвинен е като привърженик на българската кауза.

Веднага след убийството на баща Ви и 48-те му другари, убити са още 100 души,“ чете в писмото София Алексиева и изрежда някои от имената на останалите.

През 1946 г. Павел Шатев – тогава доскорошен министър на правосъдието в Скопие моли Тенчо Мечков от Българската легация в Белград да извести Георги Димитров за тези процеси.

“Уважаеми др. Димитров, намирам за необходимо да ви предам резюме от разговора ми с Павел Шатев - бивш министър на правосъдието на Македонската народна република, а понастоящем - депутат в Съюзната (б.р. на – на Югославия) Скупщина и председател на Президиума на Македония.

Това правя не само защото самият той настоя пред мен да съобщя, а защото тия взглядове на Шатев не са оригинални негови, а такива на една група днешни ръководители на Македония, които не могат да се съгласят по някои пунктове с провежданата от Правителството им политика. В Македония, казва Шатев, се води една борба с българите и българофилството.

Всички, които по един или друг начин изразяват своите симпатии към България са гледани с лошо око и подозирани, че са били михайловисти, сепаратисти и фашисти. Известни са ви случаите с неоснователните масови разстрели, които станаха във Велес, Битоля и Щип.

28 юли 1946 г. С другарски привет,

Т. Мечков, Легацията Белград.

Тези събития и до ден днешен си остават едно от големите бели петна в историята, казват историците. Във Велес е направен паметник, чак по-късно се слага паметна плоча с имената на разстреляните, но не пише причината за смъртта им.

Затова пък паметни плочи със споменаване на „българския фашистки окупатор“ има доста и днес в Република Северна Македония.

Как се държаха българските войници към населението по време на Втората световна война, как населението се отнасяше към тях – попитахме в Охрид – градът тогава е попадал в българската административна зона, а градът до него – Струга, където са родени братя Миладинови, е бил в италианската зона.

Ще Ви разкажа една история, а Вие сами ще си отговорите, казва Ангел Куртелов от Охрид.

През септември 1944 г. България обявява война на Германия. Германските части около Охрид пленяват намиращите се там български войници. Населението обаче ги отвлича и скрива.

„Вечер с барабан се обявяваше нареждането на германския комендант да се предадат българските войници, иначе германците ще изгорят града. Помня, че никой не предаде нито един български войник. Хората ги пазеха. Пазеха ги като свои,“ разказва Ангел Куртелов 55 години по-късно.

Градска делегация успява да уговори коменданта градът да откупи българските войници със злато.

„И германският комендант обяви, че градът ще се спаси, ако се донесат, мисля, че бяха 10 кг злато. Хората тичаха, бързо носеха кой каквото имаше. Сещам се, че майка ми имаше една огърлица. Даде я.... Обаче не стигнаха... И тогава един поп от църквата „Св. Климент“ донесе кръста.“

В друго сведение на Мечков до София за положението в Македония пише: „Според Шатев в резолюцията на 16 пленум на ЦК на БРП (к) е била допусната тактическа грешка в дяла по македонския въпрос, където се говори за българско малцинство. 

Шатев намира, че не би трябвало да се говори за българско малцинство, тъй като народът в голямото си болшинство се чувствал български.“

В края на 1944 г. се гласува Закон за защита на македонската национална чест, който узаконява преследването на хората, открито изразяващи симпатии към България, които получават названието „сътрудници на окупатора“.

Втората световна война е към края си, българските части и администрация са се изтеглили от Македония, но немалка част от получилите работа в общините до 1944 г. попадат под ударите на закона.

Хората, които разказват съдбите си във филма, създаден и излъчен за първи път по БНТ през 1999 година, се надяват критите страници от историята да се прочетат.

Те се надяват архивите да покажат критите истини – не за мъст, а за да се знае историята от по-младите поколения в Република Северна Македония, на които години и десетилетия наред е втълпявано, че трябва да чакат най-голямата заплаха от изток – откъм България – страната, най-близка на дедите им, която първа призна Република Македония като независима държава.