Жоржян Банов от "Сребърните гривни": Любех девствената ученичка Камелия Тодорова

<em>Единствено за &ldquo;ШОУ от къщата си в Пенсилвания Жоржян разказа историята на култовата банда, както и любопитни събития от драматичния си живот.<br /> <br /> </em><hr /> <strong>- Жоржян, как се роди култовата рок банда &ldquo;Сребъните гривни&rdquo; през 70-те години?<br /> </strong>- &ldquo;Сребърните гривни&rdquo; е комбинация от бандите &ldquo;Сините звезди&rdquo; и &ldquo;Огнените момчета&rdquo;. Александър Петрунов - Сашо Гривната, соло китара и Вальо, бас китара, дойдоха от групата &ldquo;Огнените момчета&rdquo;. Взехме ги, защото двама от нашите &ldquo;Сини звезди&rdquo; ни бяха напуснали. <br /> Сформирахме групата. Борис Гуджунов ни хареса и ни взе да свирим с него. През 1965 година от телевизията ни поканиха. Това беше дебютът ни. Нямахме име, и понеже всички ходехме с гривни, Хачо Бояджиев ни вика: &ldquo;Хайде, вие сте &ldquo;Сребърните гривни&rdquo;! Казахме си: Защо не?! <br /> <br /> <strong>- Но в началото всичко тръгва от вас с Трошан Владовски. Откога се познавате двамата?<br /> </strong>- Ние с Троши /Трошан Владовски &ndash; б. а/ се познаваме от деца, 8-9- годишни. Къщите на нашите баби и дядовци бяха много близо една до друга в Костинброд. А неговото братче Чочко Владовски беше бебенце и все се въртеше около нас, горкият, но ние го отбягвахме, защото се смятахме за много големи и ни пречеше... <br /> <br /> Един ден срещам Троши и му викам: &ldquo;Абе, ти чул ли си тези странни звуци западна музика?&rdquo; А той ми отговори: &ldquo;Да, освен това, аз правя една група с още две момчета, ще свирим такава музика!&rdquo; Казвам му: &ldquo;И аз искам да свиря, може ли да се включа?&rdquo; А той: &ldquo;Не може, защото ти си цигулар! Това е абсурд! Освен да станеш барабанист, защото само барабанист нямаме!&rdquo; Викам: &ldquo;Ще стана барабанист, каквото искате ще стана, само да съм с вас! Искам да свиря такава музика!&rdquo;. Започнахме да се събираме. Те бяха си направили едни китари от дърво - с бутончета, с всичко. Гледаха как е по снимките и всичко изкопираха, и всичко на ръка! Моите първи барабани бяха пет табуретки с дъна от шперплат. После майка ми купи едно централно барабанче, една чинелка, тъпан от военната музика намерихме... малко по малко започнах да се уча, само и само да свиря с тях, със &ldquo;Сините звезди&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Да се върнем на &ldquo;Сребърните гривни&rdquo;. Хачо Бояджиев ви снима в телевизията и вашата кариера започва... <br /> </strong>- Вдигна се голям шум около нас, станахме много популярни, защото тогава имаше една телевизия... Идваха да ни слушат. Направихме голямо турне. Задължаваха ни от кои композитори да вземаме песни... През 1966 година отидохме всички в казармата и това ни раздели за две години. Като се уволнихме през 1968-а, се събрахме веднага. На другата година имаше балове в Художествената академия. Три нощи на две сцени с &ldquo;Щурците&rdquo; взривихме София. Страхотно стана! Голям фурор! Всички започнаха да скачат, да се друсат! <br /> <br /> Напука се подът на залата, а отдолу имаше едно барче. Уплашиха се, милицията ни обяви за много опасни, но още нямаха заповед и не ни спряха. Но <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>това беше началото на края на &ldquo;Сребърните гривни&rdquo;... <br /> </strong></span><br /> Мина време, докато докладваха на шефовете. По-късно, през 1971 година, ченгетата ни спряха на средата на концерта и забраниха групата. Партията ни обвини, че имаме упадъчно влияние върху младежта.<br /> <br /> <strong>- Какво стана, след като забраниха групата?<br /> </strong>- Тъкмо бяха създали Естрадния отдел към Консерваторията и ние с Троши кандидатствахме. Приеха ни веднага. Аз записах ударни инструменти и флейта, а Троши &ndash; китара и мисля и той - флейта. <br /> Бях любимият ученик на проф. Добри Палиев. Искаше да ме остави да преподавам на неговото място, а той да отиде в класическия отдел на Консерваторията. Но аз не се съгласих. <br /> <br /> Като завърших двете години там, майка ми ме прати за награда, че завършвам с отличие на екскурзия в Източен Берлин и Лайпциг. Искаше да й купувам някакви материали за рисуване. Отидох в Берлин и там в един бар срещнах Митко Вокса. Той ме покани да свиря при него, но аз му казах, че ми се свири на Запад, а не в Източна Германия. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Започнахме да редим бягството. <br /> </strong></span><br /> И двамата го искахме. Митко Вокса ми даде контракт да отида да свиря в Източен Берлин, докато спечелим някакви пари, за да избягаме. Прибрах се в София с този контракт в джоба. <br /> <br /> <strong>- Как каза на майка си?<br /> </strong>- Излъгах я, че ще се върна в Източен Берлин, за да кандидатствам в музикалната академия. Това беше нейното желание. Получих виза за Източна Германия след 1 месец и заминах.<br /> <br /> <strong>- Тогава Камелия Тодорова ти е била гадже, доколкото знам?<br /> </strong>- Да, това е самата истина. С Камелия Тодорова се бяхме запознали на някакъв концерт предишната година. Тя беше ученичка в гимназията. Беше много красиво малко момиче. Още нямаше музикална изява, но си личеше, че е много талантлива. Нашата любов беше платоническа, много чиста. Уважавах това, че е още девствена. Бяхме много влюбени. Не й казах, че ще бягам, за да не се разстрои. Та Камелия дори не искаше да ме пусне да свиря в чужбина, камо ли да бягам... Обещах й, че ще й помогна да дойде при мен. Въпреки това тя ми се разсърди страхотно. Последните две седмици изобщо не се срещахме. <br /> Видяхме се все пак за да си кажем &ldquo;довиждане&rdquo;. <br /> <span style="color: #800000"><strong><br /> Тя плачеше неудържимо. И аз плачех с нея, <br /> </strong></span><br /> защото знаех истината - че няма да я видя вече. Не можех да й кажа! Не можех да кажа на никого! Тогава, ако някой знаеше такова нещо за близките си и не каже на милицията, можеше да има голям проблем с комунистическите власти. Нямаше с кого да споделя нищо. Не исках да направя беля на никого. <br /> <br /> <strong>- Как си издържал на това психическо напрежение?<br /> </strong>- Ходех в една църква в центъра на София - св. Петка. Там намерих едно скрито местенце с една голяма икона. Всеки ден говорех на тази икона. Иначе сякаш нещо щеше да експлодира вътре в мен! Знаех, че много хора са били убити, когато са бягали, не знаех какво да мисля... Но желанието да свиря рокендрол и да бъда свободен ме буташе напред. По един час на ден споделях с тази икона. Казвах й: &ldquo;Ти си само една икона, нищо не знаеш, но ако можеш, помогни ми!&rdquo; Беше Исус, който излиза от водата. После разбрах. Още не вярвах в Господ...<br /> <br /> <strong>- Лесно ли избягахте с Митко Вокса от Източна Германия?<br /> </strong>- Два месеца работихме и съчинявахме плана за бягството. Емигранти ни казаха, че единственото място по границите със Запада, където може и да не те застрелят, е една отсечка между Югославия и Австрия. Продадохме инструментите си, взехме доста пари и отидохме на гарата... Отидохме в Полша. Във Варшава в един бар се заприказвахме с някакъв българин - Вальо, студент в Полша. Помислихме го първоначално за ченге и му казахме, че сме музиканти от известната група &ldquo;Сребърните гривни&rdquo;, свирим в Берлин и сме дошли за три дни да се развлечем. Имаме пари, но ни трябва гид по баровете и дискотеките. <br /> <br /> А този Вальо ни вика: &ldquo;Какво развлечение в Полша, истинският живот е във Виена?!&rdquo; Ние уж се дърпахме, че не искаме да нарушаваме закона. Нашият човек обаче вика: &ldquo;Черноборсаджия съм, търгувам с дънки, имам канал до Виена&rdquo;. Зарадвахме се много. Треперехме само да не е ченге! Затова му казахме, че искаме да си купим плочи от Виена и да правим дискотеки във Варшава. Това го направихме, за да имаме алиби, ако той ни предаде на границата. Вальо ни каза, че трябва да хванем такси до границата със Сърбия, граничарят ни пусна срещу пари, после минахме в Грац, Австрия. Беше страшно напрежение! Българинът ни успокои, че минава по този маршрут по няколко пъти на година по бизнеса си. Каза ни: &ldquo;Ще купите плочите и ще се върнем! Ще правим дискотеки, ще прекратя с дънките!&rdquo;. Като стигнахме във Виена, му разкрихме, че нямаме никакво намерение да се връщаме. А той вика: &ldquo;Защо не ми казахте, щях да взема жена си и да избягаме с вас?!&rdquo; Беше ни неудобно, че го излъгахме и му платихме хотела, дадохме му пари, за да му се отблагодарим.<br /> <br /> <strong>- И ви пратиха в емигрантски лагер?<br /> </strong>- Първо тръгнахме от посолство на посолство. Виена беше неутрална, трябваше да намерим държава, която да ни даде политическо убежище. Холандия и Англия не ни искаха. Канадците казаха: &ldquo;Може би, но не сме сигурни, след 6 месеца елате на интервю!&rdquo; <br /> <br /> Накрая отидохме в американското посолство. Беше ни страх, защото ни бяха промили мозъците, че в Америка е много страшно и хората са като машини за пари, роботи някакви, има гангстери... /смях/. Посрещнаха ни страхотно: &ldquo;Как дойдохте тук?! Бързо да кажете на консула!&rdquo; Той се зарадва, човекът, усмихна се. Разказахме му как сме стигнали до там. Вика: &ldquo;Вие сте герои, ще ви помогнем!&rdquo;. Веднага ни дадоха политическо убежище. Пратиха ни в емигрантския лагер &ldquo;Трайскирхен&rdquo;, за да минем карантина и да ни проверят дали не сме криминални, дали не ни търси Интерпол най - вече. Беше по Коледа. Стояхме там до януари. След това ни пратиха във Виена, за да си чакаме американските визи. Свързаха ни с някакъв сърбин, който ни намери работа в един бар. Купиха ни инструменти на изплащане. И така, започнахме със свирене да си изкарваме прехраната...<br /> <br /> <strong>- Вашите не ви ли търсеха?<br /> </strong>- Написах една картичка на Камелия, че сме във Виена. Така тя разбра, че сме избягали. Веднага казала на майка. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Тя подлудяла. <br /> </strong></span><br /> Не повярвала и тръгнала за Източна Германия, за да ме види. Не ме намира, страшно се разстройва и се връща в София. Камелия също се разстройва. Разбира, че сега трудно ще се видим и ще бъдем заедно. Отива да живее при майка ми. Живели са заедно поне една година и повече, за да се успокояват една друга. Обаждах им се по телефона един-два пъти. Но какво да обещая?! - Отивах в Америка и не знаех какво ще стане... Камелия ме е чакала поне две години да се върна!<br /> <br /> Те казали и на бащата на Митко Вокса. И двете семейства обявяват на властите, че сме избягали. Започнали да разпитват всичките ни приятели &ndash; защо, как... Но аз не бях казал на никой нищо, това беше добре за тях - да си нямат неприятности. Бащата на Вокса, нали е тираджия, тръгва по маршрут през Виена, за да ни кара да се връщаме. Той така казва в милицията, затова го пускат. Появи се една вечер, точно когато отивахме да свирим в бара. Замръзнах: &ldquo;На Митко баща му!&rdquo; Казах му, че има гости и отидох в другата стая. Стана страшно &ndash; започнаха да се карат, да се бият! После цяла нощ той седя на една маса в бара да ни чака да приключим. След това пак: &ldquo;Хайде, прибирайте се, момчета!&rdquo; Започна да плаче, защото разбра, че това няма как да стане. Всички плачехме, беше ни кофти, но какво да направим?! Към 6 сутринта той ни каза, че отива в българското посолство във Виена да каже, че не искаме да се връщаме. Трябваше да го направи, за да си няма неприятности с комунистическите власти. След два часа някой думка на вратата - идват от посолството. Умираме от страх в леглата, мълчим и не мърдаме до обяд. На обяд излязохме. Отидохме в едни магазин и си купихме пистолети и спрейове. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Вече бяхме готови да се отбраняваме. <br /> <br /> </strong></span>Виена е неутрална зона - могат като нищо да те качат в една дипломатическа кола и да те изкарат за България... Така &ndash; въоръжени и в страх изчакахме визите си за Америка.<br /> <br /> <strong>- Бързо ли си намерихте работа в Америка?<br /> </strong>- Първата ни работа в Америка беше на една конструкция във Флорида. Там хубаво, плажове... Но ние работехме като луди и никакъв плаж не видяхме. Намерих си и втора работа - всеки ден в 6 часа сутринта ходех да мия чинии в един ресторант, защото ми даваха да ям безплатно. Събирах пари. Моята мечта беше да отида в Холивуд! Когато работата във Флорида свърши, се разделихме и заминах за Детройт да си търся работа в завод за автомобили. Там бях нещо като инспектор, който проверява радиаторите на колите дали имат дупки по тях. <br /> <br /> След половин година вече бях спестил 4-5000 долара. Купих си пиано, китара, барабани, усилвател и тръгнах за Холивуд. По пътя започнах да свиря с музиканти от независимо християнско движение. Свирих заедно с тях около 2 месеца. Те започнаха да ми говорят за Господ. А аз бях пълен атеист. Дойде време да си тръгвам, но си викам: &ldquo;Дай да отида да проверя, в крайна сметка има ли Бог?! Знам, че няма, но да направя един опит, да съм чист пред тези хора, които толкова ми помогнаха и ме уверяват, че има Бог и той ме обича!&rdquo; <br /> <br /> Отидох навътре в планината съвсем сам. Пак си говоря - ето, сега ще се уверя, че не съществува и... край! Чудех се как да го направя. В крайна сметка извиках: <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>&ldquo;Боже, съществуваш ли?!&rdquo; <br /> </strong></span><br /> След като изрекох това, почувствах някаква близост - много странна, много топла, на някакво същество до мен. Не го виждах, но му усещах присъствието... Всичко се промени около мен, дори акустиката, една вълна ме заля. Какво става с мен, полудявам ли?!... Само успях да промълвя: &ldquo;Кой си ти, не знам, но искам да те познавам!&rdquo; Моите приятели - музикантите евангелисти, като ме видяха, веднага разбраха какво се е случило и започнаха да се радват и да викат: &ldquo;Алелуя!&rdquo;<br /> <br /> <strong>- Сега къде живееш?<br /> </strong>- В Пенсилвания, в столицата Харисбърг. Но ние постоянно пътуваме. Имам и къща до Сиатъл. Това ми е първата къща, която си купих в Америка. Давам я под наем. Връщам се там поне два пъти годишно и се виждам с Трошан и Сия (певица от &ldquo;Тоника&rdquo; - бел. ред.). <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Те се разведоха със Сия, но останаха приятели. <br /> </strong></span><br /> Сийчето се ожени за един много добър човек. Тя е директор на училище за красота и спа, има салони. Хората много я обичат. Дъщеря й има успехи в музиката. <br /> <br /> <strong>- Колко е голямо семейството ти?<br /> </strong>- Имаме с Уини дъщеря Яна, а сега и две внучета - 2-годишно момче и момиченце на 2 месеца.<br /> <br /> <strong>- Трошан Владовски не можа да се върне за погребението на брат си Чочо...<br /> </strong>- Не беше добре финансово, не беше добре и със здравето и не успя... Но сега се пооправи.<br /> <br /> <strong>- Кога се видя последно с Камелия Тодорова?<br /> </strong>- Като се ожених, Уини, съпругата ми, посети майка ми, запозна се и с Камелия. През 1985 година бяхме в Лондон и се видяхме няколко пъти. След това отидох да видя семейството и дъщерите й, но мъжът й го нямаше. После, след като се върна в България, пак се видяхме няколко пъти. Но от десетина години не сме се срещали.<br /> <br /> <strong>- С какво се занимават сега другите &ldquo;сребърни гривни&rdquo;?<br /> </strong>- Троши продаваше коли, но се пенсионира, има някакъв бизнес в Сиатъл. Сашо Гривната е във Флорида, до Маями, прави много хубави музикални инструменти. Вальо, солистът, е продуцент в Хелзинки, прави копия на инструментала на оригиналните парчета и ги продава на караоке баровете.<br /> <br /> <strong>- Имате ли намерение да се съберете, да направите концерти?<br /> </strong>- Дори говорих със Сашо Гривната. Бях очарован от последното пътуване в България. Огорчи ме само това, че исках да възстановя българското си гражданство, но разбрах, че са изтрили името и ЕГН-то ми и за България аз не съществувам! <br /> <br /> Имам намерение да дойдем да направим концерт с християнска музика в България за приятели, пък ако има и друга публика, ще бъде добре. А моето най-голямо лично желание е да направя частно сиропиталище в България. Има американци от средната класа, които са много щедри и биха помогнали. Всеки месец едно сиропиталище за 40 деца в Никарагуа ми струва 5 000 долара. Викам си: &ldquo;Гледай сега, толкова години се занимавам със сираци, само в България нищо не съм направил?!&rdquo;<br /> <br /> <strong>Харисфорд, Пенсилвания - София<br /> Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА<br /> </strong>