Стефан Павлов-Фифи Перото е един от най-обичаните български футболисти. Известен бохем и кодошлия. Където и да се намира, бившият халф винаги се превръща в центъра на компанията. Той е роден на 26 май 1945 г. в Годеч. Легендата започва кариерата си в местния “Ком”, после играе в “Септември” (Сф), “Чепинец” (Велинград),“Левски”, “Академик” (София), “Славия”, “Етър” и “Неа Саламина”(Кипър). С “Левски” е шампион през 1968, 1970, 1974 и 1977 г. и носител на Купата през 1970, 1971, 1976 и 1977 г. Има 231 мача и 15 гола в “А” група. Бил е играещ треньор на “Сливнишки герой” (Сливница), “Струмска слава” (Радомир) и “Нови Искър” и старши треньор на “Монтана”.

 

- Да, аз съм юноша на столичния “Септември”. Ние сме осем деца. Аз съм най-малкият, изтърсакът. Баща ми беше директор на ловно-рибарския съюз в Годеч, мама се занимаваше само с отглеждането на многолюдната си челяд. Татко почина млад.  Мама си отиде от този свят на достолепна възраст – на 96 години. Имах бедно, но щастливо детство. Започнах да тренирам в “Септември”. Нямахме пари за билет и често пътувах на покрива на рейса, покрит с багажите на пътниците.

С Гунди се познаваме от деца. Баща му бай Рангел е от едно съседно село – Беренде. Няма да забравя как веднъж пак пристигнах в София за един мач срещу “Спартак” на стадион “Раковски”, качен в багажното отделение. На автогарата се засякох с Гунди, който беше облечен във войнишки дрехи. Гледа нашия мач, в който  бихме с 4:1, а аз вкарах 2 гола. След двубоя се поздравихме, пожелахме си успех и той замина за “Ботев” (Пловдив).

 - Кой беше първият ти треньор?

- Боре Ковачев. Тогава през лятото често се организираха контроли между тима на Годеч и ЦСКА. Въпреки че бях още хлапе, ме взимаха често да играя при мъжете. Легендата Стефан Божков ме беше харесал на един мач и ме препоръчал на “Септември”. В “Красна поляна” заиграх силно. С юношите бихме “Левски” на “Герена” с мой гол от корнер. Два пъти поред ставахме републикански шампиони. Викаха ме и в юношеския национален отбор. Честа практика на нашите ръководители по онова време беше да използват нередовни състезатели. Пускаха се с година по-големи момчета при по-малките възрасти. Така например за един турнир в Холандия през 1962-ра ми

 

направиха

фалшива

картотека

 

и ме изкараха с година по-млад. “Септември” беше голям отбор. Вратар ни беше Ицо Бориславов – Рилата, играех заедно с футболисти като Пецата Кирилов, Паро Никодимов, Николай Радлев – Киш, Киро Райков, Наско Геров. Треньор ни беше бате Серги Йоцов – Бог да го прости! Мачкахме всичко живо. Аз обаче имах едно голямо премеждие през 1962 година.

- Какво премеждие?

-Обърнах се с камион и три месеца лежах в гипс. Играхме с юношеския национален отбор в Сърбия, върнахме се и още на същия ден отидох на войнишко изпращане в Годеч. Натоварихме се в каросерията на един камион десетина момчета. На един остър завой камионът поднесе и се обърнахме. Аз най-малко пострадах. А останалите – кой със счупен крак, кой със счупена глава, ребра и т.н. За щастие никой не загина, иначе беше си страшно. В болницата ми казаха: “О, момче, забрави вече за футбола”. Освен това раната на крака ми не се затваряше, започна да набира гной. Скъсаха ми гъза от инжекции, никой не ми даваше надежда, че ще се оправя. Да, ама, чудото стана и пак заиграх футбол.

-През 1964 г. те взимат в ЦСКА. Какво се случи, та избяга от “Армията”?

- Абе как ще стане – аз и ЦСКА?! Аз съм си левскар от малък. Иначе то си е цяла епопея моето отиване в ЦСКА. Още не бях завършил техникума. В ЦСКА нещата се уреждаха с повиквателни. Взимат те и това е. Така стана и с Гунди! Нямаше мърдане. Заедно с мен взеха и Киро Райков, който после направи кариера в “Ботев” (Враца). Мен почнаха да ме бъзикат всички познати левскари, начело с артиста Васил Попилиев, който ми беше  съгражданин. Една нощ заварвам Жоро Соколов, лека му пръст, с пушка в ръка на пост. Беше му последен ден в казармата. Прошушна ми: “Бегай от тука. Ако останеш, ще си под  фуражка цял живот”. Бяхме големи приятели със Соколето, един невероятен футболист. Аз все пак изиграх една контрола срещу “Етър” с червената фланелка. После си викам: “Айде, Стефане, спасявай се!”. Треньор ни беше руснакът Григорий Пинайчев, нашите отидоха на турнир в Румъния. Мен за неподчинение

 

ме вкараха

в карцера

 

7 дни изкарах там. Завивах се с вестници, а даваха ми само чай и хляб. После генерал Семерджиев ме спаси, като ме взе във Велинград. Записаха ме миньор в мината. Така се отървах от ЦСКА.

-Как се развиха нещата в “Чепинец”?

-Там заварих много силни играчи -  вратаря Данчо Йосифов, който после ми стана кум, Георги Христакиев – Хери Смъртта, Иван Глухчев, Коце Стойчевски... Във Велинград срещнах  и жена си (смее се). С нея е свързан и един друг случай. Представях се силно в “Чепинец” и “Ботев” (Пловдив) искаха да ме вземат. Треньор на “канарчетата” беше  “синята” легенда Васил Спасов–Валяка. Един месец спахме с него в един апартамент, щото нямах квартира. Тренирах с “Ботев”. Генералите ми бяха обещали жилище, а и жена ми трябваше да запише техникум в града. Затова се навих на трансфера.

-Сигурно са те изкушили и с много пари?

-Ами, пари... Връчиха ми  едни 300 лева и ми казаха: “Купи си костюм”. (Смее се). Аз пак се разколебах и напънах да се връщам. Крих се цяла седмица в хотел до първия мач на “Чепинец” в Асеновград. В деня на мача изпратиха кола да ме прибере и от колата директно излязох на терена.

-После си на крачка от трансфер  в “Локомотив” (Сф)...

-То и там е една сага, не е за разправяне. Тренирах известно време с “червено-черните”, но и от тях избягах. Повикаха ме за турнир на надеждите на Националния стадион. Играхме сборни отбори Северна срещу Южна България. От мача – газ със 100 км, към Велинград. Направихме с жена ми сватба на стадиона. Такова нещо не си виждал, братче! 5000 човека дойдоха  – с прасета, агнета, страшно нещо! За да придобиеш представа какви хора живееха във Велинград, ще ти разкажа нещо. Брат му  на професор Васил Фурнаджиев го бяха уличили в корупция. Бяха установили, че е “отклонил” 42 000 лева и го

 

разстреляха

като куче

 

без никаква милост.

-Идваш в любимия “син” тим през 1967-а...

- Кръстю Чакъров ме взе, помощник му беше Йончо Арсов. Отидохме на подготовка в Германия, играхме срещу “Кьолн” и “Бохум”. Представих се силно, ама едно немско ренде ми счупи ръката. Трябваше да нося дълго време лонгета. Дебютирах срещу “Миньор” (Перник) при 0:0. Вярно, че в “Левски” бяха изключителни футболисти. За мен много-много нямаше място. Пускаха ме отвреме-навреме. Писна ми да седя на пейката и пак си бих камшика към Велинград. Обаче Сашо Костов нещо се контузи и им трябваше човек като мен. Идваха от “Герена” да ми се молят да се върна. И отново не издържах. Завръщането ми беше феноменално. Вкарах два гола в Плевен и бихме.

-Бил си близък приятел на легендите Гунди и  Котков, какви бяха те като хора и футболисти?

-Това са двама велики българи. Изключителни мъже и футболисти. Обичах ги и ги обичам! Българският футбол загуби много от преждевременната им смърт. Три години съм бил в една стая с Гунди. Бяхме семейни приятели. Често го водих на риба край Годеч. Ще ти кажа и за друг случай. Бяха ме изолирали - да не играя и в „Левски”, и в националния отбор – комунистите намерили нещо “нередно” в родата ми . Преди един важен мач Гунди стана, свали си лентата и каза: “Ето ви лентата, ето ви всичко! Щом така ни делите, играйте вие!” Смятай какъв човек е бил! Няма да забравя как около месец преди да загине отидохме една компания – аз, Гунди и синът на Борис Велчев заедно с жените, на риба. Посещението на Аспарухов се превърна в истински празник за Годеч. Целият град на колене! Тогава за последно видях Гунди щастлив и усмихнат. Толкова му беше кеф на душичката!

-Можеше ли да бъде избегната трагедията на 30 юни 1971 г.?

-Не зная. Понякога си мисля, че всичко е било предопределено и трагедията е била неизбежна. Но ще ти кажа нещо, което много малко хора знаят. Дясната спирачка на колата на Гунди беше повредена. Това му го казаха няколко души. Иван Попов - също бивш наш футболист, който лично се грижеше за “Алфа Ромео”-то, го дръпна настрани и му вика: “Да знаеш, че дясната спирачка не държи”. Гунди само се усмихна по своя си начин. Явно не обърна внимание на предупреждението. И после всички знаем какво се случи. На Петрохан спират с Котето да заредят бензин. Там качват и капитанчето, дето загина на задната седалка. Това спиране може да се е оказало фатално. След трагедията милиционерите правиха следствието, което доказа всичко. Гунди прави опит да изпревари камиона отдясно обаче в последния момент вижда ремаркето. Бие спирачки, 18 метра “Алфа”-та се е движела на две гуми, и се праска в резервоара (просълзява се).

-Ако Аспарухов беше обърнал внимание на предупреждението за спирачката, всичко сигурно щеше да се размине?

-Нали ви казвам, че май всичко си е било писано.  Гунди

 

не беше и

особено

добър
шофьор

 

Няма какво да се лъжем. “Алфа Ромео”-то беше твърде бърза кола, спортен модел. Не беше  за нашите скапани пътища.

-И с Котков сте били неразделни...

-Уникална личност! Мъжкар! Една вечер сме се събрали приятна компания в една кръчмичка до пазара “Ситняково”. Влиза по някое време един як мъжага с огромен шаран в ръце. Дойде до нашата маса и плясна Кольо по гърба: “Мастика, те тая риба е за тебе!” Котето побесня, тегли як шут в задника на фена и поръча едно шише мастика от бара. “Давай му тая бутилка и го махай от очите ми!”. Толкова бесен не бях го виждал. Беше се ядосал, че оня го излага пред толкова хора. Смешното беше, че Котето никога не е пил мастика, а му излезе такъв прякор. Никога няма да забравя как до последно се колебаеше дали да тръгва с Гунди за Враца в оня фатален ден на 1971-ва. Лично аз бях на “Герена” и видях как Котков си биеше дузпи с Гошо Каменски. Два пъти Котето се обличаше и събличаше. Чудеше се дали да тръгва, не му се пътуваше за Враца. Сякаш е предчувствал нещо. Ама като е писано нещо да става, то става. Накрая ни каза: ”Айде, тръгвам”, и това беше. И Сашо Костов със сина му Вальо трябваше да се качат в колата с тях, ама по някаква причина нещо закъсня и те тръгнаха без тях. Явно някой отгоре е пазил Сашо и детето.

-При обединението на “Левски” със “Спартак” през 1969 г. за теб не остава място в отбора. Защо?

-Сдърпах се с шефа  Любо Червенушев. Трябваше да пътуваме за Нова Загора. Аз се качвам в рейса, а Червенушев ме вижда и казва: „Слизай, ти няма да пътуваш. Фашист такъв!”. Оттам аз го хванах за гушата, щях да му счупя очилата. Дядо ми навремето  избягал в Америка, живял там 13 години. Като емигрант в Мичиган направил пари. Върнал се, имал  200 овце, 10 крави и имоти.

След 9 септември 1944 г.  комунистите му взимат всичко. Моят дядо за такива като Червенушев е враг на народа. Искаха да ме заличат отвсякъде. Дори на календара за новата година на отбора изрязаха главата ми от снимката и лепнаха Пецата Кирилов на мое място. Щях 2 години да не играя никъде, обаче ме спаси Борис Велчев – един голям ръководител и уникален човек. Пратиха ни заедно с Иван Вуцов, Иван Димитров, Гошо Цветков–Цупето и други в “Академик” (Сф). Треньор ни беше Апостол Чачевски.  Първоначално ни бяха засилили към “Дунав” (Русе), после министър Велчев ми вика: “Павлов, няма да мърдаш от София. След 3 месеца си пак в “Левски”. Така и стана.
 

-Може би тази от 1974 г. Тогава ни нарекоха Отбора на петте купи. Спечелихме всичко под ръководството на Митко Дойчинов.

-Участвал си в много вечни дербита. Кой е най-силният ти мач?

-На 18 декември 1971-ва, когато бихме с мой гол. Тогава излязох с 39 градуса температура. Дори и

 

повърнах

на терена

 

Потях се през цялото време, беше нещо страшно. Треньорът Йончо Арсов преди мача ми вика: “Не ме интересува, че си болен. Влизаш. Знаеш си задачата. Якимов не трябва да играе!” Не мога да оставя по-назад и великото 7:2 на 17 ноември 1968 г. После феновете на ЦСКА отрязаха гредите на “Армията”, изпочупиха съблекалните.

-Има ли нещо, което не е известно на широката публика около този незабравим мач?

-Може би това, че първият гол за ЦСКА всъщност е автогол на Иван Вуцов. Да, водят и досега като автор на попадението още във 2-рата минута Петър Жеков, но истината е друга. Вуцата тогава изрита без да иска топката в тялото на Аладжов и оттам в мрежата – 1:0 за ЦСКА. Не знам защо го записаха този гол на Жеков. Може би защото искаше да взима “Златната обувка”.  

-Защо през 1972 г. отиваш в “Славия”?

- Шефовете на “Левски” отказаха да ми дадат офицерски чин, а “белите” генерали ме направиха старши лейтенант от Строителни войски и ми дадоха 4-стаен апартамент. Как да не отида? Треньор ни беше Добромир Ташков–Мирко. Имахме мач с „Шалке” с 9 немски национали. Играем на стадион „Васил Левски”, а първият мач е завършил 2:1 за тях. На реванша повеждаме с 2:1. Пороен дъжд, елиминираме ги. Швейцарският съдия обаче, не знам какво му стана, прекрати мача и той се преигра на следващия ден. Немците бяха като нови, ние не можехме да ходим. Явно бяха взели някакви медикаменти, а нашето възстановяване беше – вода и глюкоза. Биха ни с 3:1. Имаше двама близнаци от техния отбор – Ханс и Ервин Кремерс. Единият с номер 10, а другият – 11-и. Единият ме хвана за косата и дърпа ли, дърпа. Малко по-късно пък аз хващам другия за гушата, мислейки си, че е същият, който ме е дърпал за косата преди малко. Подобен случай имах и срещу „Ботев” (Пд), където също играеха двама близнаци. А тоя Ханс Кремерс нашият Любо Тасев щеше да го удуши. Немецът носеше огромен

 

златен ланец

на врата

 

Любо зверски му го скъса. Сбиха се, съдията ги изгони и двамата. “Шалке” ни елиминира. След престоя в “Славия” пак се върнах на “Герена”.

-Откъде идва прякорът ти?

- От филма “Фифи Перото”. В главната роля играе френският актьор Клод Риш. Веднъж с “Левски” бихме “Сент Етиен” с 3:2. Трябваше да се срещна с актьора след мача. Във филма той летеше по едни покриви. Аз по принцип съм си лек, бърз. Феновете ме запомниха с моите прочути плонжове. Ставах популярен, хората почнаха да говорят: “Елате да видите! Тоя не стъпва по тревата! Лети като Фифи Перото!”. Като играх със “Славия” в Гелзенкирхен,  немските вестници на първа страница излязоха  със заглавия: “Гледайте Фифи Оверат!”. Викаха ми Българския Оверат. Ама имам и още прякори освен Фифи Перото: Паганини, Фифи Цигулката и Чалето.

-Имал ли си оферти от чужди клубове?

-Не една и две. След едно турне в Колумбия от местния гранд “Милионариос” ме изкушаваха с 30 000 долара заплата, когато у нас една кола струваше 2000. Треньор им беше сърбинът Веселинович. Обаче аз отказах, защото в България комунягите щяха да разсипят семейството ми. Години по-късно играех вече в “Неа Саламина”. Друг сърбин – Дончевич, ме искаше в “Анортозис”. Обещаха ми 100 000 долара за една година. Работата пак се разсъхна. Този път някой българин пусна анонимен донос, че децата ми държели ресторант. На мое място в “Анортозис” отиде Наско Александров–Кимбата.