Остър публичен сблъсък около темата за Възродителния процес предизвика публикация на общественика Борислав Недев, насочена директно срещу Ивайло Мирчев. Поводът – посещение на мемориала "Тюркян чешма", където Мирчев и друг съпредседател на партията му са поднесли венец, направили са снимки и впоследствие са публикували емоционален пост в социалните мрежи.
Според Недев обаче жестът няма нищо общо с почитта и паметта, а представлява "поредния циничен PR".
"Памет без истина не е почит, а употреба", пише той в профила си и подчертава, че да се говори за жертвите на Възродителния процес, без ясно да се назове извършителят, е удобна и безрискова реторика.
По думите му този мрачен период не е "абстрактна грешка на историята", а съзнателна държавна политика, проведена от БКП, Държавна сигурност и целия репресивен апарат на комунистическия режим – режим, обявен със закон за престъпен.
Недев поставя и директен морален въпрос – има ли право човек, произлязъл от системата, възпитан и облагодетелстван от нея, да използва трагедията на жертвите ѝ за морална и политическа легитимация. Той подчертава, че не става дума за наследствена вина, а за наследствена отговорност за яснота и истина.
"Когато такъв човек говори за болката, но не назовава престъпния режим, не посочва партията-държава и не се разграничава от системата, той не отдава почит. Той управлява паметта, без да поема риска на истината", пише още Недев.
Ето как звучи целия му пост:
"Памет без истина не е почит, а употреба! Ивайло Мирчев, заедно с другия полу-председател на партията им, купили венец и лично отишли до "Тюркян чешма", за да... се снимат и да си направят поредния циничен PR, след което написал и качил в профила си във фейсбук, сълзлива публикация за жертвите на Възродителния процес... Качил и снимки "Вижте ме!"... Що за безочие?
Що за цинизъм?...
Памет без истина не е почит, а употреба! Да се покланяш пред жертвите на Възродителния процес, без да назовеш ясно БКП и комунистическия режим като негови извършители, не е морална позиция, а удобна реторика. Възродителният процес не беше „мрачна страница“ без автор!
Той беше съзнателна държавна политика на партията-държава, планирана и изпълнена от БКП, Държавна сигурност и целия репресивен апарат! Режим, който българската държава, обяви със закон за престъпен!
И тук възниква неизбежният въпрос: Има ли право човек като Ивайло Мирчев, произлязъл от същата тази система, расъл в нея и ползвал нейните блага, да закача трагедията на жертвите ѝ като брошка на ревера си, опитвайки се да извлече морална и политическа облага?
Има ли право Ивайло Мирчев, чийто баща, съдейки от десетки публикации в медиите, е бил част от ръководството на тази система, да заеме езика на жертвите, без да се разграничи от властта, която ги създаде? Не става дума за наследствена вина. Става дума за наследствена отговорност за яснота!
Когато такъв човек говори за болката, но не назовава престъпния режим, не посочва партията-държава като извършител и не се разграничава ясно от системата, която е произвела това насилие, той не отдава почит! Той управлява паметта, без да поема риска на истината... Тюркян не е универсален символ за общо съчувствие! Тя е обвинение, срещу конкретна власт, конкретна партия и конкретен режим!
„Никога повече“ има смисъл само ако е придружено от ясно "Кой го направи, как и защо"! Всичко друго е ритуал - удобен, безрисков и дълбоко циничен!... Всъщност, цинизмът е нормалното агрегатно състояние на Мирчев!..."
