Борислав Цеков: Путин, Тръмп и деглобализацията

Руският президент Владимир Путин обяви мащабни и радикални мерки за политически и конституционни инициативи. С тях той очевидно се стреми да гарантира, че Русия няма да се върне към Елциновия хаос и подчинение на глобалистките интереси, а той самият ще запази контрол върху процесите и след официалното приключване на последния си президентски мандат, пише Борислав Цеков в коментар за "Труд".

Колкото и да изглеждат вътрешнополитически по характер, тези действия се разполагат в по-широкия контекст на процесите на деглобализация, отприщени от управлението на другата световна суперсила – САЩ.

Американският президент Доналд Тръмп, колкото и да не вярваха критиците му в началото на мандата, осъществява систематично разграждане на международния ред, наложен от неолибералния глобализъм през последните четири десетилетия от администрацията на Рейгън насам.

Този ред, приеман от мнозина за аксиоматичен, е светът, в който живяхме досега – ерозия на националната държава и предаване на нейния суверенитет, осъществяван от суверенните народи, в ръцете на наднационални власти, които са откъснати от демократичен контрол.

Свят, в който фундаменталните решения за живота на хората не се вземат по пътя на демокрацията, а се формулират от международни комисии, панели от експерти, мониториращи органи, наднационални трибунали, селектирани и направлявани от транснационалния елит. Свят на неограничаван от административни и политически барирери глобален пазар.

И ако настоящата американска администрация, в духа на традиционния американски консерватизъм, пое ясен курс към ревизия на този модел и към деглобализация, то неговият цялостен демонтаж е практически невъзможен без участието на поне едната от другите две суперсили – Русия или Китай.

Реалностите свидетелстват, че за интересите на Пекин неолибералният глобалистки модел е удобна среда за китайска световна експанзия. Затова ключът към деглобализацията се оказва в ръцете на Вашингтон и Москва.

И ако в САЩ съдбата на деглобализацията зависи от изборния успех на Доналд Тръмп през ноември т. г., то за Русия нещата не изглеждаха толкова прости допреди няколко дни.

Но тектоничните размествания, които ще предизвика осъществяването на вече обявените предложения на Путин по всички етажи на руската политическа и конституционна система, дават ясен отговор – дава се нов тласък на деглобализацията.

Инициативата „Путин” вади окончателно Руската федерация от схемата на неолибералния глобализъм.

Първо, с пълното възстановяване на законодателния и съдебен суверенитет на Русия чрез премахване на приоритета на международните норми пред вътрешното законодателство и създаване на механизми срещу външна намеса, включително в съдебната власт. Прочее, това са положения, които в САЩ действат вече 200 години.

И, второ, с въвеждането на забрана за двойно гражданство за политическия и административен елит, и с условието бъдещият президент да е живял постоянно поне 25 години на руска земя, ще се извърши радикална подмяна на инсталирания от глобалистите още по времето на Елцин руски политически елит, голяма част от който се идентифицира повече с интересите и ценностите на колективния Запад, отколкото на собствената си държава с цялата u имперска традиция, военна мощ и културна идентичност.

Превземането на Русия от глобалистите след разпада на СССР и при управлението на Елцин беше само предмостието към нейния пълен разпад и плячкосване от глобалния капитал.

Тези процеси бяха овладени и прекратени с възхода на Путин в края на 90-те години на ХХ век, а Русия постепенно се завърна на геополитическата арена като авторитетна военно-политическа суперсила, макар и с неголяма икономическа мощ.

Ако се приемат замислените от Кремъл конституционни промени (което поне засега изглежда най-вероятния сценарий), ще бъде окончателно прекъсната пъпната връв на глобалистите с властта в Русия.

Така, образно казано, половината свят (САЩ и Русия), ще бъде изваден от неолибералния модел на глобализация.

През последните години неолибералната доктрина представяше глобализацията в досегашния u вид като неизбежен и еднопосочен процес, който не зависи от човешка намеса.

На изхвърлените на улицата работници от поредния завод, изнесен в Китай, Мексико или Бангладеш, Бил Клинтън някога обясняваше, че това е естествен процес и държавата не може да го спре.

Сякаш е природно бедствие.

По думите на един висш ръководител на Goldman Sachs International „красотата на глобализацията е в това, че е вън от контрола на хора, правителства и институции”.

Неслучайно обаче редица анализатори, като например Манфред Стегер, говорят за „глобализми”, тоест за различни подходи към този феномен. И опровергават възгледа за саморазвиващия се процес на глобализация. Според Стегеп има поне три вида „глобализъм”.

Първият е „пазарен глобализъм” – market globalism, който съставлява неолибералната доктрина.

Вторият е левия, прогресивен зрителен ъгъл към глобализацията – justice globalism.

И третият е глобализмът на ислямския фундаментализъм – jihadist globalism. Пазарният глобализъм, който светът на 80-те и 90-те години на ХХ век познава – казва Стегер – вече е преминал в „имперски глобализъм” (imperial globalism), който към икономическата интеграция прибавя и ускорена политическа интеграция в условията на еднополюсен свят с хегемон САЩ.

Всъщност, Стегер без да го казва в прав текст, обозначава по този начин симбиозата между неолиберализма и неоконсерватизма, която роди идеологията на неолибералния глобализъм, но беше изпратена в миманса от Тръмп в САЩ.

Истината обаче е, че глобализацията не е еднопосочен процес и може да се развива по различни модели. Сегашният модел на глобализация е продукт на политически решения за дерегулация и поддържане на нормативна и институционална среда за свободна търговия, а не неведома природна сила, както се опитват да го представят глобалистите.

Дори и професионални проповедници на неолибералния глобализъм, като дългогодишният шеф на Федералния резерв на САЩ Алън Грийнспан, все пак признават, че напълно глобализиран свят с неограничено движение на стоки, капитали и хора, движени само от стремеж към печалби, е пълна илюзия.

В каква посока, с какви темпове и до каква степен да се развива глобалния пазар е изцяло политически въпрос, който се решава от политическите институции на народите.

В този смисъл, трябва да се прави разлика между понятието „глобалност”, като състояние на взаимосвързаност, и „глобализация”, като комплексен процес. Никой не отрича глобалността.

Противоречията са свързани с процеса на глобализация, тоест с начина, по който се формира състоянието на глобалност. Светът е бил в състояние на глобалност и по времето на Римската империя, когато в Сената Плиний Стари (23-79 г.) остро се противопоставя на безконтролното внасяне на коприна от Китай.

Според него това е водело до ценностни промени, като развращава жените, които започнали да носят леки и прозрачни одежди. Глобалността е налице и днес в ерата на смартфона и изкуствения интелект.

Но обликът на глобалността зависи от параметрите на процеса на глобализация. Всеки социален процес се моделира от ценностни, идеологически и в крайна сметка политически постановки и решения. Може да има различни идеологически подходи към глобализацията.

Така например, лявата визия за глобализацията, често обозначавана и като „алтер-глобализация”, се фокусира върху солидарността между общностите, устойчивото развитие и намаляването на социалните неравенства.

Консервативната визия е по-скоро свързана с т. нар. „деглобализация” – политическият курс, който по различни причини и с различни темпове се осъществява от Белия дом и Кремъл понастоящем.

Деглобализацията поставя акцент върху запазване на суверенитета на националната държава, правото на народите сами да определят формата и начина на своето съществуване и с ограничаването на наднационалната власт. Поставя в центъра икономическия национализъм, като политика в защита на националния капитал и работническа класа.

Неолибералните глобалисти обаче, водени от типичното за тях „уважение” към плурализма, заявяват, че не може да има две мнения за глобализацията.

Близо четири десетилетия тяхната визия господства. Без съмнение това господство се насърчава и от спецификата на финансовите пазари и на гъвкавия, флуиден и космополитен финансов капитал, избуял с особена сила след 70-те години на ХХ век.

Но палачинката се обърна.