Липсата на същински дебат по външнополитическите теми в България превръща публичния разговор в поредица от фрагменти, които правят държавните решения неразбираеми за обществото. Според социолога от „Алфа Рисърч“ Боряна Димитрова този проблем е дълбоко противоречив и се илюстрира най-ясно чрез институционалното прехвърляне на отговорност.
Пресен пример за това е размяната на реплики между правителството и президента Румен Радев относно поканата от Доналд Тръмп за „Съвета за мир“ – ситуация, която разкрива неглижирането на външната политика като сериозен обществен диалог.
Докато партиите правят своите геополитически избори зад кулисите, информацията за техните реални залози рядко достига до гражданите, което Димитрова определя като сериозен демократичен ущърб.
В центъра на този политически вакуум се позиционира стратегията на Румен Радев, характеризираща се с висока степен на неопределеност.
През деветте си години като президент и при навлизането си на активния политически терен, той залага на двусмисленост не само по международните въпроси, но и по вътрешните теми.
Радев борави с общи формули за справедливост, борба с олигархията и съдебна реформа, без обаче да предлага конкретно „как“ тези цели ще бъдат реализирани.
Тази обтекаемост е печеливша тактика по време на избори, тъй като позволява привличането на избиратели от различни лагери, но се превръща в проблем при реалното управление, където подписването на документи и вземането на решения изисква ясни позиции.
На фона на общественото напрежение се очаква значително повишаване на избирателната активност на следващите избори. Данните на „Алфа Рисърч“ показват растящ интерес към политиката, особено сред младите поколения.
Тези избиратели възприемат Европа и свободното движение като даденост, поради което проевропейската ориентация е ключов фактор за тяхната ангажираност.
Докато протестиращите в големите градове са основно симпатизанти на утвърдени проевропейски сили, Румен Радев вероятно ще привлече онази част от електората, която е дълбоко разочарована от статуквото и концентрацията на властови интереси.
Въпреки това за Димитрова е трудно Радев да бъде представен като носител на радикална промяна, тъй като неговите позиции и действия са отдавна известни.
Потенциалният успех на негов бъдещ проект би се дължал не на ясно артикулирана програма, а на наказателен вот срещу съществуващите партии. Вместо политическо „цунами“, социологът прогнозира „вълна“, която ще повиши активността, но нейният гребен няма да бъде запазен само за един играч.
Предстоящата кампания обещава да бъде изключително важна, тъй като в условията на висока социална и емоционална тревожност дори неочаквани събития могат да послужат като пусков механизъм за вота в непредвидима посока.
