Будителите като икони

Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за ващите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ, ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА

Днес честваме един от най-важните общонародни празници - Деня на народните будители. Защото те заслужават да бъдат почетени, а не просто да кръщаваме училища и улици на имената на някои от тях.
За моето поколение, на 18-годишните, този празник винаги е съществувал в календара, но историята му показва друго и дори озадачава. Първото честване на Деня на будителите след падането на тоталитаризма, когато той е бил забранен, става факт през 1992 година. Самият празник за дълго е бил изтрит от календара, но същевременно са се чествали денят на обесването на Левски и смъртта на Ботев. Защо? Може би заради самото значение на думата. Символичният смисъл на думата „будител” се крие именно в нейния корен. Свързва се с пробуждането на съзнанието. Явно се е смятало, че именно този смисъл може да бъде твърде опасен за властта, защото всяка тоталитарна идеология има претенцията, че е

единствената, която буди, че изповядва една крайна истина.

В най-българското време – Възраждането - големите усилия на епохата са свързани с пробуждането на народа от робския сън чрез активното популяризиране на матерния език и историята, чрез преклонение пред народната култура и етноса. Такова пробуждане обаче не означава само създаване на ново национално съзнание, няма само някакъв идеологически смисъл. Да, големият идеал е политическата свобода на България, но да събудиш някого, да сложиш край „на сън дълбок”, както пише Чинтулов, означава изобщо да се сложи край на инерцията, да се пропука един вековен психологически модел. Такъв процес означава, че се пробуждат онези състояния, които определяме като търсене - човешкият дух и ум стават търсещи. В този смисъл личностите на будителите се превръщат в икони, символи на едно цялостно възраждане на човешката личност. Да се докоснеш до такъв човешки свят като този на Левски, на Ботев през Възраждането сигурно е въздействало така, както пише Вазов за Караджата - тези личности са въздействали като „титани”, като „останки славни от друг някой род,/не останал вече под божия свод” („Епопея на забравените”).

Не е трудно да си представим, че срещите с такива светове са действали като посвещение, че са предизвиквали възхищение, възторг, дори потрес. Когато преживява това - възторга си от една личност, човек съзнателно или несъзнателно вече я идентифицира като свой образец. Тези могъщи духове са въздействали не само чрез словото си за свободата, а като цялостни личности - със способността си да следват висок идеал, с несъгласието си да приемат наготово нечия истина, със силата си да остават верни на себе си и с една любов към цял народ - любов до саможертва.

Вероятно затова „най-справедливият социален строй” е игнорирал Деня на будителя. Сами по себе си отделните чествания на някои от народните будители по-лесно е можело да се преиначават, за да се „обработва” идеологически народът и чрез тях. Но как да отмениш тези безкрайни идеи, които народът ти е сложил в събирателното „будители”?!

След 10 ноември 1989 г. възстановяването на празника представлява един от най-високите жестове на обществото, което се идентифицира като демократично. Може би мнозина днес мислят, че има други събития с по-емблематичен смисъл за тази обществена промяна. Но какво на практика е демокрацията – не е ли тя социалната възможност да се пробуждаме, всеки от нас да търси своята истина и да има право да я заяви?! Моето поколение живее в един свят, който отново почита Деня на будителите, в един свят, който всяка година на този ден ни припомня за онази безкрайна редица от знайни и незнайни личности, отдали се на служение на българщината. Някои от тях са посветили на един идеал живота си,

други са преписали или разпространили нечие огнено слово

Трети са дарили имуществото си, за да просъществува едно училище... Но моето поколение живее в свят, доста по-различен от Възраждането ­ прагматичен свят, в който нерядко ставаме свидетели на това как и духът, и жестовете на будителя могат да бъдат употребени в името на печалбата (каквато и да е тя).

Аз живея в града на Петя Дубарова, познавам поезията й, зная, че нейната личност е била възприемана точно като образ на будител от съгражданите ми в тоталитарната епоха. Зная, че властта, меко казано, не е харесвала това. Зная и че мнозина са се конфронтирали с тази власт, за да изразят обичта си към Петя и преклонението си към нейната личност. В моя град дори не е нужно да четеш, за да знаеш това ­ могат да ти го разкажат очевидци. Но въпреки изключителното възхищение към поезията и личността на Петя и днес жълтата преса не щади и нейния образ. Явно, за да увеличи тиража и печалбата си жълтата преса „изрови” някакви сюжети, псевдо-криминални истории и за нея. Иска ми се родните медии наистина да помагат на нашето поколение да съхраним и да предадем и ние на децата си светлите образи на будителите – неосквернени от пошлостта !

Затова аз, а и всеки от връстниците ми, сме поставени при парадоксални обстоятелства. Обществото едновременно тачи в празничния си календар будителя, но през цялото останало време ние ставаме свидетели на твърде различно или направо противоположно отношение. Понякога възрастните обобщават за нас ­ че сме неблагонадеждни,

че нямаме своите светли икони, че тийнейджърите тачат някакви световни идоли

но са обезродени, защото не помнят българските будители. А всъщност дали по стените на стаите ни ще бъдат закачени плакатите на Майкъл Джексън, портретът на Че Гевара, икона на Христос или портрет на Петър Дънов, репродукция на Владимир Димитров-Майстора, снимчица на Петя Дубарова, националното знаме... ­ всичко това доста зависи и от възрастните. В този смисъл нашето поколение най-често е назидавано, но всъщност – непоучено.

Всеки сам избра своя будител, своите икони. Но ние сме българи, станахме българи ­ повече или по-малко. Затова може би трябва да благодарим на семействата си. Да благодарим на баба и дядо за приказките, за разговорите за големите неща и големите хора, за любовта на родителите ни към книгите и изкуството. Да благодарим на добрата памет на поколенията в семейството си за собствените им будители и затова, че са споделили образите им с нас.Моето поколение изглежда сравнително индиферентно към всенародните чествания и празнични ритуали. Може би. Вероятно това е така, защото в годините на нашето детство и юношество ние преживявахме по един по-интимен начин образа на будителя. Може би това е правилният начин, ако живееш в общество като нашето. Затова предпочитаме да говорим за будителите лично, твърде лично.

ОГНЯН БИСТРИЧКИ
Авторът е ученик в 12-и клас в Гимназията за романски езици „Г. С. Раковски” - Бургас