София пламна като факел на 16 април 1832 година. Огнената стихия помете центъра и за малко не овъгли цялото селище. Това е най-големият пожар в историята на града, пише историкът Росен Тахов в  Труд.


По онова време още не излизат български вестници, но бедствието е отразено в чуждата преса. Арменската газета „Лро гир“ например помества подробна информация за трагедията. Под заглавие „Големият пожар в София“ изданието пише:

„Нашият кореспондент от София ни съобщава, че на 16 април в така наречената Сюнгюллар чаршия избухна пожар, който се пренесе от оборите на един съседен джамбазин. Изгоряха 31 дюкяна, един хан с пет кафенета, една хлебопекарница, 6 джамбазки обора, една турска и седем еврейски къщи.“

„Освен че липсваха уреди за гасене като пожарникарска помпа и водата в града беше недостатъчна, или по-скоро - нямаше вода“, сочи журналистът. „Жителите се тревожеха, защото имаше опасност да изгори целият град“, добавя той.

Предполага се, че забравен мангал е причинил стихията. Тогавашната пролет била хладна и някакъв търговец на добитък се греел в обора си. Джамбазинът излязъл за малко, кон ритнал мангала. Въглените паднали върху сламата и за секунди огнени езици прегърнали постройката.

„Къщите в този град са дървени и много стари“, описва софийската архитектура „Лро гир“.

Те прихващат огъня една от друга, горят като барут, положението става отчайващо. Пламналият квартал е богаташки - стопаните гледат как имотът им загива и си скубят косите.

За щастие през април в София квартирува аскер. Заповядано е спахиите да се преборят със стихията. „Благодарение на тях огънят беше угасен преди да стигне същинската чаршия и другите квартали на града“, свидетелства арменският журналист.

След бедствието султанът праща „толумба“ на покрусените софиянци. Това е противопожарна помпа - чудо на тогавашната техника. Механизацията е купена с пари от държавната хазна по волята на реформатора Махмуд II. Този султан остава в историята с ликвидирането на еничарския корпус, с ферман за строеж на християнски храмове и с Гюлханския хатишериф.

С толумбата падишахът записва името си и като пионер на огнеборското дело у нас.

По-късно в София са доставени още няколко помпи. Машинарията обаче не се поддържа както трябва. След Априлското въстание през 1876 г. пожарите зачестяват, есента пламват няколко къщи. Българите подозират, че огънят е дело на озлобени турци. Открити са и веществени доказателства - парцали натопени в газ. Подпалвачите посягат дори на дома на Али ефенди, чиновник в австрийското консулство и българофил.

В тази напечена ситуация вестник „Източно време“ информира: „Пожарните толумби съвършено са занемарени, освен това они са малко. Толумбаджиите се отличават със своята неспособност и леност - всички тези неща дават различно да мислят гражданите.“

През Възраждането гасенето става след пазарлък с огнеборците. Като пламне чергата на някой, толумбаджиите пристигат начаса, но не хващат маркучите. Специалистите първо уговарят колко ще получат и чак тогава се запретват. Често пазарлъкът се проточва и не остава нищо за гасене.
„Тези от толумбаджииските тайфи прекарвали времето си в кафенетата, където един другиму си давали лекции по разбойничество“, негодува списание „Пожарникар“.

При този спасителен механизъм София щяла да бъде изпепелена през Руско-турската война от 1877-1878 г. Тогава комендантът Осман Нури паша се прави на Нерон - крои да запали града от четири страни. Сатанинският план е осуетен от чуждите консули Позитано, Леге, Валхарт и Марикур. Четиримата заявяват, че ако пашата драсне клечката, ще му се търси лична отговорност от Великите сили.

Веднага след Освобождението общината взема противопожарни мерки. Като замирише на изгоряло, всеки е длъжен да помага. Механджиите да носят ведра, железарите - брадви и кирки, а касапите - куки, гласи нареждането. Сигналите се подават от минаретата на джамиите. „На бай Манол от Мержан махала къщата гори!“, викал глашатаят и всички хуквали нататък.

 



На 1 февруари 1882 г. изгаря Народното събрание. Очевидецът Константин Иречек хроникира грозното събитие:

„Тази нощ изгоря сградата на Народното събрание, историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше бит, а мнозина други изглупяха, в което видяхме да се заражда българското народно театро, сграда строена за театър, после престъпно взета за политически театър, а сега повърната наново за своята първоначална цел.“

Огънят избухва след представление на „Иванко“, гълта над 80 000 франка и доказва колко безпомощни са пожарникарите.

По това време огнеборците вече са щатни служители. От Виена са докарани нови такъми: 3 помпи, 14-метрова стълба, каски и брадвички. През 1884 г. пристига и първата помпа на колела. Оттогава към командата са зачислени и коне.

Към края на века софийските пожарникари са около 30. Мустакатите храбреци не могат да се оплачат от скука. На 23 декември 1894 г. например огън пърли лъвовете в Зоологическата градина. След като изпълнява дълга си, командирът на момците рапортува:

„Днес, часа в 11 и 10 мин. пред пладне съобщи ми се чрез един конен старший унтерофицер, че към Зоологическата градина имало пожар и аз заедно с цялата пожарна команда се отправих часа в 11 и 13 мин. на мястото на пожара, гдето като пристигнах в часа 11 и 17 мин. забележих, че пожара е в Зоологическата градина и гори онова здание, в което са затворени левовете. Турнах в действие трите машини и в разстояние на 58 мин. пожарът се потуши съвършено без да бъдат причинени големи повреди на зданието, което гореше...“

Авторът на рапорта е някой си М. Начев. Един спасител на африканската фауна, несправедливо останал в забвение.