Острият тон на американския президент Доналд Тръмп по адрес на европейските съюзници в НАТО беляза края на миналата седмица, след като той ги определи като „изменници“ и „мишоци“ поради отказа им да подкрепят САЩ с бойни кораби в Ормузкия проток. Тръмп предупреди лидерите в Брюксел, Берлин, Лондон, Париж и Рим, че Америка няма да забрави липсата на съдействие за деблокиране на стратегическия воден път, контролиран от Иран.
Според стопанина на Белия дом европейските държави се възползват от американския щит за сигурност, но прикриват „малодушието“ си зад лозунги, че настоящият конфликт в Близкия изток не е тяхна война.
В основата на този сблъсък стои дългогодишното твърдение на Тръмп, че НАТО е „еднопосочна улица“, на която САЩ плащат за сигурността на партньори, които не откликват в моменти на нужда.
Този прочит обаче пренебрегва историческия факт, че единственото активиране на Член 5 от Североатлантическия договор бе в подкрепа на САЩ след 2001 г., което въвлече Европа в дългогодишната война в Афганистан.
Въпреки че де юре европейските лидери нямат задължение да се включват в офанзива, която Вашингтон е започнал пръв, Тръмп подчерта, че при евентуални бъдещи беди Европа ще бъде държана пряко отговорна.
От своя страна водещите европейски столици не само не са търсили този конфликт, но и не са били официално информирани за неговото начало.
Анализатори в Германия, Италия и Франция посочват, че искането на Вашингтон за намеса в Ормузкия проток е опит за затвърждаване на състояние на васалност, при което европейските армии се възприемат като спомагателен придатък на американската мощ.
Тъй като Член 5 предвижда колективна отбрана при нападение срещу член на Алианса, а не при нападение от страна на член към трета държава, правното основание за общи действия в Иран липсва.
Ситуацията поставя бъдещето на НАТО пред критичен избор между пълно подчинение на американската стратегия или изграждане на нов тип вътрешноевропейска солидарност. Последната обаче изглежда все по-трудно постижима, тъй като единството на Стария континент вече е напукано.
Великобритания предостави базите си за американски удари срещу Иран, от италиански летища излитат разузнавателни дронове в подкрепа на САЩ, а Франция залага на индивидуално укрепване на капацитета си чрез изграждането на нов самолетоносач.
Така Алиансът остава в състояние на несигурност, рискувайки да загуби своята същност – трансатлантическата солидарност.
