Към 21 юли, точно 2057 години след като Юлий Цезар прекосява с легионите си река Рубикон в Цизалпийска Галия и предизвиква в родината си гражданска война, можем да кажем за родения с цезарово сечение като президент Георги Първанов същото: жребият е хвърлен. Няма връщане назад. Под формата на поредното уютно интервю той затвърди окончателно образа си на чуждо тяло като държавен глава на европейска държава, коментира в блога си журналистът Иво Инджев.
Не си струва напънът да се анализират оправданията на изнервения от разбъркването на елементарния му пасианс държавен ръководител. Защото излиянията му са преливане от пусто в празно, опит с помощта на празното слово да се напълни дупката в морето, която копае, без да осъзнава, че сам пада в нея. Но си струва да се каже къде се разминава неговият мерак да си напасне президентското краченце в загубената обувка на Пепеляшка (нали беше социален, провинциален, припознат с егалитарна радост от масовия избирател като такъв) със зле прикрития факт, къде именно го стяга чепикът (ботушът, цървулът, кубинката - изберете сами, може и българското, но да не подсказвам, че ще Ви манипулирам да изберете комбинацията между всичките).
Нашият избраник Първанов не веднъж е минавал рубикона на тона, който се приема за добър в добрия стар ЕС. Не защото е революционер. Той по-скоро е еволюционер, в смисъл - нагаждач (да не се бърка с гадач, това е друг крепител на удобното за него статукво). Ругал е Би Би Си като източник на критика за европейския рекорд на поверената му република по занемаряване на детски съдби - била му неразбираема, защото не била направена с любов към България. Карал се е и на германците заради една българка, която те се опитаха да защитят от самосвала с родни нечистотии, които организирано изляха върху невръстната й асистентска глава при опит да разсъждава върху евентуалния батак при обсъждането на болни теми от забатачената ни история.
Пехливанските изхвърляния на г-н президента срещу чужденците се отличават досега с две неща. Първо (но не главно) никога не се отнасят до Китай, Индия, Иран и особено - Русия. Братушките му могат да ни се подиграват колкото си искат, че сме им кон от троянско естество, да ни наричат в негово присъствие (по-скоро отсъствие) в самата ни столица „невярна съпруга” (израз, употребен публично и безнаказано от приближен на Путин тук през януари). Дипломат ни е той, в такива случаи. И второ, ако от Запад му нарушат душевния мир (т.е. войнстващия в душата му усет за вредата от западното влияние), тогава се хвърля в словесен бой с дразнителите. Не защото това е умно и премислено действие. Той толкова си може.
Точно така изглежда конфронтацията му с Европейската служба за борба с измамите, популярна вече у нас със съкращението ОЛАФ. Те се борят с измамите, той мами доверието на избирателите като се бори със заслужаващите доверие в ЕС констатации от разследването на международния екип от близо 400 европейци. Вероятно си мисли, че изглежда патриотично, да не признаваш истината, когато ти я посочват от западна посока и с това печелиш отново адмирациите на другарките и другарите. Но не е преценил, че този път мнението на критиците от чужбина, съвпада необратимо (като при пресичането на един рубикон) с истината, наблюдавана ден и нощ от простосмъртните българи. Поради което те няма как да се възхитят на ръждясалия му патриотизъм, който при случай вади от ножницата с надпис ОКЗНИ.
Уязвен от факта, че европейските следователи посочват видното за всеки купувач на вестници у нас обвързване на големите пари с големите постове в държавата, високо поставеният ни Г.Първанов изрече простосърдечно най-путинското, от всичките си досегашни откровения: „Няма да съм слаб президент”. Също като във вица за Хитлер, който възкръснал, погледнал се в огледалото и си обещал : „този път няма да съм толкова мекушав”.
Желанието на нашия главнокомандващ да е „силен президент” е заплаха, като се знае слабостта му да командва всичко и всички в държавата, независимо от конституционните му правомощия. Ето само един от многото възможни примери: без да има каквото и да било право по конституция, зад гърба на изпълнителната и законодателната власт, Първанов договори с Путин през юни 2007-ма в Загреб геостратегическия потоп през България, наречен „ Южен поток”. Северните щати на Европа и Америка (в европейския юг, в Италия и Гърция, е по-различно) май му отвръщат, като го съветват вече открито (чрез ОЛАФ „Файненшъл таймс”, „Зюддойче цайтунг” и други подобни авторитетни интерпретатори на голямата политика) да си поеме отговорността за задаващия се финансов потоп - най-напред при катаклизми от такъв мащаб се наблюдава оттегляне на финанси, а след това се надига голяма приливна вълна. На недоволство.
На брега стои Г.Първанов и се заканва, че ще бъде силен президент. Като в онази естрадна песен от времето на развития социализъм: „момчето, което говори с морето на някакъв странен език”.
А може би чака танкерите да дойдат? Онези с нефта, реекспортиран от комунистическа България по милостта на СССР, нефт, чиято цена напоследък вдигна цената на покровителите му до нива, близки до времето, когато танковете определяха границите на свободния и другия свят. Те са алтернативата на европейските фондове. Кремъл вече предложи да финансира изцяло АЕЦ Белене. А руски журналист обобщи още през януари мисията на Путин в София: изглеждаше така, като че ли руската делегация беше дошла да си напазарува България.
Това, че танковете бяха споменати от предишния социалистически президент Петър Младенов (и го извозиха обратно в историческото небитие), изглежда днес като невинна реплика на закърнял комунистически параноик, в сравнение с интригите и антиконституционните действия на сегашния приемник на танковото мислене.
Такъв е, образно казано, танкът, яхнат от Г.Първанов, който прекоси рубикона на търпимото в Европа поведение. А че историята няма да се повтори, това е ясно дори само поради видното обстоятелство: нашият „Юлий Цезар” всъщност е един провинциален Брут, пише Иво Инджев. /БЛИЦ