Хубавото на летния период е, че липсата на новини и като цяло на събития, позволява на човек да напише и нещо малко извън традиционната му сфера на словополагане.

Още повече, че лятно време употребата на сарказъм, дори и предозиран, е сравнително по-приемливо нарушение на публицистичния етикет, отколкото би било иначе в извънотпускарското време. Та, позволете ми да посветя днешния си коментар на сарказъм, дори по- силен от обичайния, с който Бог ме е дарил.

Това пише Петър Кичашки в свой коментар, публикуван в Труд бг.

В следващите редове ще прочетете за най-лошото, което ми се е случвало.

Имайте предвид, че това аз да мога да кажа, че нещо е най-лошото, което ми се е случвало, си е сериозна работа. Аз съм расъл в екстремна бедност през 90-те във Видин, тормоз в училище, проблеми в семейството и като за капак на тази la dolce vita съм на инвалидна количка.

На фона на всичко това обаче мога спокойно да кажа, че най-лошото нещо, което ми се случи беше... че отидох на филма „Барби“!

Ако изборът ми е да го гледам пак тоя филм или да се хвърля от висока сграда, ще започна да издирвам високи сгради с достъпен покрив, та да си кача инвалидната количка до него.

Впрочем, ако не сте гледали филма (недейте!) и все пак имате някакъв афинитет към тъпите филми и загубата на време, то спрете да четете дотук, защото в следващите редове ще има доста спойлери.

Глупавото е, че и да искам да разкрия нещо от фабулата на филма, то следва същия все пак да разполага с такава. Гледах внимателно, но такава не видях.

Общо-взето филма събран в едно изречение би могъл да се опише така- трябва да го гледате, за да повярвате колко е зле. Не мисля, че с думи човешки може да се опише ситуацията членоразделно.

Като изключим общото усещане за интелектуален упадък, което те налазва като мараня от зловонна тъпотия, филмът обаче е и пълен с пропаганда и политически внушения. Щом опряха ляво-либералите до Барби за пропагандата си, работата е куха, та куха.

Ако трябва, ама наистина трябва, трябва, да се каже нещо хубаво за филма, то това е буквалното хубаво в него - Марго Роби.

Иначе историята, доколкото можем да се съгласим да насилим тази дума в случая, за да пасне в този филм, е плоска като руска обяснителна схема след провалена „военна операция“.

Барби си живее щастливо в Барбиленд и един ден започва да проявява дефекти, които се оказва, че може да преодолее, само ако отиде в реалния свят и намери момичето, което си играе с нея.

С нея отива и Кен, който открива концепцията за патриархат в реалния свят, концепция, която отсъства от матриархата на Барбиленд.

Като се връщат в света на Барби, Кен е промил мозъците на всички и е установил режим на „токсична мъжественост“.

С другите барбита под ръководството на героинята на Марго Роби, успяват да скарат кеновете и да върнат властта у жените.

Накрая на филма кеновете търсят как да имат по-голяма тежест във взимането на решенията, но барбитата решават, че мъжете в Барбиленд ще имат повече права само тогава, когато жените получат повече права в реалния свят.

Това е кажи-речи целия филм от час и половина, които на мен ми се видяха седем до осем часа мъчение.

От една страна се чудиш защо не си си тръгнал на петата минута, от друга страна обаче лентата е като автомобилна катастрофа - ужасно, но не можеш да отделиш очи от него.

Общо взето с всяка минута се надяваш, че сънуваш някакъв кошмар, от който хей сега ще се събудиш. Уви, кошмарът си е истински и това вярно ти се случва.

Дума няма да отварям за бутафорните сцени, абсурдните диалози, традиционната роля на Уил Фаръл, който откакто имам телевизор го гледам все да играе една и съща роля - тази на абсурдния over-the-top преувеличено напъващ се да е смешен персонаж. Приемам тези елементи за част от пейзажа.

Но най-лоша, безспорно, е пропагандата. Фактически целия филм е част от ляво-либералния конспект. От намеците срещу корпорациите и капитализма, през екстремния феминизъм, чак до барбита на инвалидни колички и с наднормено тегло.

Ако си част от модерния левичарски възглед върху света, ще видиш всичко, което искаш да видиш в такъв филм. Има и критична расова теория, и какво ли не, но най-вече има екстремен феминизъм.

Най-лошото на този тип woke филми е, че те подкопават нормалните разбирания за равенство на половете и за защита от различни третиране като ги извеждат до бутафорна абсурдност.

Разбира се, че има проблеми в отношенията мъже-жени. Но този тип филми правят такава недодялана пропаганда, че всъщност наливат вода на женомразците и на други такива глупаци.

Реалните проблеми са свързани с насилието и поставянето на жените вунизителната ситуация някой да ги третира като „втора категория хора“.

У нас имаме такива питекантропи, които „разрешават“ или „неразрешават“ на жените си да правят едно или друго, третират ги като подчинени и като за капак си позволяват да им посягат, ако правят нещо, несъгласувано с говедото.

Това поведение е ужасяващо и трябва да бъде отхвърлено от всяко разумно общество. Правенето на ужасно бутафорни филми обаче няма да решат този проблем. Защото реалните проблеми изискват реални решения, а не пропаганда.

В случая с „Барби“ можеше да направят забавно детско филмче, но те решиха да отровят цялата работа с агресивно натрапване на политически клишета. Разбира се, трябва да се каже нещо важно все пак.

Аз не съм филмов критик, никакви претенции нямам да оценявам филми. Позволявам си да си кажа мнението по политиката на една мейнстрийм филмова продукция, само защото летния период търпи такива фриволности.

Естествено, най-големият индикатор дали един филм си струва е дали е на печалба. В случая с „Барби“ това е един успешен бизнес продукт, който генерира сериозни приходи.

Няма спор. Вече друг е въпросът на какво се дължи този успех - дали е на пропагандата в него, както тръбят ляво-либералните медии или е на тайминг, актьорски състав или нещо друго.

За мен има и епичен тролинг момент -просто всеки, койтое гледал този филм си е премълчал пред приятелите си колко е зле, за да ги прецака и те да го гледат.

Но каквито и да са съображенията, факт е, че филмът е успешен. Но просто не е по моя вкус, а съдейки и по реакциите на хората, които излизаха от киносалона, никой не беше останал очарован.

Едно може да се каже със сигурност - филмът е повече с политически привкус, отколкото детски. Струва ми се, че политиката твърде много навлезе с бутонките във всички сфери на живота, включително и в изкуството. То, разбира се, всичко е политика.

Но има разлика между това всичко да е политика и политиката да е всичко. Семантиката е важна в случая.

Да имаш политически послания навсякъде е едно, но целия свят да се изчерпва само до политиката вече е съвсем друго. И се превръща в нов повод за разделение и караници. Което, може би, е целта.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук