При разрушаването на Чауш джамия в град Битолю през май 1956 година е открит каменен надпис на старобългарски език. Панде Ефтимов заснема текста с фотоапарат и предава снимката на българското посолство в Белград. Това пише в свой анализ проф. Трендафил Митев, цитиран от "Труд".

През 1959 година проф. Александър Бурмов публикува текста в София, в сп. „Пламък“, а през 1968 година българска научна делегация посещава Битоля. Тогава езиковедът проф. Йордан Заимов открива каменния надпис скрит под стълбите, към мазето на музея. Текстът му бил обърнат навътре - към тъмното подстълбищно пространство, за да не се вижда. Професор Заимов съумява да прекопира целия надпис на специална хартия, с което съществуването и съдържанието на паметника се потвърждават категорично.

Така за науката става известен „Битолският надпис“ на цар Иван Владислав. Той е едно от най-безспорните доказателства за българския характер на населението в Македония.

Изяснява и народностния облик на държавната власт в областта по това време. Текстът има следното съдържание: „През 6523 (1015 г.) година от сътворението на света, обнови са тая крепост, зидана и правена от Йоан - самодържец български и с помощта и с молитвите на пресветата владичица наша Богородица и застъпничеството на дванадесетте и на върховните апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите.

Започната беше крепостта Битоля през месец октомври в 20 (ден) и се завърши през месец... в края. Тоя самодържец беше българин по род унук на Никола и Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил царя самодържец и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато... а този в... цар разбит биде от цар Василий в 6522 /1014 г./ от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото...“.

За да се обясни богатото съдържание на каменния надпис е необходима кратка фактология, свързана с Иван Владислав. Той е син на Арон - един от четиримата комитопули, заедно с Давид, Мойсей и Самуил, които възглавяват антивизантийската борба на българския народ в края на Х век. Давид и Мойсей загиват рано, а Самуил и Арон продължават борбата.

През 986 година е нанесено съкрушително поражение на Василии II в прохода „Траянова врата“ край Ихтиман (Щипон). След това обаче Арон проявява склонност към помирение с Византия и при възникналия конфликт той е убит. От семейството на Арон оцелява само Иван Владислав. През 997 година умира Роман, син на цар Петър I, и така изчезва последният представител на старата българска династия.

Тогава Самуил полага основите на нова династия. Той е коронясан за „цар и самодържец на българите“. Но на 29 юли 1014 година армията му е разгромена при село Ключ., а 14 000 български войници са ослепени. Самуил не издържа на тази гледка и умира от сърдечен удар. В продължение на една година управлява неговия син - Гавраил Радомир. През 1015 година обаче, той също е убит, по неясни причини от братовчед си Иван Владислав, който се възкачва на престола.

Тази фактология обяснява, защото в текста на Битолския надпис се съдържат няколко важни информационни пластове. Най-напред прави впечатление подробното описание на рода, от който произхожда цар Иван Владислав. Той съзнателно се връща към дядо си - комит Никола и неговата съпруга - Рипсимия.

Така Иван Владислав доказва връзката си със старата българска династия. Комит Никола е управител на Софийския комитат (административна териториална единица, управлявана от комит). А София е в центъра на Балканите и е разположена до важния военен път „Виа милитарис“, от Виена за Константинопол.

На комитат с такова важно стратегическо значение за комит се назначава виден представител на властващата династия във Велики Преслав. Подчертавайки, че е внук на комит Никола, Иван Владислав доказва старинността на своя род и принадлежността си към елита, изградил средновековна България.
 
Вторият информационен пласт на надписа е насочен съзнателно вече към връзките с основателя на новата българска династия - цар Самуил. Иван Владислав е заповядал изрично да се изпише, че неговия баща „Арон... е брат на Самуил - царя самодържец“. Това означава, че Иван Владислав набляга специално на факта, че е свързан не само със старата българска аристокрация.

Той произхожда и от най-близкото обкръжение на новооснованата българска царска династия. При това родовото му коляно, по линията на Арон, е дало сериозен принос за българските победи над Византия.

Поради това в надписа се подчертава изрично, че най-голямата победа над византийците, в прохода Траянови врата е била дело не само на Самуил, но и на Арон: „Двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато“, се казва в текста.

А защо на Иван Владислав е било необходимо толкова детайлно да доказва родовата си принадлежност и семейните заслуги към България? Защото той поема престола след убийството на прекия наследник на цар Самуил - Гавраил Радомир. Следователно наложително е било новият владетел да докаже своята легитимност (по произход и заслуги), за да има право да носи владетелската корона.

Третият информационен пласт в надписа вече е свързан със самата личност на новия цар и неговите отношения с населението в Македония. За себе си той е пределно ясен: „Йоан самодържец български“. Тази политическа декларация е особено важна с оглед на неговото възшествие.

Защото този човек току що е отстранил от престола законния български владетел Гавраил Радомир. В резултат в Македония възниква въпросът: с отстраняването на Радомир, не се ли премахва българската династия? Не се ли възцарява някаква нова (примерно „македонска“ династия?) От надписа става ясно, че няма нищо такова. Поради това Иван Владислав заявява категорично, че на престола седи „самодържец български“.

Щеше ли един току що поел властта монарх, (при това след преврат), да декларира българската си принадлежност, ако населението в Македония не е било българско? Ако това население се е състояло от някакви „македонци“, то с тази своя декларация царят автоматически би се самоизолирал. Населението на Македония обаче е било българско, поради това то е очаквало с най-голям интерес точно тази информация.

За това царят си е давал добра сметка и го е подчертал по много категоричен начин. Нещо повече - той решава царуването му да започне със съзидание. Ето защо заповядва да се построи новата крепост „за убежище и за спасение, и за живота на българите“ в Македония.

Тоест, съграденото по негова заповед да се ползва само от „българите“. И тогава, когато е нужно те да потърсят „убежище“ и в дни, през които им е потребно място, така че то да им осигури „спасение“. А в нормалните времена, крепостта ще служи като център на власт, която ще подкрепя „живота на българите“.

Изводите се налагат от само себе си: Спецификата на обстановката, при която на престола се възкачва българският цар Иван Владислав, е налагала този владетел да създаде възможно най-подробния и категоричен документ за характера на държавната власт и етническия облик на населението в Македония.

От текста става ясно, че през ХI век българските земи се управляват от династия, чиито представители са полагали грижи за своя народ. Това е основната причина, поради която през 1522 година, османската власт решава да „скрие“ от погледите на местното население този велик извор на родолюбиво възпитание сред българите в Македония. Затова надписът е зазидан в стената на джамия.

До 1956 година, когато той отново излиза на бял свят. Тогава обаче, настъпва вторият етап на дискриминацията над тази реликва от епохата на българското средновековие. Пред надписа се изправя властващият мекедонизъм в Скопие!

Към 1956 година неговите идеолози вече рушат всичко свързано с България и българите. Поради това те решават да продължат турската политика за ограничаване на влиянието, което текста може да оказва, за поддържане на българското самосъзнание сред населението. Ето защо властта най-напред се разправя сурово с хората, които популяризират надписа.

Панде Ефтимов е съден и осъден, затова че е изпратил текста в София. Македонистите наемат сръбски и други „учени“, които полагат големи усилия, за да докажат че надписът е „фалшификат“!? и т. н. А самият каменен надпис десетилетия наред ще седи скрит под стълбищата, към мазето на музея. Но дори и там страхът от неговото съдържание не дава мира на македонизма. Затова текстът съзнателно е държан обърнат навътре, към тъмнината на подстълбищното пространство.

Защо е бил този страх? Защо са прилагани репресиите, ако надписът действително е бил „фалшификат“? Истината е ясна: Битолският надпис на цар Иван Владислав е едно от най-категоричните разобличения на македонизма, което доказва по безспорен начин, че в Македония през ХI век живеят българи, а областта се управлява от „самодържец български“.