Първи май вече не е ден за манифестации, но остава важна дата за левите хора по цял свят. На фона на войната, която бушува на километри от България и ще има тежко отражение върху живота на всички европейци и след унищожителна пандемия от Ковид-19, която не само взе хиляди жертви, но постави на колене световната икономика и ни сблъска с нови страхове за човешкото съществуване, идва и големият въпрос - как ще изглежда животът на работещите хора.

Благодарение на левите движения имаме условията на труд, които познаваме днес - осемчасов работен ден, петдневна работна седмица, платен отпуск, отпуск за раждане и отглеждане на дете и всички социални придобивки, които приемаме за даденост. Малко хора си дават сметка, че правата, които имат, са резултат от онова, за което са се борили поколения преди тях. Но то вече не е достатъчно, пише "Труд".

Къде се намира България на 1 май 2022 година? 
В България разликата в доходите между бедни и богати е осемкратна, близо една четвърт от българите живеят под прага на бедността, постоянно се увеличава броят на работещите бедни. Размерите на бедността в България се запазват, независимо от ръста на икономиката и заплатите. По данни на Световната банка, преди десет години този дял е обхващал 8% от всички заети, а най-често бедни са били ромите, жителите на селските райони, пенсионерите и многодетните семейства.

След 10 години картината не е по-различна, като дори делът на работещите бедни е нараснал до 12%. Наличието на твърде много зле платени работни места е сред основните фактори за тази неблагоприятна ситуация: една трета от работещите бедни живеят в четири или петчленни домакинства и упражняват най-ниско платените професии, които не изискват квалификация - в селското стопанство, строителството, мините, сметосъбирането.

Статистиката показва, че 71.9% от получаващите облагаеми доходи българи взимат до 1000 лв. на месец. 19.6% от работещите взимат между 1000 лв. и 2000 лв. Или 91.5% от хората получават облагаеми доходи до 2000 лева. Едва 8.55% от българите получават официални доходи над 2000 лв. на месец. Само 1% от населението може да се похвали с 6000 лева на месец. Всички тези данни показват най-големият проблем - липсата на средна класа в България.

Може ли българинът да си позволи да откаже работа? 
Ковид-пандемията се появи неочаквано и трансформира напълно живота ни. Много хора загубиха работата си. Сектори като туризма, който е ключов отрасъл за България, беше ударен силно. Войната прави положението с него почти безнадеждно. Още много други сектори се възстановяват бавно, с неясен хоризонт.

Трансформира се и начинът, по който работим. Т. нар. „хоум офис“ от привилегия в някои корпорации се превърна в „новото нормално“ - един на всеки трима души започна да работи от вкъщи. И ако на пръв поглед това изглеждаше като удобство, тенденцията доведе до парадоксален феномен - оставайки вкъщи, се оказа, че работим повече. Защото да си включен в мрежата и да разполагаш с компютър, понякога означава да си винаги на линия, без фиксирано работно време.

Още януари миналата година Европейският парламент призова за създаване на закон на ниво ЕС, който да дава на работниците правото да се откажат от работа в извънработно време, без да се сблъскат с негативни последици. В някои европейски държави, като Ирландия, беше приет закон, който дава право на всички служители да спрат да проверяват работните си имейли, да работят на служебните лаптопи и да отговарят на служебните телефони извън договореното работно време. Но въпросът е може ли българинът да си позволи това, след като страхът от безработица е по-голям.

Преди да успеем да се зарадваме на края на пандемията, се оказахме въвлечени във военен конфликт. Бъдещето изглежда опасно и несигурно. Инфлацията изяжда доходите, цените на енергията и горивата растат. Бежанската вълна от Украйна залива Европа. Изправени сме пред криза, с каквато не сме се сблъсквали от десетилетия.

В момента левите партии на Стария континент са в подем, защото европейските избиратели си дават сметка, че солидарността не е абстракция, а път към проспериращите общества, в които никой не е изоставен и всеки има равен шанс за развитие. Лявото става все по-модерно в Европа, защото дава решения на проблеми като този с неравенството, дава усещане или поне надежда за справедливост, за общност, в която всеки допринася според възможностите си, в която по-силният не изяжда слабия, а му помага.

Ковид-пандемията ясно показа, че никой не може да оцелява сам, а кризите се преодоляват чрез общи и солидарни действия. В тази каскада от кризи е време за данъчна реформа. Участието в управлението на левицата би било напълно безпредметно, ако тя не успее да постигне заедно с партньорите си данъчна реформа. 

Защото големият въпрос е - от къде пари? За да има средна класа и повече хора в категорията със заплати от над 2000 лева. И това не е увеличение на данъците, както се опитват да обясняват години наред десните партии и да всяват страхове сред работещите хора, и сред предприемачите с малък и среден бизнес. Това е сваляне на данъци за хората с ниски и средни доходи.

Данъците на младите лекари, инженери, доставчици, шофьори, работници в индустрията, собственици на семейни фирми и производства. Хората, които трябва да са във фокуса на БСП.

Един от „греховете“, приписвани на левицата, е плоският данък, въведен като временна мярка. И трябва да признаем - успешен, макар и за кратък период от време, защото успя да изсветли голяма част от българската икономика. Може би това е и една от причините БСП да не смее да каже високо, че държавата трябва да се откаже от плоския данък и да въведе прогресивното облагане. Защото в момента плоският данък не носи нито повече инвестиции, нито прави хората по-богати.

Той е бич за онази огромна група от хора със заплати от 1000 лева и добър само за онзи 1% с доходи над 6000 лева.

Повече от задължително е да бъде върнат необлагаемият минимум и прогресивният данък, защото сега на практика данъчното облагане за хората с ниски доходи е безкрайно. Те дължат данък върху приходите си, дори когато не могат да покрият разходите си с тях.