Влиянието на големия бизнес върху политиката на САЩ вече е безпрецедентно, пише Washington Post, цитирано от Труд.
Това засилва страховете сред обикновените граждани, че познатата им система на управление постепенно се измества от де факто олигархия, в която решаваща роля има само размерът на капитала, а класическите демократични институции ерозират.
Концентрацията на богатство сред най-богатите американци никога не е била толкова голяма – и заедно с това расте и степента, в която милиардерите определят политическия дневен ред. Нюйоркският милиардер Джон Кациматидис, дълбоко „вътре“ в политиката от години, е показателен пример.
Само през миналата година републиканският магнат в недвижимите имоти и петрола е дарил 2,4 млн. долара в подкрепа на Доналд Тръмп и републиканците в Конгреса – почти двойно повече спрямо 2016 г.
Самият той признава мотивите си така: „Ако си милиардер, искаш да си останеш милиардер“, но допълва, че според него става дума и за „начина, по който живеем в Америка“.
В епоха на дълбоко политическо разделение милиардерите харчат рекордни суми за влияние върху изборите. Десетки свръхбогати личности са увеличили политическите си дарения през последните години, което води до невиждан скок в парите от „ултрабогатите“ през 2024 г. Анализ на Washington Post показва, че даренията на 100-те най-богати американци за федерални избори са нараснали близо 140 пъти от 2000 г. насам – много по-бързо от общите разходи за кампании.
Данните на OpenSecrets са красноречиви: през 2000 г. 100-те най-богати са дарявали около 0,25% от всички средства за федерални избори. През 2024 г. делът им достига около 7,5%. Тоест приблизително 1 от всеки 13 долара, вложени в националните избори, идва от малка група свръхбогати донори.
Между 2000 и 2010 г. 100-те най-богати са харчели средно 21 млн. долара за федерални избори. След серия съдебни решения от 2010 г. – включително „Citizens United“ – ограниченията пред финансирането от корпорации и синдикати бяха де факто премахнати, а Комитетите за политически действия (Super PACs) се превърнаха в основен канал за неограничени средства.
Съдилищата разчистиха терена от правилата, въведени след „Уотъргейт“, и позволиха дарения без горна граница.
Паралелно с това богатството на милиардерите расте почти без прекъсване. Само за едно десетилетие броят им се удвоява, а общото им състояние скача от коригираните 2,6 трилиона до над 6,7 трилиона долара.
Илон Мъск – най-богатият човек в света – получи компенсационен пакет с възможни бонуси до 1 трилион долара, одобрен от акционерите на Tesla, за да остане начело на компанията.
В резултат на това политиците са по-зависими от милиардерите от всякога. Една четвърт от един процент от населението получава непропорционално влияние върху това кои кандидати и политики ще успеят. Политолози и наблюдатели на финансирането предупреждават, че „големите пари“ оскъпяват кампаниите, изкривяват процеса и рушат доверието в демокрацията.
Показателен пример е изборната битка за Сената в Аризона през 2022 г., където милиардерът Питър Тийл вложи 15 млн. долара в подкрепа на свой приятел и политически новак – Блейк Мастърс.
Средствата влязоха в Super PAC, който финансира масирани рекламни атаки срещу конкуренцията. Въпреки това Мастърс загуби от добре финансирания демократ Марк Кели – доказателство, че парите не гарантират автоматично победа, но несъмнено преначертават терена.
Бившата конгресменка Чери Бустос, ръководила демократичния изборен комитет в Камарата, признава, че личното богатство или способността да се привличат големи донори е ключов критерий при избора на кандидати: „Търсите не само човек, който може да се самофинансира, а и този, който има връзките да набира големи дарения.“
Даренията не са единственият път към властта. Все повече милиардери сами влизат в политиката – по примера на Доналд Тръмп.
Анализ на The Washington Post показва, че поне 44 от 902-мата американски милиардери в списъка на Forbes или техни съпрузи са заемали щатски или федерални постове през последното десетилетие – от министри до членове на съвети и комисии. Сред тях са министърът на търговията Хауърд Лътник, губернаторът на Илинойс Дж. Б. Прицкер и председателят на Комисията по ценни книжа Пол Аткинс.
Общото богатство на 902-та милиардери днес надхвърля 6,7 трилиона долара. Преди десетина години САЩ имаха наполовина по-малко милиардери и двойно по-малко общо богатство. Мъск, Безос, Зукърбърг, Арно и други „супербогати“ вече не просто финансират кампании – те буквално седят на първите редове при ключови церемонии и взимане на решения.
Политическите им предпочитания също се променят. Ако до скоро технологичният сектор беше смятан за естествен съюзник на демократите, след управлението на Байдън голяма част от технологичните и финансовите милиардери се ориентират към републиканците. Причините – недоволство от регулации, критики към големите платформи и желание за по-либертариански подход към пазара, криптовалутите и изкуствения интелект.
Мъск е най-яркият пример за това пренареждане. През 2024 г. той дарява 294 млн. долара в полза на Тръмп и други републикански кандидати на федерално и щатско ниво.
Заедно с още десетки милиардери от технологиите и финансите те дават приблизително 509 млн. долара повече за републиканците, отколкото за демократите. Над 80% от даренията на 100-те най-богати през 2024 г. отиват в полза на републиканци и консервативни структури – рязък завой спрямо 2020 г., когато демократите са били предпочитан адресат.
Бизнесменът Томас Петерфи резюмира настроението така: „Прогресивното крило на Демократическата партия е социалистическа партия. Най-богатите са бизнесмени и се стичат към Тръмп, защото разбират колко по-добър е той за една процъфтяваща икономика.“
Кациматидис, бивш демократ, днес не крие, че не вярва на демократите по ключови теми като нелегалната миграция, престъпността и икономиката. За него Тръмп е „практичен лидер“, който взема „разумни решения в интерес на САЩ“.
На този фон общественият скептицизъм расте. Проучване на Washington Post–Ipsos от септември показва, че мнозинството американци гледат негативно на рекордните харчове на милиардерите за избори, а един на всеки трима определя тази практика като „изключително вредна“.
Сенаторът от Върмонт Бърни Сандърс, който от години предупреждава за „олигархичната опасност“, събира десетки хиляди по митингите си „Борба с олигархията“ и говори за „страната на хора, които едвам свързват двата края, докато Мъск, Лари Елисън и други трупат милиарди всеки ден“.
Демократите все по-често използват езика на антиолигархичния протест. Джо Байдън заяви в прощалното си обръщение, че „в Америка се заражда олигархия, основана на огромно богатство и влияние“. Гавин Нюсъм и други губернатори открито обвиняват Тръмп, че натоварва средната класа, за да обслужи милиардерите.
Но критики идват и отдясно. Част от консерваторите започват да се питат доколко е здравословна зависимостта от същите технологични гиганти, които обвиняват в цензура и злоупотреби с деца. Стив Банън предупреждава, че тези хора „ще сменят страната си“, ако политическият вятър се обърне.
Паралелно с това в самия Вашингтон едва ли някога е имало толкова директно присъствие на милиардери във властта, както при Тръмп – първият президент милиардер. Неговият кабинет става най-богатият в историята, с общо състояние от 7,5 млрд. долара.
Създават се нови структури, като Министерството на икономическата ефективност (DOGE) под ръководството на Мъск, чиято цел е систематично да премахва регулации, да свива данъчния контрол и да отстранява надзорни органи като Бюрото за защита на финансовите потребители.
Резултатът е ясен: данъчни облекчения за корпорациите и огромни необлагаеми наследства; съкратени социални програми и отслабени институции, призвани да пазят „малкия човек“. Все по-често критиците описват САЩ не само като капиталистическа демокрация, а като държава, в която границата между публичната власт и частното богатство се размива.
В същото време политиците трудно могат да се откажат от ресурсите на милиардерите. Демократи като конгресмена Джеймс Таларио използват религиозен език, за да заклеймяват „прекомерното богатство“, но приемат дарения от лобита, свързани със същите големи пари, срещу които говорят.
Таларио признава, че няма да спре да разговаря с милиардерите – настоява единствено системата да бъде реформирана, така че да ограничи влиянието им.
Политолози като Джефри Уинтърс отбелязват, че самият език се променя – думите „донори“ и „спонсори“ все по-често се заменят с „олигарси“ и „олигархия“. Въпросът вече не е дали милиардерите участват в политиката – това е очевидно.
Големият спор е дали влиянието им все още може да се съчетае с идеята за демокрация, в която гласът на един човек тежи повече от неговия чек.
