През есента на 1917 г. се появяват съобщения на стените на класните стаи на децата във Великобритания: „Организират се групи от ученици и бой скаути за събиране на кестени...Събирането е безценна кампания за солидарност по време на войната и е много спешна. Моля ви, включете се“.

На учениците така и не било обяснено как точно кестените могат да помогнат за спечелването на войната. Не ги и интересувало. Повече били заинтересовани от щедрото възнаграждение от 37.5 пенса (днешни 34 долара), което предлагала Военната служба за всяка предадена стотица (мярката е равна на 4 ароби, а една ароба е равна на 11.502 кг.)

Учениците изследвали седмици наред горите и пътищата за блестящите кафяви семки, с които имали навика да играят в междучасията. Децата събирали повече кестени, отколкото влаковете можели да превозят, и много от събраното количество загнивало на железопътните гари.

Но общо 3000 тона пристигнали до местопредназначението си - Synthetic Products Company на King's Lynn, където се използвали за производство на ацетон, жизненоважен компонент за бездимния барут за снаряди и куршуми.

Бездимният барут бил използван от британската армия от 1889 г., когато заменил за първи път черния барут. Съдържал главно нитроглицерин и нитроцелулоза, а ацетонът играел ключовата роля на разтворител в производствения процес.

Преди Първата световна война използваният ацетон в британските боеприпаси се произвеждал почти изключително чрез пиролиза на дървен материал. Тъй като били необходими почти сто тона бреза, бук и клен за производството на един тон ацетон, големите страни производители на дървесина били основните доставчици на този жизненоважен продукт и Великобритания била длъжна да внася голяма част от ацетона си от САЩ.

През 1913 г. имало намерение да се произвежда британски ацетон, когато била построена първата модерна фабрика във Forest of Dean. Но когато избухнала войната през 1914 г., имало само 3200 тона ацетон за военна употреба и скоро станало явно, че са необходими алтернативни доставки домашно производство.

Това станало още по-належащо през пролетта на 1915 г., когато заради големия недостиг на снаряди, т. нар. „криза на снарядите“, ограничила някои британски оръжия да стрелят само четири пъти на ден.

Отговорът на британското правителство бил да създаде министерство на боеприпасите, което да разреши проблема под ръководството на бъдещия премиер Дейвид Лойд Джордж. Една от първите инициативи на Лойд Джордж била да попита химика Хаим Вайцман от университета в Манчестър дали съществувала алтернативна форма за производство на ацетон в големи количества.

Вайцман казал, че има. Развивайки труда на Луи Пастьор и на други изследователи, Вайцман усъвършенствал процеса на анаеробна ферментация, който използвал силно устойчивата бактерия Clostridium acetobutylicum (известна също като „организма на Вайцман“) за производството на големи количества ацетон въз основа на различни нишестени храни, като зърнени култури, царевица и ориз.

Вайцман веднага се съгласил да предостави процеса си на разположение на правителството. През май 1915 г., след като Вайцман демонстрирал на адмиралтейството, че може да превърне 100 тона зърно в 12 тона ацетон, правителството наело екипи за производство на бира и за дестилация и построило фабрики за използване на новия процес в Holton Heath, Дорсет и King's Lynn, Норфолк.

Заедно произвеждали над 90 000 галона ацетон на година, достатъчно за задоволяване на ненаситното търсене на бездимен барут по време на войната. Британската армия и Кралският флот изстреляли 248 милиона снаряда между 1914 и 1918 г.

Но през 1917 г., когато зърното било необходимо за изхранване на британското население, а дейността на германските подводници в Атлантическия океан заплашвала да прекъсне вноса на царевица от САЩ, Вайцман получил задачата да намери друг източник на нишесте за процеса си, който да не нарушава снабдяването с вече ограниченото количество храни.

Изследователят започнал да експериментира с кестени, знаейки, че те растат в изобилие в цялата страна, и открил, че добивът на ацетон бил достатъчно висок, за да започне производство.

Точно това била причината за призива на национално равнище за събиране на кестени от учениците и предаването им. Правителството било решено да не разкрива истинската причина за големия лов на кестени през 1917 г., за да не могат блокираните германци да копират методите му.

Единственото официално изявление било отпечатано в ежедневника The Times на 26 юли 1917 г. То гласяло: „Правителството се нуждае от семена на кестени, без зелената обвивка, за министерството на боеприпасите. Кестените ще заменят зърнените храни, които бяха необходимо за производството на много важна стока за войната“.

Когато били зададени въпроси в Камарата на общините, завоалираният отговор бил, че кестените били необходими за „някои цели“. Всичко звучало толкова подозрително, че някои хора обвилини правителството, че използва доброволна работна ръка за извличане на частна печалба.

Производството на ацетон от кестените, въпреки гаранциите на Вайцман, така и не се оказало толкова успешно. Първоначалните затруднения, които можели да се очакват при толкова нов проект, станали причина производственият процес във фабриката в King's Lynn да започне едва през април 1918 г. и скоро било открито, че кестените не осигуряват очакваните добиви от правителството.

Производството спряло след три месеца. В такъв случай помогнали ли са кестените за спечелването на войната? Може да се каже, че несъмнено са изиграли своята роля, но са били второстепенни, а не главни герои.

Истинската звезда в този спектакъл бил Хаим Вайцман, чието брилянтно решение за справяне с недостига на ацетон, използвайки различни естествени продукти – от царевица до кестени, помогнало за разрешаването на кризата със снарядите и позволило на британските оръжия отново да стрелят.

Вайцман бил изтъкнат ционист и получил награда за жизненоважния си принос във военните усилия на Великобритания, когато кабинетът, ръководен от Лойд Джордж - премиер от края на 1916 г., одобрил подписването на Декларацията на Балфур на 2 ноември 1917 г.

Британският министър на външните работи Артър Балфур написал писмо до Лорд Ротсчайлд - изтъкнат британски евреин, в което обещава подкрепата на правителството „за установяването в Палестина на национално огнище за еврейския народ“. Това била първата стъпка от дългия път към създаването на държавата Израел.

Когато в крайна сметка тя била създадена през 1948 г., Вайцман станал първият й президент. Кестените отчасти изиграли роля за това.