На днешния ден преди 104 години започват трагичните за стотици българи бежанци събития в Арамаганската долина край днешния гръцки град Димотика. Този епизод е сред най-кървавите в съдбата на тракийските бежанци в края на Междусъюзническата война.
Тогава насилствено от турци, а в последствие и от гърци, започва обезбългаряването на Източна и Западна Тракия, което трае години наред. В етнографския труд на Любомир Милетич за разорението на тракийци разказът за Армаганската долина е въз основа на очевидци на тогавашните събития. Днес потомците на бежанците разказват въз основа на чутото от дедите си, съобщава БНТ. 
 
От Дедеагач, днешен Александруполис, през Фере и безводната долина, наречена Армаганска заради чешмата, която е възприемана като подарък, арамаган по турски. Това е пътят на българските бежанци към пределите на стара България. С оскъдните снимки от 20-те години на миналия век и чутото от своята баба Мара - снаха в семейството, Кирил Сарджев се връща към преживяното в рода му. Нападението от башибозука в долината било заради богатството, което хората бягайки, заравяли в земята.

"Народът се разписква, разбягва. Те са имали, знаете населението тогава е било с много деца. Започват да изоставят децата, бягат. И тогава може би моят дядо - дядо Митрю, който е описан в Милетич, и понеже този район е негов, той го познава, той започнал да събира тия дечица. Те са били много. Сега в историята е написано някъде 8-10. Но аз знам от моята баба - около 30-35 деца", разказва Кирил Сарджев.

Дядо Митрю досущ приличал на сина си Кирю на тази снимка. Той приютява децата в своя чифлик в долината, където гледал близо 2000 глави добитък. Мислел, че родителите им ще се върнат да ги вземат. Никой не очаквал, че нещата ще са необратими.

"Изведнъж се оказва в едно много такова положение. Баба ми разправяше - Без да иска става майка на толкова много деца. Тя викаше - той не е гледал неговите си деца, а сега взе чужди деца да гледа, по силата на тези събития", казва още Сарджев.

Децата били малки - от 2 до 4 годишни. Той правел попара за тях в копаните за животни, за да може да има за всички и всички заедно да се хранят.

"Те го имат като майка, вика - бяха му начикани. Аз не знам тази дума дали сте я чували. Начикано е като има въшки. Тя го казва: начикани му бяха по краката, т.е. държаха го за краката, по двечки, по трички и му се молят. Той им е майката фактически. И казва - това беше една много тягостна, тежка картина", добавя той. 

Дядо Митрю опазва децата две седмици. При ново нахлуване на башибозук в долината, той е убит. А децата без него умират. Оцеляват едно - две, които се срещат с родителите си след години. Бежанците, които успяват да се спасят, нарекли пътя от Фере до Маджарово Пътя на спасението.

"Разстоянието в километри е може би 180 - 200 км. Хората се ориентираха по забрадките на бягащите. Никой не носи знаменце. По забрадката, защото тя носи традиции, може да е на 100 метра - 200 - по забрадката се ориентираш дали това са твоите хора". 

Преди три години Кирил Сарджев се върнал в долината, за да търси мястото, където е бил чифликът на прадядо му, наречен Сарджеви колиби. Открил чешмата армаган, дала името на долината. Намерил и камъка, на който седял по думите му воеводата Димитър Маджаров, защитавал бежанците в трагичния им поход към България. Решил е на мястото на чифлика да издигне параклис с патрон Св. Георги, за да се знае за историята на дядо Митрю и от следващите поколения.

"За моите деца какво да ви кажа. В периода, в който те осъзнаха кои са, що са, заминаха за Германия като много други деца от България. Сега са там. И аз се мъча да ги заведа да видят откъде са дошли. Малко обидно, но не са били още там", признава Сарджиев.

А имането, за което снахата на Сарджеви баба Мара разказвала, никой от рода не намерил. Като останалите по-имотни българи и дядо Митрю заровил съкровище в чифлика, в който намерил смъртта си.