Жена, която твърди, че е най-старата в света, разказа за жестокостите на вътрешната си депортация в рамките на Съветския съюз от тиранина Сталин по време на Втората световна война. Коку Истамбулова в момента, според руския си паспорт и други документи, е на 129 години. Рождената ѝ дата е 1 юни 1889 година, пише в. "Дейли Мейл".

Сега, в силно шокираща изповед жената емоционално разказа за ужасния ден, в който чеченският народ е бил изгонен от Сталин в степите на Казахстан преди почти 75 години. По думите ѝ, единственият ѝ щастлив ден в живота е бил онзи, в който тя е влязла в дома, който тя построила със собствените си ръце след завръщането си в родното си място от 13-годишното изгнание в непознати земи, на което я бил осъди Сталин. 
 


В миналото, Коку е твърдяла, че е най-старият човек, живял на земята, но до сега тя не е имала нито един щастлив ден в живота си.
 



Тя сподели пред телевизионен екип, снимащ документален филм за гоненията срещу чеченския народ: "Питате ме дали съм имала поне един щастлив ден в живота си. Това бе денят, в който аз за първи път влязох в дома си. Беше много малък. Аз напълних печката с дърва, но това беше моят дом. Сама си го построих, най-хубавият дом в света. Живях там 60 години". 
 


Нейната пра-правнучка Медина, която сега е на 15 години, е избрана от семейството да се грижи за Коку. Тя споделя: "Баба сама го е построила, когато се е върнала от изгнанието. Тя е смесила пръст с вода, добавила е съчки и трева. Така тя е направила тухли, след това тя ги е слагала една върху друга, а после ги е боядисала в бяло".

Това щастие на Коку обаче било предшествано от наистина мрачни дни. Старицата разказва как хората са умирали в товарни вагони, возени като добитък. Телата им просто бил изхвърляни до линията, за да бъдат изядени от гладните кучета. 
 



В случай, че възрастта ѝ е вярна, Коку е била на 54 години по онова време, а два дни преди да навърши 7 години тя е била свидетел на коронацията на последния цар Николай Втори, както и на детронирането му, когато е била на 27 години. "Беше лош ден, студен и мрачен", казва тя за онази февруарска сутрин през 1994 година, когато целия чеченски народ бил прогонен от родните планини в Кавказ. "Качиха ни на влак и ни отведоха... никой не знаеше накъде. Вагоните бяха претъпкани с хора - мръсотия, боклуци екскременти навсякъде", разказва старицата. 
 



Подчертавайки жестокостта на режима на Сталин, тя казва: "Запиши го! Имаше екскременти във вагоните. Не ни позволяваха да ходим другаде".  

Млади кавказки момичета са умирали от разкъсани пикочни мехури, защото са се срамували да се изходят пред очите на всички в претъпканите товарни вагони. По-старите жени са се опитвали да ги наобикалят, за да попречат на срама. Най-лошото обаче тепърва предстояло. "На път към нашето изгнание, мъртвите бяха просто изхвърляни от вагоните. Беше забранено да се погребват мъртвите", разказва Коку. "Труповете бяха изяждани от кучета. Свекър ми бе изхвърлен от влака по този начин. Пазачите ни храниха с вмирисана риба", продължава с разказа си тя. 



Причината за изгнанието бил страхът на Сталин, че чеченците си сътрудничат с нацистите. "Казаха ни, че сме лоши хора, че трябва да се махаме. Не знаех защо така трябва да страдаме... не чувствах вина", допълва старицата. 

Преди войната тя си спомня как "страшни" танкове на нацистите минават покрай семейния ѝ дом. В "казахстанския ад" обаче я чакат нови ужаси. Там загиват двамата ѝ синове в резултат на суровите условия. "Нямаше лекари, нямаше кой да ги лекува. Малкият ми син се разболя от нещо и почина много бързо. Такива неща се случваха във всяко семейство. Когато жените раждаха, децата често умираха, защото нямаше акушерки, само роднини и приятели", пояснява тя. Коку разказва още как само дъщеря ѝ Тамара е оцеляла. 

Правнучката на Коку, Медина разказва, че Коку скърби много след кончината на Тамара - майка на шест деца и баба на 16 деца, която напуснала този свят преди няколко години. "След кончината ѝ Коку почти ослепя. Сега тя едвам ходи. А когато си спомня за дъщеря си, моята баба, тя се разстройва. Плаче по много пъти на ден, докато си спомня за дъщеря си", казва тя. 

Коку казва, че никога не е ходила на училище. "Работя от дете. Никога не съм учила. Грижех се за крава, кокошки. Прекопавах градината, всеки ден", спомня си тя. Събирала е памук и царевица, грижела се е за по-младите си братя и сестри. 

Като дете тя си спомня, че си е играла с кукли, направени ѝ от парцали от нейния чичо. Имала е червени обувки и бели чорапи, купени от баща ѝ от панаир. Това били първите и последни хубави дрехи по време на кратката ѝ младост.  "Баща ми се разболя, мама се разболя, баба се разболя. Бях най-голямата, как можех да ги изоставя?", спомня си жената. 

Коку се омъжила доста късно, след като за нея ѝ избрали жених от друго село. Казвал се Магомед и въобще не бил красив. "Въобще не го познавах, но после го обикнах. Какво друго трябваше да направя? Нали вече бях омъжена", разказва тя.  

Попитана за тайната на дългия ѝ живот, Коку казва: "Воля Божия". "Не правя нищо специално. Гледам как хората спортуват, ядат някакви специални храни, постоянно се поддържат във форма, но аз лично си нямам и на представа как съм доживяла до сега", казва още тя. 

Що се отнася до храната, Коку избягва месото и мазните супи, но обича киселото мляко. Тя е преживяла две световни войни, гражданската война в Русия след Болшевишката революция, както и две войни в Чечня. "Защо Аллах ми даде толкова дълъг живот и толкова малко щастие. Трудно е да се живее, когато всички, които познаваш, вече са отдавна мъртви. Колкото по-стар ставаш, толкова повече се плашиш от смъртта", пита се тя.  
 

Властите казват, че оригиналните документи на Коку са били изгубени по време на войните, разкъсвали нейната родина, затова не е възможно да се докаже нейната забележителна възраст.  

Превод и редакция: БЛИЦ