Погледнете под паважа и ще откриете какво ли не – римска фреска, чифт средновековни кънки за лед, а дори и слонски зъб. Къде е това ли? В една от най-старите столици в Европа, в която многопластовата археологическа торта на места достига височина девет метра, а именно - Лондон.

В ярко осветена лаборатория над Музея за лондонска археология (MOLA) консерваторът Луиза Дуарте внимателно чисти голяма фреска от I в., донесена преди няколко дни от строителен обект на „Лайм Стрийт", в сърцето на финансовия квартал на града. Работниците, които копаели основи за нова 38-етажна сграда с офиси, се натъкнали на развалините на по-ранна римска постройка.

Специалистите от музея я датират ок. 60 г. сл.Хр., което означава, че става дума за една от най-ранните римски фрески, откривани в Лондон. Освен това е и една от най-големите и най-запазените, с дължина почти три метра и височина около два, пишат от "National Geographic".

„Поръчителят на това нещо е бил доста заможен - каза Дуарте, стиснала палетен нож, с който внимателно отлепяше буците мокра пръст, все още полепнали по повърхността на фреската. - Може би богат търговец или банкер. Някой с вкус, пари и стил. Например това червено изглежда е цинобър - скъп и рядко използван пигмент. От време на време попадаме на него, но само при най-качествените произведения".

Те смятат, че фреската е украсявала постройка, разрушена в началото на II в. сл.Хр., за да отстъпи място на грандиозна нова базилика и форум - най-големите, които римляните въобще построили на север от Алпите, и по-големи от катедралата „Св. Павел" днес. Цели квартали били сринати със земята и отломките им били използвани за запълване и изравняване на терена, върху който били издигнати строежите на следващото амбициозно поколение. Това бил първият от множество проекти за градско обновление през идните 1900 години.

Погледнете под паважа на величествен стар град като Лондон и можете да откриете какво ли не – от римска фреска от I в. до чифт средновековни кънки за лед, а дори и слонски зъб. Като една от най-старите столици в Европа Лондон е бил населяван и наново застрояван последователно от римляни, саксонци, нормани, Тюдори, джорджианци, гуляйджии от времето на Регентството и викторианци. Всички те добавили нещо към грамадата. В резултат днешният град почива върху многоетажна археологическа торта с височина до девет метра.

Археолозите са изправени и пред предизвикателството, че Лондон освен това е оживена метрополия с над 8 млн. жители, претоварена с многолюдни улици, небостъргачи и монументална архитектура. Възможностите да вдигнат бетонното покривало и да се заровят в богатата на артефакти земя обикновено са редки и краткотрайни. Но една щастлива комбинация от големи ландшафтни проекти и строителен бум в археологическото сърце на Лондон им е предоставила безпрецедентния шанс да надникнат под повърхността и да изследват дълбините на градското минало.

Последвалото изобилие от важни археологически находки се оказало почти смазващо. Сред тях има милиони предмети, покриващи огромен период от човешката история покрай река Темза – от началото на мезолита преди около 11 000 години до късния викториански период в края на XIX в. Откритията включват и костите на хиляди обикновени лондончани, починали и погребани в гробища, които още преди векове били застроени и забравени.

„Тези разкопки ни предоставиха завладяващи моментни снимки от живота на лондончани през вековете – казва Дон Уокър, който е остеолог, т.е. специалист по човешки кости, в MOLA. – Карат те да проумееш, че всички сме просто дребни мимолетни играчи в една много дълга история“, казват те

Една от първите глави от тази история се появила на бял свят след 2010 г. на заемащата 1,2 ха строителна площадка на „Блумбърг Лондон“ – европейската централа на финансовата империя „Блумбърг“, чието откриване предстои. Разположен в древния квартал Кордуайнър, където кожари практикували занаята си още от римско време, дълбокият 12 м изкоп се оказал един от най-значимите ранноримски обекти, откривани някога в Лондон.

Отстраняването на пръстта разкрило цели улични сцени, включително дюкяните с дървени фасади, къщите, оградите и дворовете. Обектът, датиращ от началото на 60-те години на I в., бил удивително съхранен. В хода на разкопките били открити над 14 000 предмета, сред които монети, амулети, калаени паници, керамични лампи, 250 кожени ботуши и сандали и над 900 сандъка керамика.

„Това е най-големият урожай от дребни находки от един-единствен обект в града – казва археоложката Сейди Уотсън, която ръководила разкопките от името на MOLA. – Предоставя ни безпрецедентен поглед към ежедневния живот в римски Лондон.“

Съкровището включва близо 400 редки дървени таблички за писане, на някои от които все още имало четливи писма, правни споразумения и финансови документи. (От друг обект произхождат списъци с покупки, покани за празненства и един договор за продажба на робиня.) Необичайно добрата запазеност се дължи на един забравен поток на име Уолбрук, който течал през центъра на римския Лондиниум и се вливал в Темза. Блатистите му брегове и подгизналата почва съхранили почти всичко, което попаднало в тях.

„Добрата стара английска влага – смее се Уотсън. – Благодарение на Темза и притоците ѝ Лондон е сред най-добрите места за запазване на артефакти, за което човек може да си мечтае. Кожата, дървесината и металните предмети, които навсякъде другаде биха изгнили, тук се появяват от земята в смайващо добро състояние.“

Безспорно най-благоприятно влияние върху лондонската археология е оказал проектът „Кросрейл“ на стойност 23 млрд. долара – новата подземна железопътна линия в посока изток-запад, която е едновременно и най-големият инженерен проект, и най-големият археологически обект в Европа. От началото на работата през 2009 г. тунелите с дължина 42 км и над 40 строителни обекта са предоставили хиляди артефакти и фосили, обхващащи последните 70 000 години.

Най-големите и впечатляващи разкопки бяха започнати миналата пролет пред натоварената станция на „Ливърпул Стрийт“. Проектът за построяване на подземна билетна зала означаваше да се влезе в старото гробище „Бедлам“ – първото общинско гробище в града. Работата включваше ексхумирането на скелетите на над 3300 лондончани – повечето починали през XVI и XVII в., когато чумата често дебнела по улиците на града.

Когато дворовете на църквите започнали бързо да се пълнят с жертвите на чумата, градските власти решили да създадат обществено гробище, което да поеме наплива. Управата на Кралската болница „Бетлъм“ – по-известна като „Бедлам“, първата лудница в Европа – им продала един акър (4 дка) през 1569 г. Тъй като не било свързано с никоя църква, „Бедлам“ станало предпочитан последен дом за радикали, неконформисти, преселници и саможивци, както и за бедни работници. Когато гробището най-сетне затворило около 1738 г., то било приютило приблизително 30 000 смъртници, многократно надхвърляйки капацитета си.

„Гробището „Бедлам“ е най-разнообразното в града – казва Джей Карвър, главен археолог на „Кросрейл“, чийто екип посветил месеци да проучи мястото, преди да започнат разкопките. – Тук е представен целият спектър на обществото – от душевноболни и престъпници до съпругата на един бивш лорд-мер на Лондон.“

Двамата с Карвър стояхме на една наблюдателна платформа над разкопките. В изкопа отдолу екип от 30 археолози в оранжеви гащеризони и сини каски четкаха пръстта от черепите. Смята се, че много от ексхумираните скелети били покосени от голямата чумна епидемия през 1665 г., която причинила смъртта на между 75 000 и 100 000 лондончани (от общо 450 000).

Учените планират да направят изследвания на някои от останките с надеждата да научат повече за еволюцията на чумната бактерия, убила толкова много хора. „Една от най-големите загадки е защо след 1665 г. чумата никога повече не се върнала в Лондон – казва Карвър. – До този момент била сравнително чест посетител в града, но не и след това. Защо? Какво се променило? Надяваме се това да може да даде някакви отговори.“ „Обикновено скелетите ни казват много повече за живота, а не за смъртта на хората“ – обяснява остеологът Дон Уокър.

Изотопните и антропологичните анализи на сбирка от скелети от XIV и XV в., открити при разкопки на „Чартърхаус Скуеър“, рисуват покъртителна картина на живота в средновековен Лондон. При много има белези на недохранване, а всеки шести е страдал от рахит. Сериозните зъбни проблеми и абсцеси също са често срещани, както и високият процент на наранявания на гърба и мускулни травми заради тежкия труд. Хората от по-късния период, след 1400 г., имат притеснително висок процент наранявания на горната част на тялото, може би съответстващи на свирепите свади, избухнали заради рухването на закона и реда след чумата.

Въпреки това Лондон изглежда продължавал да бъде притегателен център за хората от провинцията, търсещи по-добър живот. Изотопният анализ разкрива, че почти половината изследвани скелети са на хора, израснали извън града, а някои били преселници чак от Северна Шотландия. „Явно Лондон през XIV в. вече е привличал хора от цяла Великобритания, точно като сега“ – казва Уокър.

Часът е осем сутринта, делничната утрин е влажна и тротоарът пред станция „Кенън Стрийт“ е пълен с хора, отиващи на работа. Малцина – ако въобще има такива – забелязват желязната решетка, монтирана в основите на бивша банкова сграда от другата страна, а едва ли някой поглежда между пречките, за да зърне варовиковия къс, който почива там, прибран на сигурно място. Това е Лондонският камък.

Никой не знае какво е било първоначалното му предназначение, но според легендата градът ще падне, ако камъкът бъде преместен или разрушен. Споменава се в нотариални актове още от 1108 г. и дори тогава бил смятан за древна, много древна забележителност. Уилям Камдън, антиквар от XVI в., вярвал, че става дума за римски милиарий – нулевия камък, откъдето се измервали всички разстояния в римска Британия.

Споменава се в пиесите на Уилям Шекспир и поемите на Уилям Блейк. Векове наред се намирал насред улицата като фолклорен ориентир – до 1742 г., когато най-сетне решили, че пречи на трафика и го преместили встрани от пътя, към северната страна на улицата. Оттогава си стои там – първо край входа на църквата „Св. Суидин“, а после, след като тя била разрушена през 1940 г. по време на блицкрига, бил поставен в ниша в стената на новата сграда.

„Какво точно представлява Лондонският камък, си остава загадка – казва Джейн Сайдъл, инспектор по древните паметници към Историческа Британия – националната организация, която се бори за опазването на забележителностите, – но има своя роля в историята и археологията на Лондон.“ Например когато Сър Кристофър Рен възстановил църквата „Св. Суидин“ след Големия пожар през 1666 г., той направил нещо важно – издигнал купол около намиращия се наблизо Лондонски камък, за да го защити. Това е първият известен случай, когато някой специално се погрижил да предпази археологически паметник на място.

Рен съвсем не положил толкова грижи за значителните римски развалини, които открил по време на изкопните работи за основите на катедралата „Св. Павел“. За радост на бъдещите поколения някой друг го направил – местният антиквар Джон Кониърс, който ходел по петите на работниците на Рен, водел си бележки, измолвал артефакти и правел детайлни рисунки – дейности, която днешните историци считат за едни от първите официални археологически проучвания в света.

Няколко години по-късно Кониърс документирал и разкопаването на един мамут край „Кингс Крос“ и първи успешно защитил тезата, че откритата наблизо кремъчна брадва е дело на човешка ръка. „По-рано наричали подобни неща „самодивски мълнии“ – казва Сайдъл.

Новоизмислената наука археология стъпила на по-здрава основа едва когато през 40-те години на XIX в. викторианските инженери започнали да дълбаят тунели под града, за да изградят обширната канализация. Един фармацевт, нумизмат и любител антиквар на име Чарлс Роуч Смит обърнал гръб на обществените порядки, нахлузил стари дрехи и се спуснал в тунелите, за да следва работниците. Подобно на Кониърс, той наблюдавал копаенето, водел си бележки, правел рисунки и спасявал колкото артефакти успеел. „Това било началото на спасителната археология на строителни обекти, както я наричаме днес“ – казва Джей Карвър от „Кросрейл“.

Роуч Смит станал най-големият национален авторитет по римските древности в Британия и неговата книга „Илюстрации на римски Лондон“ била основополагащият труд по темата в продължение на 50 години. По-късно личната му колекция от находки се превърнала в основа на римо-британската сбирка на Лондонския музей. По любопитна прищявка на съдбата на „Ливърпул Стрийт“ №5, където някога се намирал домът на Роуч Смит, днес се издига административната сграда, където се базира археологическият екип на „Кросрейл“. Това съвпадение не е убягнало на главния археолог: „Роуч Смит заема специално място в мислите ни – казва той. – Въпреки че е работил преди 150 години, неговите наблюдения и бележки бяха много полезни като насоки за потенциала на различни обекти в града.“

Не цялата лондонска археология е под земята. Внушителни участъци от оригиналните римски стени от II в., които някога опасвали града, все още могат да се видят на различни места, например на Тауър Хил и в градината „Св. Алфидж“ или край самия Лондонски музей, където германската „Луфтвафе“ разкрила част от римската стена при нощна бомбардировка през 1940 г. Паркирайте в един подземен гараж наблизо и ще можете да опрете бронята си в една от първоначалните порти на града. Отидете да се подстрижете в бръснарницата на ъгъла на „Грейсчърч Стрийт“ и „Ледънхол Маркет“ и в мазето отдолу ще видите подпорна арка за римска базилика от II в.

„Но най-големият и най-видимият археологически обект в Лондон е Темза по време на отлив“ – казва Натали Коен, която е начело на програмата „Открития в Темза“ на Музея за лондонска археология.

В тази ясна зимна сутрин куполът на катедралата „Св. Павел“ блещука на почти хоризонталните лъчи малко след изгрев слънце. Намираме се на насипа на Темза точно под катедралата и се спускаме по покрити с водорасли каменни стъпала до току-що оголената част от брега. Представлява бъркотия от загладени от водата павета, керемиди, животински кости, глинени съдове, парчета от глинени лули, ръждясали железа и късове дебело цветно стъкло, заоблени и матирани от неумолимото действие на приливите.

„Почти всичко тук е археология – казва Коен, докато се препъваме по неравния терен, и ми сочи римска керемида тук и фрагмент от викториански порцелан със сини шарки там. – Всеки прилив наново обръща всичко. Никога не е същото и никога не знаеш какво ще намериш.“

Голяма част от оголения при отлив бряг е достъпен за широката публика и е популярен сред любителите археолози и ентусиастите с металотърсачи – хора с хобита, чиято енергия и таланти Коен и нейните колеги използват за регистрирането, следенето и опазването на защитени обекти по брега. Сред тях е и „Куинхийд“, вдлъбнатина в речния бряг точно под Моста на хилядолетието. Спомената за първи път в англосаксонски документи от края на IXв., тя била използвана от кораби до доста след началото на ХХ в.

Освен това е и загадъчният гроб на две жени от саксонската епоха, едната от които изглежда била екзекутирана с удар с меч или брадва по главата и погребана тук между 640 и 780 г. „По онова време мястото е било доста зловещо – казва Коен. – Римляните си били заминали преди повече от 200 години и руините на града са били обрасли, порутени и много усамотени.“

Междувременно на „Ливърпул Стрийт“ археолозите са си проправили път до ранноримското ниво от грамадата на лондонската история. Тук, извън старите крепостни стени, в черната кал, която бележи старо русло на р. Уолбрук, те правят интригуващо откритие: древно кухненско гърне, все още покрито с капака си и натъпкано с кремирани човешки останки. Някой е бил погребан на брега преди близо 2000 години. Недалеч били намерени още 40 човешки черепа, може би на екзекутирани престъпници или бунтовници.

„Отдавна знаем, че хора са намирали черепи от римско време покрай Уолбрук – казва Карвър, – но винаги сме предполагали, че водата е разрушила римски некропол и ги е отнесла по течението.“ Последните данни обаче навеждат на други мисли. „Изглежда ще се наложи отново да прегледаме откритията, които са били направени тук през последните два века, и да преосмислим какво се случва.“

Докато гледах тъмната ивица пръст, която показваше къде е текла някога изчезналата река, а в ушите ми шумеше лондонският трафик, внезапно в главата ми се появи началната сцена от „Сърцето на мрака“. Разказвачът на Джоузеф Конрад, приказливият моряк Марлоу, напомня на своите слушатели, които гледат залязващото слънце над Лондон: „Това също е било едно от тъмните места на земята.“