Спомени от соца: Придворното изкуство на НДК или какво крият съкровищата на двореца (СНИМКИ)

Кой сложи слънце на фасадата на двореца? Как се казва статуята във фоайето? И откъде гледа Людмила? Какво е НДК? Социалистически Ноев ковчег, заседнал в центъра на София. Кораб от метал и стъкло, пренасящ през времето естетиката на победния строй. Гемия, пълна с десетки скулптури, релефи и стенописи от осемдесетте, пише theweek.bg.

Със сигурност сте виждали някои от съкровищата в трюма и по палубите – сребристите топки на фонтана в подлеза, златистата статуя в централното фоайе, бронзовите воини над входа на Зала 1 или гигантските стенописи. Още куп произведения обаче са скрити из коридори, стълбища и кабинети, където кракът ни не стъпва. Сега, докато десетки кирки копаят в жегата пред двореца, за да оправят парка, а хиляди спорят за съдбата на паметника на Валентин Старчев „1300-години България“, ние влизаме вътре. За да видим какво са ни оставили признатите майстори или просто любимците на властта. Ще разгледаме отблизо стенописите на Дечко Узунов и Светлин Русев; паната на Георги Чапкънов и Антон Дончев; завесата от хиляди метални плочки на проф. Димо Заимов; текстилът на световнопризнатия Марин Върбанов, на когото се е възхищавал самият Пиер Карден; килимът на илюстраторката на кориците на любимата ни библиотека „Галактика“ Текла Алексиева. И още над 80 творби.

В годините на късния соц вдъхновението и на по-известните, и на не толкова популярните автори идвало по график. Защото и икономиката, и изкуството били планови. Още докато сградата се строяла било решено да се „напълни“ с арт, създаден специално за нея. Две години преди официалното откриване на НДК залите били разпределени между художници и скулптори, а темата зададена – „1300 години България“.

За да върви проектът, трябвал план и здрава организация. За поддържането на генералната линия отговарял т.нар. авторски колектив от трима архитекти (Александър Баров, Атанас Агура, Владимир Роменски), осем художници и скулптори (Дечко Узунов, Светлин Русев, Величко Минеков, Иван Радев, Валентин Старчев, Христо Стефанов, Борис Гондов, Георги Петров), трима историци (Димитър Косев, Николай Генчев, Магдалина Станчева) и един социолог (Любен Николов). Освен от тях, идеите на авторите били одобрени от Държавната комисия за изобразителни, приложни изкуства и архитектура. Всеки детайл бил съобразен с изтънчения вкус на Партията.

Проектът глътнал много пари. Но финансирането не било проблем заради щедростта на Людмила Живкова, тогава председател на Комитета за култура. И макар че много партийни величия мърморели срещу широките й пръсти, никой не е смеел да се възпротиви на устрема й да превърне НДК в гордост на соца.

Дали е успяла? Или не? Вижте сами.

И изгрява слънце

Бронзовото слънце на Георги Чапкънов вадело очите на властта

Колкото повече се приближавате към НДК, толкова по-топло ще ви става. Защото върху фасадата грее бронзовото „Слънце“ на скулптора Георги Чапкънов. Вместо лъчи от вдлъбнатата му сърцевина излизат житни класове.
Преди слънцето да бъде закачено на новопостроената сграда някакъв другар отсякъл, че е земеделско, а не комунистическо, именно заради житото. В този миг над Чапа надвиснали облаци. Наложило се да обяснява на партийния елит, че сюжетът е взет от възрожденските резбовани тавани. В хералдиката слънцето е животворното начало, казал той, а класовете – плодоносното. Но думите му не били приети насериозно. Трябвало да преработи идеята. Няколко пъти се срещал лично с Людмила, за да пробват нови варианти. През това време – година, година и половина, НДК си седял без емблема. Накрая Живкова издала заповед слънцето се закачи уж „временно“. Оттогава си стои.

Казвайте й „Майка България“

Скулптурата на Димитър Бойков, разперила ръце в централното фоайе

След като минете под лъчите и влезете през централния вход, ще попаднете на жена с тяло от позлатен бронз, надиплена рокля и гостоприемно разперени ръце. Високата 2, 40 метра хубавица, на която вероятно стигате до коляното, си има име – „Възраждане“. Казват й също „Майка България“. Според социалистическите арт критици формата й е „близка до античното виждане, с вътрешна напрегнатост и полет“. Няма да спорим. Вместо това ще се повъртим още малко около скулптурата на Димитър Бойков и ще ви покажем дългото, декоративно пано от месинг зад нея. Нарича се „Пламъци“. Направено е от огнеупорните ръце на Михаил Бенчев.

Завесата-ризница и бронзовите воини

Завесата от алуминиеви плочки проблясва на концерта за четири рояла “Джазът среща класиката”

Продължаваме към Зала 1, където над сцената се спуска забележителната метална завеса на проф. Димо Заимов. Кръглите й, елоксирани алуминиеви плочки, монтирани под ъгъл често проблясват като фон на класически и джаз концерти и напомнят гигантска ризница. Казват, че освен естетическа, завесата има и противопожарна функция.

„И ний сме дали нещо на света“ на Георги Чапкънов

На излизане от Зала 1 вероятно ще забележите дългите трийсетина метра пана от бронз, мед и месинг, споени с помпозни заглавия. Филигранното, детайлно „И ний сме дали нещо на света“ е на Георги Чапкънов, а „България – земя на древни култури“ – на Ангел Станев и Емил Попов.

Текстил, който топли

Паното на Марин Върбанов – основателят на Катедрата по текстил и мода в софийската Художествена академия, на гобленната секция в Университета Ню Сауд в Сидни и на Института по съвременна текстилна пластика в Китайската академия по изящно изкуство в Ханджоу.

Ако се спуснете в дълбочина ще попаднете на необичайния, „пластичен“ текстил пред Зала 2. Подписан е от гениалния Марин Върбанов, създал силна текстилна школа у нас, издигнал на пиедестал „меката скулптура“ и направил изумителна кариера зад граница – в Китай, в Австралия и във Франция. Един от последните му гоблени – „Импулси“, е създаден по поръчка на Пиер Карден за легендарния френски ресторант „Максим“ в Пекин.

Гобленът от вълна, коприна и козина „Книжовно наследство“ на Евелина Пирева и Цветана Петрова пред Зала №7 (вляво) и стенният килим „Златен век“ на Текла Алексиева в бившия председателски кабинет на Людмила Живкова

Освен текстила на Върбанов, в НДК висят (или поне висяха) десетки стенни килими. В някогашната кафе-сладкарница беше окачен текстил на Мара Йосифова, в крилото за официални гости – на Здравко Мавродиев, в залата за почивка – на Анна Тузсузова, а в кабинета за Людмила – на Текла Алексиева. Из фоайетата и до днес можете да видите тъкани на Евелина Пирева, Цветана Петрова и Васил Овчаров.

Огън, следвай ме!

Христо Стефанов създава своето класическо фреско в продължение на година. Понякога работи и нощем, защото техниката го изисква и сериозно уврежда зрението си

На изток, в Зала №7, върху почти 90 кв. м пламти „Огънят“ на Христо Стефанов. В центъра е фигурата на Нестинаря, а около него са подредени 50-те личности с най-големи заслуги за българската култура. Между тях е и другарката „Мислете за мен като за огън“ Людмила Живкова (в дясно от основната, пържеща се в пламъци фигура).

Първоначално Стефанов решил да включи в паното само исторически личности – Кирил и Методий, Захарий Зограф, Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов и пр. Започнал да ги рисува в началото на 1981-а и продължил след откриването на НДК в началото на март. През юли, точно когато бил стигнал Гео Милев, научил за внезапната смърт на Людмила. Разстроен, решил да увековечи дъщерята на Тодор Живков малко под поета – там, където преди това предвиждал да сложи слънчогледи. „Направих го като човешка и художническа благодарност към Людмила за това, че ми даде възможност да направя това произведение. Но и защото за мен тя е ктитор на тази сграда!“, разказва приживе авторът.

Докато работи върху фреското, Христо Стефанов прави малък компромис с първоначалната си идея. Сред отдавна отишлите си от този свят личности изписва двама живи мъже. Единият е архитектът на НДК Александър Баров, въоръжен с пергел (точно до Людмила Живкова). Върху мократа мазилка запечатва и себе си – в долния десен ъгъл, с палитра. За нас остава да гадаем дали това е някаква соцверсия на Веласкесовия автопортрет в Las Meninas или просто изображение на пламтящото художническо его.

 Стенописи от всички страни

 

„Човекът и мирът“ на Йоан Левиев

Дечко Узунов до своя стенопис „Апотеоз на българския национален дух“

Отчаяната „България“ на Светлин Русев

Социалистическото изкуство дебне от всички страни. Освен на изток, монументални стенописи има също в  останалите посоки. На Запад, в Зала 8, е стенописът „Човекът и мирът“ на Йоан Левиев. На Север, в Зала 9 – „Апотеоз на българския национален дух“ на Дечко Узунов. Върху южната, най-добре осветена от естествена светлина Зала № 6 (някогашният блок за почивки на официални делегации), Светлин Русев е нарисувал любимите си клинично-депресивно-маслено-акрилни тела. И ги е обединил под името „България“.

Гора от ръце

„Пролет“ на Кънчо Цанев фоайе към зала №9 (вляво), „Триумф“ на Антон Дончев (горе) и „Нестинарски празник“ на Ангел Стефанов

Дърворезбите също имат специално място в „двореца“. Поне три от тях са излезли под тревненското длето на Антон Дончев, включително малката пластика „Любовта на слънцето“ на партера и двете мащабни в Зала №9. Ако съзрете още декоративни дървени пана, значи са на Кънчо Цанев и Ангел Серафимов.

Камък по камък

Мозайката от естествен камък зад фонтана в подлеза

„Родопска песен“ на Димитър Киров (вляво) и „Дионисиев празник“ на Атанас Яранов

Социалистическото изкуство се протяга из служебните входове и фоайетата под формата на мозайки от естествен камък или в комбинации от камък, метал, смалт и мушелкалк. В подземието, при зала №2, са двете големи пана на Димитър Киров („Родопска песен“) и на Атанас Яранов („Дионисиев празник“). По етажите можете да видите мозайкии на Теофан Сокеров, Стоян Куюмджиев, Йордан Спиров, Григор Спиридонов, Михалис Гарудис, Колю Гецов. Да не забравяме и естествения камък, оформен в концентрични кръгове на стената зад фонтана.

Земята вика Марс

Фонтанът на НДК през 80-те, когато все още работеше, а мозайката не беше изпопадала

Въпросният фонтан на Иван Радев и Атанас Агура години наред ни приветстваше с високи, оптимистични  струи от многоъгълната си дупка в площада. Според градският фолклор стоманените му, сребристи топки са „женски мозъчета“. Според критиката от осемдесетте години обаче „водното съоръжение е издържано в духа на пространствено-кинетичните решения, а внушението за тежест и строгост посредством водните ефекти преминава естествено в усещане за лекота и безтегловност на формите, в космичност“.
Сега „планетите“ са лъснати, околната мозайка от естествен камък – почистена, а трудовите хора чакат ремонта на градинката да приключи и отново, по стара българска традиция, да залюпят семки пред входа на културата.