През 1999 година, когато интернет технологията все още била посрещана със суеверен страх от съвременниците й, Дъглас Адамс пише есе, в което с неподражаемия си хумор осмива британския консерватизъм на BBC. Той разказва за начина, по който уважаваните журналисти на популярната медия се опитвали да произнасят интернет адресите, изтичайки ги с всички им точки, тирета и чертички с тайната надежда, че зрителите им (за разлика от тях) разбират дигиталните заклинания. И както журналистите, така и всяко поколение с мрънкане и оплаквания се научавало да ползва я новите умни телефони, я печатната книга или пък модното за една много по-далечна ера колело, пише obekti.bg. За Адамс отношението ни към технологии зависи преди всичко от това, в кой етап от живот ни заварва появата им:

  1. Всичко, което е в света, когато сме се появили на него, е просто нормално.
  2. Всичко, което е изобретено преди да сме навършили 35 години, е възхитително и интересно.
  3. Всичко, с което се сблъскваме след 35-тата си година, е ни повече, ни по-малко „срещу естествения ред на нещата и началото на края на цивилизацията, каквато я познаваме.“

Днес, през 2017 година, когато интернетът вече е неразделна част от живота ни, все още се намират хора, които си представят пребиваването във Фейсбук като последните дни на Содом и Гомор. Пример за това са думите на  известния журналист и редактор на New York Times, който се оплаква, че въпросното нововъведение е способно ерозира човечността ни:

„Основно ние аутсорсваме нашите мозъци към облака. Положителното на това е, че освобождаваме много от сивото си вещество за важни занимания като FarmVille и ‚Истински съпруги‘. Но моята вътрешна тревожност се пита дали новите технологии не ни превземат, ерозирайки характеристиките, които ни правят човеци: нашата способност да размишляваме, нашия стремеж към смисъл, искрената емпатия и чувството за общност, които някак си ни свързват  много по-дълбоко от сарказма и политическите ни избори.“

 

Страхът от телефоните в Nature и софийският трамвай.

Макар, че е възможно някои от безпокойствията на горния цитат да са ни минавали през ума, ще побързам да ви уверя, че след години ще изглеждат по-нелепо и от следващия пример за телефона. В края на 19 век научното списание Nature пуска поредица от статии, които изразяват страха на обикновени хора и дори учени към новите технологии. Една от най-популярните сред тези статии е озаглавена „Отмъщението на природата срещу гениите“, където авторът изразява възмущението си срещу електричеството, телеграфа и телефона.

„… нови наказания и затруднения постоянно и неумолимо следват всяко ново изобретение, и това че човек вярва, че това е за негово добро неизбежно носи нови спътници на злото със себе си … Телефонът е най-опасното от всички [нови изобретения], защото влиза във всяко жилище. Неговите безконечни мрежи от кабели са непрестанна заплаха за живота и собствеността. Неговoто най-добро качество е удобството. Но никога не е било необходимостта.“

Изумлението от телефоните било толкова голямо сред някои групи, че в Австралия през 1881 година се появил култ наречен „Телефонът“, който виреел около вярването, че чрез него била възможно връзката с отвъдното. Но ето и един пример от родна България. В есето си "В електрическия трамвай„ Иван Вазов ни споделя не само собственото си страхопочитание към електричеството, телеграфа и телефона, но и това на неговите съвременници:

„Тая грамада дивни изобретения, открития - вчера фантазия, блян неосъществим, днес нагла действителност, не наумяват ли повторението на вавилонската кула, на една духовна вавилонска кула, по която човек се опитва да стигне небето, божеството, началото на началата?... Де ще се спре човешкият дух в шеметния си летеж към неизвестното ? Кога ще се умори?... Чудно, дори страшно!“

Разбира се, същия този трамвай от есето е бил истинско зрелище за софиянци. Във времето, когато автомобилите в столицата били наричани „гяволски коли“ трамваят е имал възможността да присъства в кошмарите на не малко столичани:

„Във функцията си по-скоро на зрелище, отколкото на практическо удобство, трамваите дават тласък на нови социални действия, макар и твърде неочаквани – по-смелите зяпачи се престрашават да изпробват атракцията, приканвани от ватманите да се качат, без да плащат, по-боязливите дават стотинки на цигани да се повозят и така да изпробват благонадеждността на трамвая, а самите те наблюдават отстрани  дали няма да се случи някое нещастие.“[1]

Страхът на монасите към книгопечатането - De laude scriptorum manualium

Немският монах от 15 век Йоханес Тритемиус твърди в своята „Възхвала на книжниците“, че печатането на книги подкопава културата, етоса и ежедневието на монасите и всички, които се интересуват от книги и писаното слово. Той виждал в печатната машина заплаха за монашеската общност и духовността на  съвременниците му. Преписването изграждало характер, също както цепенето на дърва и било повече „вътрешно упражнение“ на волята и духа, отколкото изпитание за тялото. За Тритемиус новите печатни книги били напълно неравностойни на старите, ръчно написани книги. Хартията им е била некачествена, за това препоръчвал новите напечатани книги да се преписват отново на ръка, за да се запазят за в бъдеще. Освен това били грозни, недостъпни и не можело много да им се вярва, защото къде отивал авторитетът на книжовната школа.Ако телефонните обаждания до отвъдното не са се сторили достатъчно абсурдни на някои ето и няколко думи срещу книгопечатането. През 19 век дебат около достойнството на книгопечатането, вестниците и списанията не съществувал, но такъв се състоял няколко века по-рано, в годините на изобретяването на печатната преса от Гутенберг.

„Този, който се отказва от преписването, заради изобретяването на печатането не е истински приятел на Светото Писание. Той вижда само какво е и не допринася с нищо към назиданието (възпитанието) на бъдещите поколения. Но ние, обични братя, ще пазим в ума си наградите на това свещено занимание и не бихме жалили усилията си, дори ако притежавахме хиляди книги. Печатните книги никога не биха били равни на ръчно написаните кондики, особено като печатните книги са често с недостатъчен правопис и външен вид.“

В заключение - Сократ срещу писаното слово

Писането, това най-богоугодно монашеско занимание, обаче намира и своите критици в историята. Древногръцкият философ Сократ бил eдин от най-яростните противници писаното слово и последен от нашите примери за безпочвените страхове спрямо новите форми на комуникация. Истинското знание според него идвало само чрез диалога и непосредственото общуване между хората. В диалога си „Федър“, записан от ученикът му Платон (явно без неговото разрешение) Сократ ни казва следното:
 


„Това знание [писмеността] ще доведе до занемаряване на паметта и ще причини забрава в душите на учещите, понеже,  уповани на писането, те ще престанат да си припомнят отвътре със собствени сили, а ще го правят отвън по знаци, които са им чужди. Тъй че ти си открил не лека за памет, а за припомняне. И привидна, а не истинска образованост предлагаш на своите ученици. За много неща ще са чували, без да са ги изучили, и ще оставят впечатление, че могат да съдят за много работи, а в повечето случай ще бъдат без свое мнение, и ще общуват трудно, защото наместо да са образовани, само ще приличат на образовани.“[2]

Автор: Светломир Здравков

[1] Станоева, Е. 2005. Софийският трамвай. Сп. Критика и хуманизъм, кн. 20 бр. 1, 2005. Фондация за хуманитарни и социални изследвания, София.

[2] Платон. 2007. Федър. Издателство „Планета-3“, София,с. 28.

Източник на илюстрациите и снимките: Shutterstock