Калин Сърменов е от хората, които не цепят басма никому. Актьорът рядко пести мнението си, особено когато става дума за филмово и театрално изкуство и най-вече когато говорим за културата. Болезнено откровен е. И, разбира се, не е останал без последици от това. Пред репортер на "ШОУ" той по традиция прави своите силно емоционални и наситени откъм смисъл изповеди.
- Липсва ли ти мафиота Милото – не само в актьорски план, като образ, който си разгърнал, но и от гледна точка на това, което този образ носи и в житейски план за теб?
- Интересен въпрос наистина. Отговорът е многопланов. Това е, когато си свършиш работата толкова добре, положиш толкова усилия и има такъв резултат, че после само си понасяш плодовете от резултата. Носиш едновременно и плюсовете, и минусите. Всяко едно нещо в природата и в света около нас има нужда от енергия – и когато енергийно се зареди, тогава се получава една експлозия. Тази експлозия обаче има и позитивни, и негативни страни. Но да, Милото ми липсва – от гледна точка на това, че всъщност това беше една крачка в посока да се развиват някои неща в българското кино. Някои неща, които аз знам, мога да правя и исках да се развиват. Но не можаха да се развият и това ме товари най-много.

- Кои са тези неща?
- Чисто професионално. За това как се работи в киното, как се изгражда роля там. Аз започнах да го правя, като работех на сляпо, защото в България никой не го прави така. А е нещо, което от тук нататък трябва да се прави. Но за съжаление нито системата, нито средата се развиват в тази посока. Нито има вече филми, нито тази вълна, която бе толкова добре тръгнала, беше разбрана от някого. Благодарение на завист, на безхаберност и абсолютно бездарие – всичко свърши! И сега за съжаление сме заобиколени от едни сурогати, които се пробутват с гръмки рекламни фрази – колко са гледани, колко са невероятни, а те са пълни с посредственост.

- Говориш за същата тази система навярно, която те отхвърли по времето, когато се връчваха кинонаградите, в това число и за успеха на „Седем часа разлика”?
- Точно за нея, да. Тази система, която не може да преглътне истините за себе си. Другото опира до възможности. Ако например ти си състезател по тенис, но не искаш да играеш само в България, искаш да играеш с Джокович… само че Джокович веднага ще ти каже колко всъщност не можеш да я играеш тази игра. Просто се получава така, че посредствеността си избира себеподобни, за да може да се чувства комфортно. Това е по цял свят, не само в България, но при нас се усеща доста драстично, защото ние сме много малки.

- Малка страна, но с очевидно големи възможности за абсурд!
- А, точно! Всъщност опростачването на този народ през годините даде своите плодове – особено в културата, ако изобщо можем да говорим за култура. То само като видим кой ни е министър в момента, ще ни стане лошо. Един човек, който

беше уволнен от този заместник-министър, който в момента му е... заместник-министър

За какъв морал говорим?! Това е истински абсурд! Говоря за човека, който вкара Благоевградския театър с 600 хиляди, той фалира и Русенския театър. Махнаха го оттам. И пак по някакви партийни линии го изпратиха в Москва. След това по времето на Орешарски му дадоха Благоевград – и този, който тогава го махна, сега дойде да му се моли да му стане заместник-министър и той го прие??! То просто е уникално. И го казвам с цялото си огорчение, защото много дълго време защитавах и Боил Банов, и изобщо системата в Министерството на културата. Но останах доста огорчен от морала им! Оказа се, че топката е толкова ниска, и толкова е жалко съсловието, че са стигнали буквално дъното. Аз си мислех, че дъното е този Стоянович (Петър Стоянович, бел. ред), но то имало и още по-ниско.


С голямата Стоянка Мутафова

И сега чух, че същият този Боил Банов щял да прави ревизия на Вежди (Вежди Рашидов, бел.ред) – нечувана наглост. Говорим за две вселени. 

Банов беше толкова изхвърлен в собствените си очи

и в очите на всички около него – той искаше да се доказва като герой в реформата, но тази реформа стигна дотук той да подлизва дупето на някакви такива като Рашко Младенов. И ако тръгна да се занимавам с политика, ще го направя само заради тия боклуци!

- Ще го направиш ли? Ще влезеш ли в политиката, та дори и само заради провокацията на обстоятелствата, които описваш?
- Аз нямам амбиции в политиката, но получих покана за едно от формированията. В интерес на истината се колебах доста дълго време, но като видях какво се случва, вече не се колебая. Така че – да, сигурно ще кажа „да”. Доста дълго време ме убеждаваха, а аз все отказвах. И в един момент, като видях колко жалка изглежда цялата картина – особено като разбрах и кой как е назначавал – по какъв начин Боил Банов е станал заместник-министър… и че реално не е избор на ГЕРБ и на Вежди… тъжна работа. Затова ми се стори по-логично да се занимавам, отколкото да не се занимаваш – най-лесното е да не поемеш отговорност.

- Добре, мислиш ли, че ще разполагаш с такъв властови инструментариум, а и потенциал, да се справиш с нещо, което е толкова гръмко и устойчиво като система, както я описваш? Нещо подобно не се изкоренява просто с много силно желание…
- Да, да, абсолютно си права за това и аз съм абсолютно убеден, че не може да стане така. Но все пак, ако човек е в Комисията по култура, в парламента, има лостове, с които може да променя нещо. Разликата е, че поне имаш възможност да правиш нещо, отколкото, ако стоиш отстрани – там просто никой не те чува. В другата ситуация можеш да бъдеш дори подкрепен в действията си. Просто няма друг начин – без наличие на подобни властови лостове. Ако исках да променям с нещо Сатиричния театър, седейки отстрани, просто нямаше нищо да направя. Трябва да станеш директор, за да започнеш да променяш.

- Имаш ли носталгия за периода, в който управляваше Сатирата?
- На мен не ми липсва, но липсва според мен на логиката за развитие на театъра. На него би трябвало да липсва – защото този период беше един подем. Случваха се неща, които сега не се случват за съжаление. И там дори да има хора, на които липсвам, седят и взимат каквото им дадат. В България достойнството е луксозна стока – по какъв начин да се държиш достойно, при положение че нямаш никакъв друг шанс – и нито талантът, нито системата могат да те защитят.

Не обвинявам абсолютно никого, но и не очаквам да ми издигнат паметник

Това, което направихме с екипа ми по времето, когато бяхме там, беше много добре за театъра. Сега всичко е ниско долу – театърът се разруши и вече нищо не се прави.

- Беше ми споменал преди, че след твоята смяна като директор там е махнат портретът на Георги Калоянчев. Все още ли го няма или на някой му се е отключила съвестта да го върне?
- О, да, няма го. И не само портрета на Калоянчев. Бе махнат и портретът на Алеко Константинов – защото Вежди Рашидов го сложи и подари. Махна и портрета на Станислав Стратиев – като навремето дори донасяше лично в Държавна сигурност срещу него. И Станислав Стратиев напусна театъра благодарение на доносите на този човек, който в момента е директор там. А аз просто не мога да сравнявам Станислав Стратиев с тази мижитурка.

- Междуличностните конфликти търпят някаква логика, но защо се посяга на нещо, което носи смисъл на памет, на история?
- Точно тази е логиката… това са хора без морал. Затова и се посяга – защото нямат никакъв морал. Това да отидеш
да доносничиш - като агент Василев срещу Станислав Стратиев, е толкова жалко
че няма накъде повече. После въпросният става директор, маха Стратиев, маха портрета на Калоянчев, на Алеко Константинов, защото това са все хора, които го дразнят. Защото неговата посредственост е най-важната на света. Това е безумно – и на никой не му прави впечатление.


С Ваня Цветкова в „Седем часа разлика”

- А какво има сега на мястото на портретите на Алеко Константинов и Георги Калоянчев?
- Нищо. Стена. И на никого не му прави впечатление. Преминават отпред като мижитурки и така. И на министъра не му правеше впечатление, и на заместник-министъра, и на новия… (смее се), всичко е страшна работа.

- Цялото това разочарование през годините от системата, случващото се или по-скоро онова, което не се случва в театъра ли те провокира да впуснеш енергия в коренно различно начинание – създавайки преди години своята рекламна агенция?
- Не. Всъщност започнах да се занимавах с това производство съвсем случайно. Съдбата се намеси и така се подредиха моментите. Няма общо с театъра, то не беше даже съзнателен процес. Занимавах се тогава с телевизия, бях започнал да правя телевизионни предавания и в един момент стана така, че просто инвестирах в свое студио. Така се започна. Тогава още нямаше такъв тип реклама, говоря за ’95-а година, в началото на демокрацията. Спряха ми предаванията по телевизиите и аз трябваше да се издържам – по някакъв начин да си връщам и кредита, защото си бях заложил апартамента. И започнах от немай-къде.

- Но точно това пренареждане на обстоятелства успява да ти издигне стабилитета и до днес, нали така?
- Не знам дали е стабилитет, но определено ми даде възможност да правя неща, които харесвам. Да създавам един естетически свят, който е моят. Дотук. Оттук нататък всичко останало ще бъде много силно казано. В един момент идват и отговорностите – само когато лично се занимаваш с частно производство, разбираш колко е отговорен този процес. Само човек, който не е залагал всичко на карта, не знае какво значи денонощен труд и всеотдайност към процесите.

- Доколкото знам от теб в началото и на това твое начинание не са липсвали недоброжелатели…
- Така е, да, но вече ги приемаме за нещо нормално, нали (смее се). Посредствеността я има навсякъде, но тук бе предизвикано повече от това – каква кола караш, къде ходиш, преходни неща. Все неща, които никога не са ми били важни.

- Може и точно заради това, когато играеше Милото, го правеше повече заради едното желание, а не толкова заради хонорара, който е бил твърде илюзорен…
- Така е, да. Водех се, че имам хонорар, но той беше толкова мижав, че не ми се приказва. Горе-долу обядвах за тези пари, които взимах тогава на снимачен ден, което е доста жалко. Аз просто исках да пробвам тогава една нова система, по която всъщност работят по цял свят в киното. Всички големи в света работят по нея – ние в България обаче не я познаваме, защото сме изключително прости, елементарни и бездарни. Тези, които уж ни учат –

разни професори, режисьори... една лавина от псевдоможещи и мислещи хора

И ето докъде се стига – до фаталното незнание и неможене. Опитах, а това беше дълъг, огромен процес. Направихме цели 60 игрални филма. И съм благодарен на Господ, че успях да го случа, да покажа, че съществува и такъв вариант, въпреки че никой не го разбра…


Със съпругата си Боряна и дъщеричката им Димана. Актьорът има и друга, по-голяма дъщеря – Дария, от първия си брак

- А защо не го е разбрал?
- За това ни е думата. Защото това са прости хора – и защото не могат и не знаят. Това е положението.

- Чувствал ли си се някога дотолкова демотивиран, че да ти се изпари всичкото желание да се изправяш и наново да тръгваш в някаква посока?
- Да… мен обаче винаги демотивацията ме мотивира. Като гледам сега кого направиха министър и кой му е заместник-министър, това ме демотивира. Но точно тази демотивация ме амбицира – защото в крайна сметка това не може да стои така. Противоударът е равен на силата на удара.

- А с рок страстта ти какво се случва днес? Да не забравяме, че през 90-те ти основа група „Контрол”.
- От време на време някой се сеща за това, казва ми и ми става мило. Нищо не се случва обаче – рокендролът в България е вече мъртвило. В края на 90-те – ’98-99-а година може да му се сложи един кръст и това е. Чалгата победи, но тя отдавна победи. Нас ни няма. Поп музика някаква лигава все още има, но нас ни няма.

- Напълно безвъзвратна ли ти се струва темата наистина? Ами „Легендите”, които се появиха наскоро като супергрупа, обединяваща легендарни музиканти от миналото и настоящето в един общ рок проект – не са ли те аргумент за обратното?
- Много харесвам Стенли и всичко, което прави. И случайно бях на един техен концерт – и видях, че всъщност да, те са динозаври, но няма кой да тръгне след тях. Тоест са абсолютно самотни динозаври. Публиката е там, има я, но тези, които трябва да ги разберат - младите - те не ги разбират, защото нямат среда. За да започнеш да разбираш нещо, трябва някой да те научи. За да разбереш Джокондата, не е достатъчно просто да застанеш пред нея, без да те научи някой и да кажеш – я, каква хубава картина.

- Ти имаш тази школовка от баща си, който е бил един от най-добрите виолисти в света!
- Така е, съгласен съм, че и средата, в която израстваш, дава значение. И баща ми имаше голям талант, и баба ми беше художничка, дядо ми – музикант, обаче ако погледнем в обществен план. А там средата е такава, че никой не учи младите хора, не им дава възможност да разбират. Затова те отиват и си правят чалгата (смее се) и толкоз.

- По-проблемно май се оказва това, че чалга е самият живот, който живеем, не толкова музикалният жанр…
- Уви, така е. И като гледам преподавателите във ВИТИЗ – там всичките са за изтрепване. Те са едни от най-големите виновници за ситуацията в българския театър. В това учебно заведение са страшни бандити и са неприкосновени.

Интервю на Анелия ПОПОВА