87-годишният писател дипломат Богомил Герасимов: Дължа отличното си здраве на пирамидата, под която спя
Дължа отличното си здраве и на пирамидата, под която спя, каза 87-годишният Богомил
- Г-н Герасимов, честит рожден ден на патерица! Какво ви поддържа в такова добро здраве?
- Пирамидата, под която спя. Мнозина не вярват в нейната благотворна сила върху човешкия организъм, но тази сила съществува. Много мои близки спят под пирамида по мое настояване, а резултатът е повече от обнадеждаващ – винаги са в добра кондиция, работоспособни са, ако се разболеят, прекарват болестта по-леко. Този факт има своето научно обяснение, описал съм го подробно в „Тайнствената сила на пирамидите“.
- Това означава ли, че вие отричате намесата на лекарите при тежките болести или че сте недосегаем за тях?
- Разбира се, че не. Аз самият изкарах тежка болест, бях опериран и съм много благодарен на лекарите, които ме лекуваха – във Военна болница д-р Илиян Илиев и неговият екип, д-р Шаламанов, в болница „Свети Иван Рилски“ - д-р Дерижан. Много е способна и моята лична лекарка, д-р Пони Евлогиева. Но пирамидата, под която спя, помогна да прекарам всичко това по-леко. Освен това аз съм много жизнен, товаря се с работа и това не ми тежи. А все пак съм на 87 години! Човек трябва да води природосъобразен начин на живот, а пирамидата ще му помогне да се съхрани по-дълго време млад и здрав.
- Вашите спомени „Дипломация в зоната на кактуса“ не се намират дори в антикварните магазини. Направихте ново допълнено издание. Какво прибавихте в него?
- Провокираха ме нездравите и некоректни писания на автори, които си пишат каквото им дойде наум. Много измишльотини се появиха за Людмила Живкова и за хората, които работеха с нея. Изля се помия върху честни и почтени хора, чиито имена бяха забъркани с прословутия фонд „Културно наследство“. Някои от тях забъркаха и моето име в серия от материали в уважавани всекидневници, изкараха нещата така, сякаш аз и други хора от средите на Людмила сме предизвикали нейната преждевременна смърт. Вместо да отговарям в периодичния печат, реших да го направя в книга - така ще остане и за поколенията.
Богомил Герасимов
- Продължават спекулациите около смъртта на Людмила Живкова. А тя си отиде в далечната 1981 г. Защо според вас хората се интересуват от нейната съдба?
- Изписаха се тонове мастило за смъртта на Людмила. Какви ли не версии се лансират, коя от коя по-абсурдна. Някой ще каже: „И какво от това? Починала е преди толкова много години! Защо продължават да й ровят костите?“. Отговорът е ясен: Людмила Живкова е забележителна личност, чието място е запазено в историята. А за големите личности е добре да се знае истината. Не само заради почтеността към историческата наука. Напоследък твърде много съмнителни автори спекулират със смъртта на Людмила, искат да я изкарат жертва на близките й сътрудници и приятели, на които тя се доверяваше. Опитват се да докажат, че точно те са я разочаровали и тя затова е напуснала живота. Само че Людмила преживя най-голямо разочарование не от приятели и сътрудници, на които разчиташе, а от баща си. И от партийната върхушка, която управляваше България и раболепно се подчиняваше на Москва. От тази отправна точка могат да се търсят причините за смъртта на Людмила.
2012 година. Богомил Герасимов пред паметника на Людмила Живкова в училище „Людмила Живкова“ в Мексико
- Вие сигурен ли сте как точно умира Людмила Живкова?
- Да, защото я познавах много добре и бях контактувал с нея месец преди смъртта й. Естествено, не съм я видял с очите си нито как се самоубива, нито как някой я прострелва или й сипва отрова в чашата. За да отпаднат всички съмнения, трябва да се отворят архивите – да се публикуват секретните документи, ако все още има такива, да се изясни защо не е правена аутопсия на трупа. При всяка неочаквана смърт се прави аутопсия, още повече – на толкова известен човек. Дори е било забранено да се вземат проби от трупа й. Ако бяха взети, сега можеше да се установи погълнала си е тя сънотворно, в което аз дълбоко вярвам, или не. Затова трябва да се направи ексхумация. Тоест да се подходи професионално. За жалост, досега ни един държавник не се е разпоредил това да стане. Затова версиите за смъртта на Людмила се множат, а знайни и незнайни писачи търсят съмнително вдъхновение в тази тема.
- Българинът търси четива, свързани с времето на Тодор Живков – дали от мъка по тоталитарния строй, или от жълто любопитство?
- Това е нашата история. И да искаме, и да не искаме, Тодор Живков си остава държавникът, най-дълго управлявал България. И руснаците четат за Брежнев. И французите обичат да се ровят в живота на Наполеон. Няма нищо лошо в този интерес. Факти, явления, събития от времето на Тодор Живков все още не са осветлени. Та нима знаем всичко за партизанското движение или за събитията на самия 9 септември 1944 г.?! Моят покоен баща беше партизанин, споделял ми е факти, за които никой досега не подозира. Все още българинът не се е наситил на привилегията, която му даде демокрацията – свободно да изразява мнението си и да има достъп до всякаква информация. Мисля, че тепърва ще бъдат изяснявани цели периоди от нашата история.
- Вие сте два мандата посланик в Мексико. Ставате близък приятел с двама мексикански президенти – Луис Ечеверия и Хосе Лопес Портильо. Не беше ли опасно за един посланик на комунистическа страна да се сближава с такива хора?
- Естествено, че беше! Платих си с лихвите за това приятелство! В България „добронамерени“ люде бяха пуснали слуха, че съм бил любовник на съпругата на мексиканския президент Лопес Портильо, доня Кармен. Чисти клевети и клюки! Ако някой беше го взел насериозно, можех да пострадам. Приятелството с двамата президенти ми е дало толкова много и в личен, и в професионален план, че никакви неприятности, плод на доморасла завист, не могат да го помрачат. Бях свидетел и участник в сближаването на България и Мексико – две страни, отдалечени на хиляди километри една от друга. А връзките ни бяха едва ли не като между добри съседи. Това приятелство можеше да се превърне в база на изключително полезен за България диалог за отварянето й към Латинска Америка и към света. Точно за това мечтаеше Людмила Живкова. Уви, хората, които управляваха България по онова време, не бяха на нейното ниво и не можеха да разберат мечтите и стремежите й! Те просто слугуваха на други идеали.
- Вие самият сте били и член на БКП, и както се казва, част от онези, които ни управляваха по тоталитарно време.
- Да, бях член на БКП, защото по онова време това беше задължително условие, за да работиш в дипломацията и изобщо да вървиш напред в професията си. Но твърде млад, едва 30-годишен, аз имах шанса да поживея в Лондон като младши дипломат в нашата мисия. Пет години изкарах там. А всеки нормален човек, докоснал се поне веднъж до английската демокрация, приема нейните принципи като свои собствени идеи и заживява според нормите на английското общество. За това също съм разказал в книгите си. И до ден-днешен съм поклонник на английската демокрация, на английската образователна система. Мисля, че можем да се поучим от нея, дори да я копираме – ще е полезно за нас.
Посланик Герасимов посреща Тодор Живков в Мексико
- Познавали сте елита на комунистическа България. Кой беше политикът от онова време, заслужил вашето най-високо уважение?
- Много хора заслужаваха уважение, защото работеха честно и почтено за България. Изключително много ценя външния министър Иван Башев – един не само подготвен човек, но и политик, изпреварил времето. Имах удоволствието като младши дипломат да го посрещна в Лондон и да го разведа из британската столица. Той държеше българските дипломати да владеят езика на страната, където работят. А по онова време – говоря за началото на 60-те - не всички наши дипломати знаеха език. Политик с особено лично обаяние бе министър-председателят Станко Тодоров – имах удоволствието да завеждам протокола на МС по негово време. Тодоров бе добър и земен човек, който уважаваше сътрудниците си. Умееше да изслушва и да се вслушва. И едва тогава вземаше решения. Имаше великолепна съпруга – журналистката Соня Бакиш, главен редактор на нашумялото тогава списание „Жената днес“. Соня отиваше на работа пеша, а по телефона разказваше на мъжа си от какво се оплакват и са недоволни хората. Един чудесен кмет на София беше Петър Междуречки, който преди да заеме този пост, беше посланик в Западна Германия. Човек с много широка култура и професионална подготовка. А какво да кажа за министъра на културата Георги Йорданов? И сега да идете на опера и театър, ще го срещнете. Премиера не пропуска. Беше на „ти“ с интелигенцията, а и в момента много творци жалят, че той не е в управлението.
- Вече сте вън от дипломацията. Как преценявате настоящите ни дипломати?
- Между тях има прекрасни хора. През 2012-а посетих Мексико и останах очарован от единствения български дипломат, който работеше там – Милена Иванова. Изключително подготвен професионалист и чудесен колега. В момента тя е начело на нашата мисия в Дъблин. Неотдавна ми се наложи да потърся съдействие от колеги в министерството, за да получа документ – оказаха ми го. Гилдията трябва да се уважава помежду си, за да я уважават и отвън.
- Поддържате ли връзка с вашите мексикански приятели?
- За щастие, президентът Луис Ечеверия е жив и здрав, на 96 г. е. Общуваме по мейла. Той е с много съхранена памет, само краката не го държат. През 2012-а, когато бях в Мексико, му гостувах и се разговорихме за миналото. Нищо не беше забравил. Той беше и си остава голям приятел на България. Поддържам връзка по мейла със сина на покойния президент Хосе Лопес Портильо – Хосе Рамон, както и с племенника на президента Антонио Угарте. Очаквам ги да дойдат на гости в България.
Разговорът бе воден от Ели КИРИЛОВА
Последвайте ни
0 Коментара: