На 8 август 75 години навърши Александър Балкански. Един от най-успешните български циркови артисти е гастролирал в повече от шестдесет страни по света. Роден е в Плевен, където се оказва циркът във фаталния ден. За първи път излиза пред публика на първи април 1950 година. Тогава е на осем години и партнира на майка си и втория си баща. Последното му участие е 57 години по-късно. След като къса ахилес, се отказва. Сега ръководи собствения си цирк.
Предците на Балкански са създали първия си цирк преди около двеста години във  Флоренция. Фамилията Джунтини, от която произхожда Александър,  е имала две шапита в столицата на Тоскана. Единият от братята обаче – Джузепе, решава да напусне родната Италия и да потърси щастието си в Русия.  В град Самара трупата му дава  първите си представления. Там  фамилията печели авторитет и богатства. Издига  стационарен цирк, гастролира в Москва и Санкт Петербург. Гледа триста коня, с които  пътува от град на град. Бурлаки влачат  кораба им.  
Октомврийската революция не е най-щастливото събитие за италианците. Като чужденци и  богаташи те са изправени пред дулата на  червените. За щастие един от комисарите, любител на цирка, познава артистите. Конфискуват им всичко, но ги пуска да избягат. В  Одеса успяват да се  качат на една италианска гемия. На път за родината  им тя спира за храна и вода във Варна. Там дядото на Балкански - Орландо Малеволти, вижда своя брат Гиго и по негов съвет всички  решават да останат в България. Установяват се в Пловдив и там създават новия си цирк „Рекс”. Това се случва  преди сто години. Така че през 2020 г.  фамилията  ще има троен юбилей: Двеста  години от раждането на  първия им цирк във Флоренция, век  от идването им в България и две десетилетия на цирк „Балкански”.



- Г-н Балкански, съдбата е била щедра към вас. Днес на 75 години сте академик, имате собствен цирк, двама синове, пет внуци, авторитет и сигурно не сте беден. Вярвали ли сте през годините, че това ще ви се случи?
- Никога. Преди много години, бях още млад, ерген, много исках да отида при баба Ванга. Не успях.

- Защо? Какво щяхте да я питате?
- Как стана, че убиха баща ми. Хвърлиха го под влака, когато бях на шест години. Много по-късно един стар артист ми каза имената на убийците, но тогава нищо не знаех... Освен това обичах цирка и исках да разбера какво ще е моето бъдеще. Точно тогава през петдесетте години се заговори за излизането ни в чужбина. Това беше. От падане и травми не се интересувах. Веднъж една жена, която ми гледа на кафе, ми каза: „Леле, какъв богаташ ще станеш. Ти, вика, ще направиш цирк по-голям от държавния”. Беше 1989 година и никакви такива изгледи нямаше. „Каквото си помислиш, това ще стане - каза. - Поискаш си кола ще я имаш, камион - ще го имаш. Ще се удряте, чупите, ще ви режат, но ще вървите напред”. Разбира се, тогава на нито една от думите й не повярвах. Сега си давам сметка, че тя много вярно е предсказала бъдещето ми.  

- 75 години? Много ли са или малко ? 
- Малко са. Когато навърших четиридесет, започнах да се плаша. Майка ми претърпя тежка операция, казах си: Е-е-е колко кратък е животът. Започна да ме гложди мисълта, колко още ми остава. Това терзание продължи две години, нищо, че във фамилията ми има дълголетници. На майка ми не достигнаха два месеца, за да стане на сто години. Брат й почина на 105. Дано Господ ми даде време, че в главата ми има още много неща, които трябва да свърша.

- За какво съжалявате? 
- В работата нямам нереализирани идеи освен една - стационарен цирк. Ако го направя, тогава сезонът няма да е осем месеца, а почти цяла година. Ще подготвя страшни програми: водни атракции, шоу върху лед, парад на клоуните и спектакли от жени и само един мъж. 


Семейството – в средата седнала Лола Орландо Малеволти, вляво - Велизара, съпругата на Николай, единствената изпълнителка на номера „Колелото на смъртта”

- Кои са върховете ви?
- Първият ми самостоятелен номер беше акробатика върху тел с дебелина девет милиметра. Започнах да го готвя още като дете. Накрая успешно правих салто през обръч, като се издигах поне на метър и половина над телта. Със съпругата ми Мими дебютирахме на трапец под върха на шапитото. Този номер го сънувах. Така се роди. Трамплинът като цирков реквизит е донесен от моята фамилия в България. Затова бях длъжен да създам акробатична трупа, след като у нас вече имаше тринайсет. В Монте Карло спечелихме „Сребърен клоун”. 

- Кога през всичките тези години се почувствахте истински щастлив? Когато принц Рение ви даде „Клоуна” ли?
- Бях много радостен, когато за първи път влязохме в Италия. Беше 1989 година. Карабинерите вдигнаха бариерата и целият семеен керван от коли, каравани, фургони пресече границата. В този момент погледнах майка си Лола Орландо Малеволти и на италиански й казах: „Майко, добре дошла в родината”. Тя плачеше, всъщност смееше се, радваше се... и плачеше.

- Тя никога ли не беше ходила в Италия?
- Не. Нейните родители бяха италианци, но тя бе родена в едно курортно селце  в Русия. Прекосихме няколко града и стигнахме до Флоренция. Тогава, без да каже на никого, майка ми е отишла на улицата, където и днес живеят нейните много богати роднини от фамилията Малеволти. Същите, чийто предци, заради това, че се оженил за циркова артистка, се отказали чрез вестника от баща й Орландо. Върна се и ми каза: „Да не си посмял да търсиш някой от тях. Баща ми ги прокле всичките . В интерес на истината един мой племенник, също артист, отишъл да ги покани на представление, когато циркът им бил във Флоренция. Позвънил, излязъл човек от прислугата и казал, че господарите нямат желание да се срещнат с него.

- Били сте в шестдесет страни в света. Къде ви хареса най-много?
- Бях във възторг, когато кацнахме в Америка. Идвахме в студената София, а в Сарасота беше топло, въздухът ухаеше на портокали, мандарини и всякакви екзотични плодове и цветя. Жени с шалчета караха големи коли, не можех да повярвам на очите си. 

- Най-престижната сцена, на която сте играли? 
- Зала „Нерви”. 8000 души. Тя е във Ватикана. Спектаклите са винаги на 6 януари, по покана и с присъствието на папата. Били сме три пъти, все пред Йоан-Павел Втори. 


Академик Балкански заедно с двамата си синове-Александър и Николай

- А най-голямата?
- „Астро Дон Хюстън” - 90 000 души. На всеки етаж има влак, който се върти в кръг, хората пътуват и като видят къде им е секторът, звънят, влакът намалява скоростта и те скачат. Нужен е един час, за да влязат всички зрители. Аплаузите стигат като ехо до теб. Има три манежа. Ние с Мими, с номера на трапеца бяхме в средния. Отстрани, със сходни номера, играеха  поляци и румънци. Това са американските мащаби. Цирк „Ринглинг“, който наскоро затвори след 126 години живот, се придвижваше от град на град с огромна влакова композиция, дърпана от две машини и бутана от една. Артистите и персоналът му беше 1000 души. В деня на плащане на заплатите идваше цял бус, пълен с пари.

- Най-странното ви преживяване?
- Беше в Турция, Анталия. Започва буря, вятърът изтръгваше  железните анкери, които държат шапитото за земята, като клечки за зъби. Напразно пак се опитваме да ги забием отново. По едно време циркът започна да се накланя, всеки момент ще падне. Целият бях вир вода. Държах някакъв чук. В един момент го хвърлих, обърнах се на изток, прекръстих се и извиках: „Господи, вземи го щом си решил. Твой е”. Броих до три и вятърът спря. Валеше червен дъжд, който боядиса всичко...Беше чудо.

- Не ви ли омръзна този живот на колела и в каравани? Все на път, на вашите години карате огромни камиони.
- Дойде ли февруари, ставам неспокоен, нещо в мен започва да ври. Къщата ми е тясна. Мисля само кога ще тръгнем. Циркът е моят живот нищо друго не ме интересува. Когато умра, искам да ме поставят в средата на манежа 24 часа. После да правят с мен каквото си щат.


Награда от президента на републиката Плевнелиев

Спомен: Аплаузи и сълзи сред взривове и смърт

Всичко това се случи в Израел. Циркът ни бе току-що построен. На другия ден започвахме представленията в Йерусалим, града, събрал в едно малко пространство светините на три религии: Божи гроб, Стената на плача и джамията „Ал Акса“. 

Касата всеки момент трябваше да отвори. Почти мъртвешка тишина беше обхванала квартала в жежкия следобед. И в този момент чух експлозията. Взривиха рейса, който минава наблизо. 23 убити и много ранени. Ангел, един от работниците, и дресьорката на кучета и котки също били вътре, но слезли по-рано. Това ги спасило. Отървали се с няколко рани, но нищо сериозно.
„Ще има ли премиера? - питам организатора, предусещайки отговора му. - Каква премиера? Виж всичко е кръв, трупове и разхвърляни човешки части. Чувам обаче точно обратното: „Как не. Всичко е продадено от десет дни напред”. 

След половин час на мястото на трагедията нямаше никакви следи от взрива. Рейсът бе изтеглен, кръвта измита. Към осем часа народът започна да се изсипва. Когато прожекторите осветиха манежа, нямаше нито едно празно място. 

Докато бяхме в Йерусалим, имаше пет атентата на различни места. Подарих на кмета на града едно представление. Запазил съм последния билет и се вижда, че на него е имало 1590 души. Само инвалиди и пострадали от атентатите. Единият от зрителите беше без две ръце и два крака. Сложихме го в ложата. Тръгнахме си с благодарствена грамота и три златни лъвчета. Те са символ на града. Заслужихме ги заради благотворителната си акция.

В Бат Ям се случи нещо доста странно. Това е голям красив град на брега на морето. Публика обаче няма. Най-много 150 души на представление. Почти катастрофа. „Ускорете темпото на програмата, за да свърши спектакълът по-бързо”, казах и доста притеснен заминах за София. Връщам се след два дни и не мога да повярвам. Пред касата триста метра опашка. Това, което чух, ме изуми: Един от трупата на джигитите подгонил по-бързо коня си, той се спънал и паднал в ложата. Една жена бе със счупен крак и един мъж с фрактура на ръката. Застраховката, разбира се, покрива всичко, но инцидентът се оказал мощна реклама. Всички искали да пипнат коня, който е паднал –красив арабски жребец. Нещо повече, имаше хора, които бяха готови да платят повече от нужното, за да могат да видят спектакъла . Вместо предвидените девет дни останахме в града 25 дни.

Когато пристигнахме в град Петах Тиква и видях плаца, направо ми стана лошо. Мястото беше на края на града. Излязох да се разходя и забелязах хубава градинка с голяма детска площадка. Страхотно пространство за цирк. Собственик на мястото се оказа най-голямата онкологична болница в света. Дарил я богат американец, чийто дете починало от рак. Главният лекар ни посрещна много добре. Казах му, че ще дам едно представление за децата и той ни разреши да построим цирка до болницата. Разбрахме се да доведат малчуганите на спектакъла в четвъртък. В сряда вечерта обаче лекарят ми звъни: „Заради вирус малките не могат да излязат”. Отидох в болницата и виждам, че фоайето представлява стъклен цилиндър, висок шест етажа. Към него гледат прозорците от всички стаи. „Докторе, ето го цирка”, казвам.

Направихме страхотна програма: котки, кучета, клоуни. Залепени за стъклата, десетки детски очи гледаха като омагьосани, други, които бяха по-добре, настанихме на столове пред сцената. Радвахме се всички. 

След представлението доволни разговаряхме с доктора, а към нас се приближава момиченце с червен анцунг и без коса. „Какво благородно нещо направихте”, каза ми лекарят на руски, за да не ни разбере малката. После посочи към нея: „Виж колко е щастлива. А знаеш ли, че утре може би няма да я има”. На другия ден момиченцето наистина бе починало. Каза ми го лекарят.
За мащабната си благотворителна дейност в Израел Организацията на евреите в България „Шалом” присъди на академик Александър Балкански най-високата си награда „Шофар” – 2017 г.


Едно интервю на Исак ГОЗЕС