Преди десетина дни на плажа в Китен деца си копали тунел в пясъка. На метър дълбочина малчуганите се натъкнали на… кости. Първоначално всички - и те, и родителите им, и летовниците в близост, се стъписали и паникьосали, задавайки си въпроса: За какви кости става въпрос? Човешки ли са?

Тогава историкът Атанас Орачев успокои духовете, като обясни, че най-вероятно се касае за кости от древен некропол. И разказа позабравената легенда за Бяла Стана Урдовизка.

Пред „Труд“ той разказа интересни случки, свързани с най-мистичната българска планина Странджа.

– Г- н Орачев, какво е вашето мнение за намерените от деца кости на плажа в Китен. Успяхте ли да ги видите и какво предполагате за тях?
– Не можах да ги видя: изкопът беше засипан, а костите отнесени от полицията. От показаните ми снимки личи, че те не са били в анатомичен порядък и най-вероятно са от разнесен тукашен гроб тогава, когато с трактор е била „подравнена“ плажната ивица Атлиман (Залива на коня).

Той ще да е бил от некропол - съвременен, средновековен или античен.

Предположението обаче следва да се потвърди или отхвърли от геофизични проучвания и археоложки сондажи, които да установят характера на евентуалния некропол. В него ще да са били погребвани жителите на тракийската или пък на средновековната крепост Урдовиза, която е превзета и разсипана от генуезкия адмирал Паганино Дория през 1352 г.

– Разкажете легендата за Бяла Стана Урдовизка?
– Дължим я на странджанския краевед Георги Попаянов и в основния си вариант тя разказва за нея и султан Мурад, който бил обсадил Урдовиза. Там живеела красавицата Стана, той я поискал за съпруга и тя приела, но поискала бъдещият u съпруг да изпълни едно нейно желание: земята, която можел да обиколи ездач на кон от изгрев до залез слънце, да бъде освободена от данъци.

Турчинът се съгласил и в една ранна утрин героинята яхва кон и през целия ден язди през планинските баири и долове. Жребецът се обливал в пяна, ала Стана бързала… Преди мръкване тя съумяла да заобиколи Ургари (дн. Българи), Мързево (дн. Кондолово), Граматиково, Заберново, Стоилово, Бяла вода и ред други села (общо 17 или 19 на брой). Вихрената обиколка завършила при северния залив на Урдовиза, но конят и Стана издъхват от преумора.

Султанът обаче е удържал думата си и е освободил от данъци обходените села. Оттогава заливът носел името Атлиман (Конски залив), а обиколената област с нарочен ферман е била привилегирована и я нарекли Хасекия. Налице са обаче и гръцки версии за богините-основателки Сиза, Виза и Агата, които на свой ред е записал писателят Георги Попстаматов.

Фолклористичното разпластяване на различните предания, което направи и учителят-изследовател Елена Банчева, ми позволява да резюмирам. Първо- в част от наличните гръцки версии се открива наличието на продуциращи троични древни негръцки подложки. Те имат скотовъдно-земеделски, сиреч селски и респективно трако-български характер.

Второ - „преданията“ за Виза, Сиза и Агата са пример за целенасочено късно гръцко творчество (от втората половина на XIX век). То прекроява фолклорни версии, зад които прозират древни представи за трите Велики тракийски богини. Тяхното наличие първа забеляза Диляна Ботева, а аз ги обособих и идентифицирах сред сцените върху тракийските съкровища.

Трето: тези представи са консервирани в Странджа и след християнизацията, за да се преосмислят и в образите и преданията за Света Марина. Тя също е „троична“, защото тук е известна като Люта, Чурута и Огнена. Особено добре късното гръцко преосмисляне проличава при Виза/Урдовиза.

В българския фолклор изпъква Бяла Стана Урдовизка, докато в гръцките версии (заимствани и целенасочено претворени в духа на „Мегали идеята“ след 1844 г.) този странджански фолклорен персонаж се свързва с Моновиза и се етимологизира Едногърда под влиянието на представите за амазонките.

Гръцката версия е повлияла и на българската: странджанци – макар да знаят и да пеят за Стана, знаят и за жена българка с една нянка. Така и те възприемат гръцката народна етимология за Урдовиза, която била Моновиза.

„Едногърдият“ персонаж фолклорното мислене обаче все пак свързва не с Виза/Урдовиза/Моновиза, а с Мария/Мара – изглежда и за да го отличи от Бяла Стана.

– Познавач сте на историята на Странджа, за какви съкровища заровени в планината има легенди?
– Такива древни легенди де факто няма, или поне аз не съм засичал подобни при своите вече 40-годишни обходи и анкети в Странджа и нейното крайбрежие.

Има обаче низ от иманярски измислици, които се свързват с Вълчан войвода. Тези „малджийски“ блянове бяха взаимствани от едни „люде“, дето уж трябваше да „пазят“ българското културно-историческо наследство.

Те дори започнаха да изработват и да разпространяват „иманярски карти“, а още през 70-те години на миналия век под тяхното „тайно“ ръководство и егидата на Пенчо Кубадински беше създадена и „Лаборатория за откриване на съкровища по сведение на населението“. С височайшата благословия и с „червените карти“ напред те сътвориха сума ти поразии.

Темата изисква самостоятелен разказ, но тук ще посоча само една от тях – за Бастет.

Един овластен иманяр от тогавашния комитет за култура Кр. Мутафчиев проведе по такава карта разкопки в малкотърновската крепост „Голямото градище“, а след това и в римския рудник под нея, който беше взривен и днес е наводнен.

След излизането си от затвора, където беше вкаран за доказано присвоена валута, той не се посвени да обяви сторените бели за „проучвания“ на „Гробницата на египетската богиня Бастет“. И тази история обаче изисква самостоятелен разказ.

– Какво знаете още за тази Лаборатория за откриване на съкровища?
– Тази лаборатория дори беше създадена с участието на учени, геофизици, над института по Тракология и функционира някъде до 1989-1990-а година. На няколко пъти се сблъсквах с нейни работници.

Те ходеха с иманярски карти, начело с един полковник и бяха налазили цялата държава. Обясняваха, че като намерят тези съкровища, ще напълнят хазната.

След 1990 година те продължиха да продават иманярски карти, около 4000-6000 лв. струваше една. Т. е. вместо да пазят културното наследство, те започнаха да го грабят. Имаше хора, зарибени от тях, които дори продаваха колите и апартаментите си, за да си купят иманярска карта и да тръгнат да търсят съкровища.

– Кое е най-интересното място в Странджа, според вас?
– Много са: Странджа добре илюстрира как „прекрасният българския пейзаж е изпълнен с история“. От научна гледна точка са важни землищата, в които има крепости с прилежащи селища, римски вили и селски светилища.

Комплексното им проучване е належаща научна задача, а нейното изпълнение може да очертае как незасегнатото от „варварските нашествия“ тракийско население се влива в българската народност. Особено важно е да се проучи по цялата площ поне една планинска крепост с прилежащо село и некрополи от IV в. сл. Хр. насетне.

– В някои села – Кирово, Вършило, се разказват легенди за живели някога там великани-елини и се разказва за техни гробища? Да вярваме ли в тези разкази?
– Тази „легенда“ съм я записвал и в други села и обходих немалко „Елински гробета“. Версиите за „великани-елини“ са лесно разпознаваеми, защото отпращат към добре известните митове за Титаните.

Зад българските представи за тези „гробета“ отново се крие древна тракийска обредна подложка и защото във всички посочени ми „елински гробета“ няма каквито и да е било следи от некрополи. В случая става въпрос за обред, който е свързан с т. нар. Самогонен елен.

През 1977 г. в с. Стоилово събрах информации, от които проумях, че става въпрос за съответни свещени места, където еленът бил идвал и сам подлагал главата си под жертвения нож. Тракийският култ към самогонния елен е известен още на Филострат, който най-вероятно през III в. сл. Хр. е написал съчинението „Герои“.

От него научаваме, че „Резос, когото Диомед бил убил под Троя…, се занимавал с лов. А доказателство за заниманието на Героя с лов било, че глиганите и сърните, пък и каквито животни има в планината, се отправяли на двойки или тройки при жертвеника на Резос, принасяли се в жертва, без да ги връзват, и сами се подлагали на ножа.

Говори се също така, че този Герой отблъсквал чумата от планината…“ Представите за „самогонния елен“ имат несъмнен трако-малоазийски характер и показателно оцеляват тъкмо в Странджа.

Неслучайно еленът заема специално място в сцените по тракийските съкровищни предмети, а тъкмо в Странджа той бил идвал при жертвеника на панагира на Св. св. Константин и Елена. Ето защо някои типично тракийски сюжети върху съкровищните предмети илюстрират в зооморфен код „саможертвата на елена“.

Такива са сцените в апликации в Луковитското (лъв напада елен) и Летнишкото (грифон напада елен) съкровища, в една каничка от Рогозенското съкровище (лъв напада елен) и другаде. И тези „еленски версии“ заслужават отделен разказ.

Тук ще си позволя да посоча, че странджанските „еленски гробета“ не са на „жидове“или на титани-великани, а маркират тракийски обредни места на култа към „Самогонния елен“.

– Кой е най-ценният обичай на местното население и как да бъде запазен?
– Безспорно това е нестинарството и защото Св. св. Константин и Елена след християнизацията на Странджа (изглежда още през IV – V в. сл. Хр.) са станали „патрони“ на местните нестинари.

Те и днес практикуват в с. Българи (бивше Ургари), а нестинарството в неговата автентична форма беше обявено от ЮНЕСКО за световно нематериално наследство, тъй като и днес тук могат да се видят най-зрелищните и загадъчни древни обреди в Европа.

„Игрите върху огън“ са се запазили единствено в Източна Странджа и ги играят ежегодно от хилядолетия „нестинари“ и „нестинарки“.

Многократно имах възможността да видя как влияе „магията“ на танца в огнения кръг и неописуемият ритъм на нестинарския тъпан: понякога прифатат (като своеобразни неофити) дори и чуждоземни гости на празника.

Не мога обаче да не посоча, че в наши дни нестинарството породи и своеобразен занаят – т. нар. огнеходци, което може да сложи край на автентичния хилядолетен обред.

– Коя е най- впечатляващата легенда за Странджа?
– За планината няма легенда, не е ясен дори произходът на нейното име. Ал. Фол предложи една хитроумна хипотеза: понеже било имало тракийско племе „тонзи“, той съчини „тратонзи“ и респективно „Тратонзос“, откъдето уж дошло и днешното име на Странджа.

За мен най-интересната и неизследвана подобаващо легендарна представа е онази, която е свързана с древнотракийските долмени. В Странджа ги наричат „Змеюви дупки“, „Змеюви къщи“, а тези Змейове са равнозначни с онзи „Дракон“, зад който прозира една от древнотракийските представи за Орфей.

До 70-те години на миналия век някои долмени бяха почитани като параклиси на „Свети дух“: такъв например поддържаше в с. Стоилово „баба Дукена“.

И това е тема за друг самостоятелен разказ, който изисква подробен преглед на „драконовите“ и на някои други характерни сцени, но не на фона на постулирания от траколозите „тракийски орфизъм“, а на типичните за района скотовъдно-земеделски обредни практики и вярвания.

Те открояват изключителната протяжност назад във времето на странджанския фолклор… Чак до онези времена, когато се полагат началата на първите европейски цивилизационни модели.


Д-р Атанас Стойчев Орачев е роден в София през 1953 г. Отбива редовната си военна служба в Българския военно-морски флот и Отряда за борба с природни бедствия – гр. София като инструктор-водолаз. Ръководител на водолазните работи на експедициите „Аполония-Странджа” и „Месамбрия-Хемус”.

Защитава с отличие дипломната си работа, а за изследователска дейност Историческият факултет на СУ „Св. Кл. Охридски” му присъжда наградата „Марин Дринов” за 1982 г.

Защитава през 1988-1989 г. дисертационния си труд „Thracia Pontica. Проблеми на извороведското и историографското изследване на Западното Черноморие”.

Автор на над 250 изследвания в специализирания печат и на редица монографии, някои от които са издадени и на английски, немски, френски, руски, испански и японски език.