Художничката Лили Димкова навлезе в своите 90 години.  Казва, че винаги е следвала начина на живеене на баща си Петър Димков, неговите съвети относно хранене, почивка и работа.

- Лили, как  възприемаш  живота  наоколо  след 16 юли, когато започна 90- тата си годишнина?
- Нищо различно, живея следвайки съветите на баща си. До последния си ден той работеше, денят му беше като всеки друг. Знаете ли, че двайсет и пет души имаха ключ от входната ни врата и можеха да влизат когато поискат.

Домът ни наистина беше Аврамов дом. Помня, че не можех да отида по нощница в банята, защото не знаех в кой момент ще се отвори вратата  и ще влязат хора. Но всички вкъщи приемахме това като нормално и че не може да бъде по друг начин.

Понякога вечер, тъкмо вечеряме, пристига близък и води някого: „Извинявайте, ама случая е спешен, моля ви прегледайте го”.
Татко винаги запазваше спокойствие и го преглеждаше. Никога не чух да казва: „Уморен съм сега, елате утре.”

- Откакто те познавам, край теб винаги има котка. Това ли е твоето вярно приятелче?
- Винаги съм имала котки. Според баща ми, котката е  „астрална прахосмукачка”. Тя поема отрицателни мисли и чувства, които са в дома, без това да вреди на животното.

Котката притежава жизнена прана и лечебни сили. Но трябва да бъде гледана с любов, на която да отвърне . Тя усеща когато господарят й има някъде болка и сама ляга на това място. След двайсетина минути болката отзвучава.

- Наскоро приятел ми разказа, че домашната котка му е излекувала упорития му гастрит. Лягала редовно върху него и мъркала силно. След няколко месеца се излекувал.
- Вероятно така се синхронизира разкординария синхрон в организма спрямо съответния орган. Ще ви дам пример с мен.

След смъртта на татко, мъката която  изпитваше душата ми, се отрази на здравето ми. Както знаете, когато човек страда, развива болестни състояния . Точно обратното на бодрия дух и оптимизма, които подкрепят здравето на човек.

Аз получих сериозни и тежки гнойни процеси.  По онова време имах красив  черен котарак , много го обичах и той ми отговаряше със същото. Както се държиш с  домашното животно, със същото и то ти отговаря.  Котаракът не боледуваше, винаги бе готов за игра.

Един ден  забелязах, че на гръбчето му се появи голяма буца. Заведох го на ветеринар и когато го упоиха и резнаха, оттам излезе  гной като фонтан. Веднага си обясних моето оздравяване от кожните ми проблеми.

Той просто бе изтеглил от мен гнойта. Татко винаги смяташе котката за за най-полезното домашно животно, което винаги може да те утеши и да те успокои със своята гальовност. Винаги съм имала „астрална прахосмукачка” вкъщи.

- Тази година през октомври ще се навършат 40 години от 1981 година, когато Петър Димков почина...
- Беше на 95 години. Смъртта му за  нас бе неочаквана. Той беше здрав. Ежедневието му продължаваше да бъде същото - прегледи на болни, писане, четене, нищо не говореше за края му. Съботите бяха обикновени работни дни за него. Той нямаше почивни дни.

Същият ден 4 октомври отиде на Витоша, към Копитото, за да го снимат, правеха филм за него от телевизията. Вечерта се прибра, вечеря, отиде в банята. После си легна. На сутринта мама видяла, че е починал. Лежал съвсем спокойно  в неговата поза, спеше по гръб, лицето му спокойно, часовникът му спрял на два часа и три минути.

Баща ми почина три месеца след смъртта на Людмила Живкова. С нея те имаха постоянни разговори на духовни теми.

- Ти на какво най-държиш спрямо хранителния си режим?
- Един път, бях на 13 години, минавайки покрай бюрото на баща си, прочетох в една разтворена книга изречението, че ще дойде време и хората ще се срамуват, че са яли месото на животните. Това ми подейства като шок и реших да престана да ям месо. Така й стана. До ден днешен е така.

Савка ЧОЛАКОВА , БЛИЦ