- Ваше Високопреосвещенство,отбелязваме най-големият християнски празник  - Възкресението Христово. Какво символизира той всъщност и как можем да го свържем с действителността в днешни дни?
- Празникът Възкресение Христово е празник на празниците. Той така е наречен от различните свети отци, а и в богослужението ние ще видим подобен израз. Защото това е едно изключително събитие в историята на човечеството – Възкресението на Господ Исус Христос. Всъщност ние живеем в един много интересен период от време. Имам предвид в чисто богослужебен план. Богослужебното време се различава от времето в живота на човека в пространствен смисъл. Имам предвид, че богослужебното време е свързано с празниците и с този подвижен и неподвижен празничен цикъл, който върви в нашия литургичен живот. Следователно ние сме във времето на Великия пост, предстои ни да посрещнем Цветница, или Връбница – празника Вход Господен на Йерусалим, когато ще изживеем тържественото посрещане на Христос в град Йерусалим и онзи смислов момент на припознаването на Христос като син Давидов. Обаче веднага след това влизаме в дните на Великата седмица, или Седмицата на страданията Христови – Страстната седмица. Всеки един ден ще изрази отделен момент от онова, към което се движим, а именно – Кръстната смърт на Спасителя. Следователно това е един празник, който осмисля до голяма степен вярата ни в Христос. Защото сам няма някой друг да го каже, а самият свети апостол Павел изрече ония думи: „Ако Христос не е възкръснал от мъртвите, празна е вашата вяра и суетна е вашата проповед“. Съответно Възкресението Христово, от една страна, като събитие, което приемаме, законът за любовта, от друга страна, който съществува в Светата православна църква, в православното учение и догмата за Светата Троица, са тези три огромни стълба, които направиха така, че християнската вяра да бъде повече от 2000 години жива и действена в света. Възкресението Христово е уникално събитие. Ние го приемаме с очите на вярата си, приемаме го с всичко онова, което свидетелства словото Божие. 



- Но колко от хората всъщност се замислят за Възкресението Христово, какво символизира тя?
- Това е един много важен въпрос. Защото много от хората очакват и си представят Великден като едно тържество – ще бъде радост, ще се съберат всички около една трапеза. Разбира се, всеки от хората ще посети дома Господен, ще запали своята свещ, ще пребивава на богослужение малко или много, ще осмисли едно или друго, но до голяма степен много хора пък въобще няма да минат през храма. Тоест те ще имат една много по-друга представа за празника. Но Възкресението Христово е повод и за един съвсем друг размисъл. За това, че ако Христос възкръсна от мъртвите и даде своя пример, и след своето Възкресение 11 пъти се яви на своите ученици, за да ги увери в тази истина и тази действително случила се като събитие и действие проявеност на Богочовека Христос, ние ще трябва безспорно да си дадем една съвсем друга сметка: какво всъщност очаква човек от това събитие? А тя е, че изживяването на Възкресението Христово безспорно е насочено във вярата за всеобщото Възкресение. И сега ще влезем в един много интересен момент. В тази събота ние ще видим и ще станем свидетели на едно от най-великите чудеса, които Христос извърши – Възкресението на Четиридневния Лазар, който беше починал, не дочака Христос, но остана изживяването на сестрата на Лазар и онова, което Христос извърши. Той каза много съществени думи: „Аз съм Възкресението и животът. Който вярва в мен, и да умре, ще оживее“. Разбира се, онова общество във времето на Лазар и събралите се хора около гроба едва ли можеха да осмислят тези думи, ако Христос не извърши това чудо – да възкреси този човек, който беше негов приятел. И за когото той се просълзи – това е едно свидетелство на Свещеното писание. Значи невъзможното за човека е възможно за Бога. Или утвърждаването на онази истина, че Христос е синът Божий, че той е Спасителят на човешкия род и че Този е Онзи, за когото говореха древните пророци – очакването и идването на месия и спасител на света. Тоест – месията е Христос. И израелският народ се надяваше да посрещне земния цар, който да обедини царството израелско и до голяма степен една значителна част не разпозна месията в образа на Христос. Но християните пък, които бяха малцинство тогава, възприеха тази истина и повярваха в нея. Въпреки че те имаха своето съмнение и човешка изменчивост, и страх, когато трябваше да се отстоява една или друга истина, да не смеят да кажат, че са Христови последователи. Тези образи, които ние виждаме, са реални хора, живели и изпитали този проблемен момент със себе си.



- Днешните хора обаче не са ли различни?
- Точно това искам да кажа – че днешните хора са много различни, но са последователи на Богочовека, те до голяма степен са християни и определят себе си като такива. Но християнин е този, който не живее като епикуреец в света. А живее по тези изисквания, които Христос даде и по които беше живият пример. Следователно в нашите хора до голяма степен понякога липсата на вяра, на твърда убеденост, но най-вече липсата на правилно познание на вярата е основната пречка, която отдалечава човека от Бога или пък човек в своята груба материалност не отрича, че Бог съществува, но го поставя в живота си някъде в перифериите. Или се сеща за Бог, когато има трагично обстоятелство, не дай Боже, или пък може да се сети за Бог тогава, когато получи някакво велико благодеяние, което да бъде неизмеримост спрямо човешката мярка. Но дори и тогава човек забравя да благодари. По-скоро срещата ни с Господ се осъществява в различни човешки ситуации, които носят своята трагичност. И така да е, Бог се докосва до човека и той желае винаги обръщането на грешния човек. Тоест, ако Христос дойде в света, той не дойде заради праведниците. Той дойде заради онази заблудена овца една, която тръгна да дири, за да се върне при стадото. На нас ни липсват три неща. Едното е, че изключително е оскъдна любовта на човек към човека. Днес ние виждаме едни лоши проявления, които надминаха тези в старозаветното общество – око за око, зъб за зъб. Виждаме една изключителна агресивност, и то сред много млади хора. Една липса на надеждност, на опора, на осмисляне на нравствени критерии. Нещо повече. Днес, ако погледнем простичко с окото на един по-обикновен, но вярващ човек, бихме казали, че много, много неща, които се случват сега, не свидетелстват, че Бог иска това да се случва. А свидетелства, че повече дяволът иска да се случва едно или друго, което се извършва в света. За огромно съжаление. Ние виждаме въоръжени стълкновения, които са познати и по-рано с огромната си трагичност и последствия, но днес ние виждаме изтънчена борба на множество хора срещу множество хора. 

- Именно, и някои смятат, че има борба между религиите, че всичко идва оттам. Това така ли е според вас?
- Вижте, за православния човек повелята е ясна. Ние първо трябва да знаем кой е нашият ближен. Ние винаги сме призовани да проявяваме първи своята човечност. Защото, ако някой посочи човека… Ето, Пилат Понтийски посочи човека – това беше Исус Христос. Но на Пилат Понтийски не достигнаха мъжеството, силата и решимостта да отстои неговата правда. Защото ние ще видим, че в света много са пострадали и са изживели тежки видове смърт. Но Богочовекът Христос изживя не някаква друга смърт, а кръстна смърт, а разликата между Него и всички онези човеци, които са страдали в човешката история, е тази, че Той нямаше никакъв грях. Христос не беше виновен за нищо. Но пострада доброволно, защото изкупи целия човешки род. Това беше неговата мисия тук на земята – проявата на Божията любов. Бог пожертва своя Син единороден, защото всякой, който вярва в него, да не погине, а да има живота вечен. Какво прави обаче човек към човека? Човек понякога е много изобретателен в злото. А злото е липса на добро – то няма самостоятелно битие. И за съжаление, е много добре организирано. И тогава човек намира толкова упование и сили да извърши зло на някого и влага всичките си възможности в тази действеност и забравя, че всъщност това зло довежда до още по-голямо зло. Ние нямаме призвание да проклинаме или да заклеймяваме хора, вършещи зло. Ние трябва да оставяме онези, които ни проклинат, мразят и ненавиждат. Вижте докъде е повдигната нравствената висота и летвата на християнина – да обича и враговете си. Но ние трябва да кажем: кой е нашият ближен и кой е нашият враг. Следователно всички християни живеят в единство благодарение на причастието на една Света чаша, чрез приемането на тялото и кръвта Христови. Разбира се, това е  вярващият народ, който е в Светата църква. Вие ме питате дали има конфликт. Конфликтът никога не е бил търсен от християните, особено когато трябва да се изобрази и засвидетелства човечност на човек към човека. Въпреки че вие ще видите в различни художествени произведения, които свидетелстват все повече за враждебната роля на християнския свят към културния живот на човека. Обаче тези действителни неща са по друг начин поставени, защото църковната история друго свидетелства. Броят на мъчениците в християнската история е огромен. Броят на мъчениците в руската църква по времето на Втората световна война е изключително голям. Даже е повече от броя на мъчениците, пострадали от ранните християнски векове до днес. Вечно има някакви борби между хората, които са свързани с религиозно чувство, от една страна, и неговото отстояване, и от друга - грубото свидетелстване, че Бог не съществува и атеистичната борба срещу вярата. Нашата вяра трябва да се отстоява с всички средства. Ние не можем да не кажем, че там, където има тероризъм, убиване на човеци и има оправдания на тези убийства чрез религия, може да бъде прието. Това е безспорно нещо дълбоко и страшно, и със сигурност свидетелства за едно – че там, където има смърт, убийства и насилие от страна на човек към друга група хора, Бог не съществува. Там не можем да говорим за Бог. Него го няма в тези отношения. Това е изкривеното, неграмотно и до голяма степен травмирано комплексно чувство на някои хора, които оправдават своето беззаконие, извършването на грях и пристъпването на шестата Божа заповед – не убивай, оправдавайки се с религиозни мотиви. 



- Какво според вас кара хората да стигнат до такава крайност, че да вършат огромни зверства?
- Фьодор Достоевски е велик писател и творец. Но той е и изключително проникновена личност, вярващо сърце. В своето произведение „Бесове“ подчертава една мисъл и нарича бесове онези, които доброволно насочват своите сили и възможности във вършене на зло. В Свещеното писание имаме много примери на бесоватост. Как Христос изцели един бесноват човек или друг заради вярата на неговия баща или заради обичта на Христос към човека. Но ще видим, че бесноватият човек има своите проявления на изключителна агресивност, на необуздани действия. Но не това е критерият за бесноватост. Ние виждаме, че съществуват немалко идеологии, които бяха насочени именно към избиване на свещеничеството, към разрушаване на храмовете, към пълно съзнателно разсипване на всичко, което е свързано с Бог. Една изключителна озлобеност в такива велики размери, които предизвикват безспорно удивление колко може да бъде изобретателен човек в злото и колко много зло може да натвори на своя ближен. Ето това е проява на бесовщина, или доброволно служене на силите на злото. Но свети Апостол Павел има много ярко изказване към християните: „Нашата борба не е против плът и кръв, а против поднебесните духове на злобата“. Именно те са онези, които подбутват човека чрез бащата на лъжата – дявола. Някой би казал: да, пак дяволът ни е виновен за всичко!? Дяволът е в основата на това огромно зло! И светите отци казват, че най-сигурното оръжие на дявола е, като внуши на човека, че той не съществува. Но по-същественото е друго – нашето старание и стремеж къде ще насочим своите вътрешни сили. Защото дяволът може да действа в човека дотолкова, доколкото той го допусне да действа. Човек е свободно същество и тази свобода Той много цени и уважава. Но Той не налага на човека да тръгне по неговия път, Той иска човек сам да го избере и да върви по неговия път. Исус никога не налага и няма как да грабне и да вкара в този път, ако няма нашето старание. Силата на човека се вижда в неговото себепознание, не в неговата гордост – да покаже колко е силен той с парите си, с възможностите си, с богатството си, с положението си. Силата на човека се проявява не в неговия егоизъм – да постави собствения си Аз в началото и края на изречението. Не е и в онази жестока агресивност да смажем слабия, за да покажем ние колко сме силни. Или да стана аз велико конкурентоспособен, за да смачкам аз 20 фирми, за да изляза пръв сред тях. Силата и мъжеството на човека е в смирението му. В това да се смири пред Бога, да намери точното си място. И то не е стремежът по най-безцеремонен начин да поставя себе си на мястото на Богочовека Христос – тоест себе си в центъра, а да се смиря пред Бога и да имам уважението към своя ближен. И като се смири човек, да види греха си, беззаконието си и своята слабост в немощта си. Какво имам предвид: дните на Великия пост. Не е сила това да кажеш, че не вярваш и няма да постиш. Сила е това да се опиташ и да попостиш, за да разбереш какво е самият пост. И да видиш, че дори и въздържанието ти от някои храни в някой случай ще ти се окаже трудно. И да видиш, че когато се опитваш да се смириш, също ще стане нещо, което никак няма да е толкова просто. А човек ще изживее една духовна борба. Силата на човека е да може да прости на ближния си. Силата на човека е да може да бъде снизходителен към ближния си, да може да го приеме такъв, какъвто е, и така да го обикне. Проблемът на младите семейства и тяхното нежелание да бъдат съчетани в име Божие е в онази криворазбрана свобода, която винаги се изтъква колко е важна. Защото коя е църквата да налага на човека едно и друго – човекът е абсолютно свободен. Но кога човек пък е абсолютно свободен? Нима човек е абсолютно свободен, когато той е роб на страстите си и на греха? Свободен е човек, когато надмогне себе си и собствения си грях. И силен е, когато заживее с Бога и любовта към ближния. 

- Като говорите за Възкресението Христово и това, че Исус се е жертвал за човешкия род, да ви питам за днешните хора – много от тях се изживяват като месии и с говоренето си едва ли не казват, че ще се жертват за хората, а всъщност имат користни цели… 
- Вижте, това е изява на гордост и заслепяване на човека. Месията е един и това е Исус Христос. Сега, колко месии виждат някои хора, това е въпрос, по който някои религиозни учения няма да се съгласят с нашето изказване. Ние сме предупредени от Светите апостоли и от самия Исус Христос, че много лъжепророци ще дойдат и ще учат, и ще свидетелстват. И че Ангелът на тъмнината може да се преобрази като Ангела на светлината. Тоест тази престорена или горда, егоцентрична проява на даден човек, че е месия и че той се изживява като такъв в света, свидетелства само за изключително дълбока трагичност на човека. Първо, той не знае нищо за себе си; второ, той е потънал в гордостта си до такава степен, до такава прелестност, че да счита себе си като решаващ фактор в живота, и трето – такъв човек трябва искрено да се покае. Тоест натрупал си е много материал за изповед. Но за съжаление, има хора, които считат себе си за такива, организират свой кръг, натрапчиво влизат в човешките отношения, имат своите преимуществено финансови и комерсиални цели. И ако някой от последователите им случайно ги упрекне или не ги приеме – тежко им и горко. 

- А глупци и наивници ли са тези, които действително са готови на саможертва и им се иска да направят нещо за другите, ако щете и нещо героично? 
- Големият въпрос опира да дълбокото, аргументирано и същностно познаване на устоите на вярата, към която принадлежи даден човек. Защото, ако човек познава вярата си, може да усети всяко едно отклонение и действие, което не е съобразено с вярата. Но големият проблем опира до това, че не познавайки собствената си вяра, опитва някак си да влезе в нея, но остава безпомощен. Така душата остава празна. И ако не я запълни човек с Божията благодат, ще я запълни с нещо, което ще е далече от нея. И за жалост, това се случва – хората тръгват, биват подлъгани и съблазнени, привлечени от мнимата праведност, лицемерието, което после безспорно ще се изяви. От човекоугодност, която води до промяна на доктринални истини само и само да угодим на човека, за да може той да бъде наш последовател. Но това само може да ни доведе до разпад и много тежки преживявания. 

Интервю на Орлин ФИЛИПОВСКИ