Орлин Горанов е от хората, които усмихват с излъчване, чак след това и с думи. А когато запее сякаш отправя покана за приятелство. Любимец на поколения българи, той е готов с поредната си музикална изненада – горещо национално юбилейно турне, с което ще посрещне и своя 60-и рожден ден на сцената. Първите концерти от обиколката на големите летни сцени са в Стара Загора – на 11 юли, Добрич – на 12 юли, и Варна – на 20 юли. За самия рожден ден пък класикът на българската поп музика ще изнесе голям концерт в Летния театър на Бургас на 10 август. Нежното присъствие ще бъде представено от Кристина Димитрова – която има три издадени албума и няколко компилации от златни хитове, Марги Хранова, Тони Димитрова и Мариана Попова. Пред репортер на „ШОУ” по традиция Орлин Горанов е емоционален, откровен и вдъхновяващ с настроение.

- Правите юбилейно турне за 60-ата си годишнина. Хайде издайте пред мен поне малка част от замислените изненади в него? И всъщност много ли ви се струват или напротив тези години в житейски аспект?
- Е, сега ако издам, вече няма да е изненада (смее се). Но все пак – аз за първи път се появявам в такъв формат заедно с няколко мои колежки, защото досега не съм правил този експеримент. Чудих се кои да бъдат дуетните ми партньори, но се спрях на тези, с които най-често работим, а имаме и добри приятелски отношения. С тях ще направим една разходка из България, ще се опитаме да подарим приятни емоции на хората с песните, които останаха във времето. Честно казано, годините не са много. Колкото повече стават, толкова повече си мислиш, че си в началото на всичко, защото при нас всеки ден е доказване, борба. Годините са нещо много относително. Колкото по-късно човек успее да се раздели с детето в себе си, толкова по-добре (смее се).

- А защо трябва да се разделя?
- Ами да, защо наистина. По-добре да е по-весело, по детски чисто. А аз съм непоправим експериментатор. Много обичам да правя нещо различно, както е този проект с колегите сега – винаги има какво да науча, какво да дам. Случват се неща, които иначе няма как да се случат.

- Експерименти само на сцената или и в живота?
- О, експериментите трябва да бъдат на всички нива. Специално в нашата работа едно от най-негативните ситуации е рутината – ако се оставиш на инерцията, просто спираш да вървиш напред. Виждате в последните години колко бързо върви всичко – и при нас, и в световен мащаб. Ако ние искаме да бъдем актуални, трябва да бъдем в крак с времето.


Певецът със семейството си - съпругата си Валя и дъщеря им Жаклин 

- Като казвате време и ви връщам към не толкова далечната 1988 г. и „Мелодия на годината”, защото може би някъде в този период или по-рано с Кристина Димитрова се превръщате в любим дует за поколения българи…
- Може би малко по-рано – ’84-85-а, когато изпяхме „Детски спомен”. С Криси сме заедно от почти 35 години. С нея винаги е много интересно, защото тя е една много колоритна личност. Когато сме пътували заедно по концертите, винаги е било много забавно – не съм броил, но концертите са стотици, да не кажа хиляди. Лесно се сработихме още от самото начало – разбираме се, както се казва, без да си говорим, и винаги всичко е под контрол. Повратни ситуации в отношенията ни за всичките тези години наистина не е имало. За жалост някои от медиите си позволиха да тиражират някакви клюки за нас, които нямат нищо общо с истината. Например, че сме се били скарали, пък после разделили и т.н. Няма такива неща. Всъщност
 
с Криси никога не сме изоставяли самостоятелните си кариери
 
независимо от развитието на дуета – през тези години аз си гледах моята работа, даже попях и малко опера, пътувах по света, къде ли не, тя също си е вършила нейната работа.

- Труден ли е животът на сцената?
- Всеки си намира мястото там и ако му е трудно, просто не трябва да се занимава с тази работа. Сцената е една хипербола на живота ни, която ни провокира по някакъв начин да се опитваме да помислим – докъде сме стигнали, накъде сме тръгнали, какво трябва да направим, как да го направим, за да бъде всичко, както трябва да бъде. Такава е и целта на изкуството, още от далечни времена, така ще бъде и занапред.


С Кристина ДИмитрова са дългогодишен тандем

- Говорили сме си и друг път за това как наличието на глобализацията води до там, че освен да падат всякакви жанрови граници, много от творците сякаш стават всеядни на сцената, могат да правят всичко…
- О, да. И за жалост това продължава да бъде факт. Ставаме всеядни определено. Но знаете, аз съм възпитаник на старата школа и ценностната ми система е малко по-различна от това, което се случва в момента. Ще призная, че ми става много неприятно, когато чуя някой да казва нещо от сорта на:
 
„Бе, защо аз трябва да възпитавам младите?! Те си имат родители”
 
Мисля, че една от основните функции на културата и на медиите изобщо в национален мащаб на първо място е възпитателна. Така че и дума да не става! Не сме виновни за това, което се случва – дотолкова, доколкото законите са такива, че позволяват много неща. Няма как да ограничиш някого, при положение че си говорим за демокрация в скоби. А тази демокрация всъщност изисква много строги правила, които на някои не им се нравят, че трябва да се спазват. Ами дайте да ходим всички голи по улиците и да правим всякакви простотии денонощно! Това ли е демокрацията?!

- Хората сякаш все очакват някой, който да дойде и да спаси положението, като месия, но грубата реалност не предполага наличие на магически пръчици, с които да решаваме проблемите си!
- Точно така. Неволя няма… нали знаете тази приказка за неволята – човечецът викал, викал, викал неволята и накрая тя като не дошла, решил сам да си оправи проблема. Няма месии. Докато ние самите не си видим образа в огледалото – какво трябва да направим, как да стане – така ще са нещата.


С колежката си и добра приятелка Марги Хранова

- Мнозина оправдават подобни нагласи, очаквания, реакции, с робството?!
- Тази тема е толкова дълбока, че няма да ни стигне времето. Така наречената българска народопсихология, която от кого беше измислена…

- От Иван Хаджийски!
- Да… та тя е едно извинително пунктче за това, видите ли, защо не се случват нещата у нас. Това било българската народопсихология. Напротив! Когато напусне границата, само на 10 километра от Калотина, българинът започва да спазва абсолютно всички знаци, правила, условия в държавата, където отива. Значи може. Просто трябва да има правила, които да се спазват от всички, за да се случи това обществото да тръгне напред. Само една птичка пролет не прави (усмихва се).

- Споделяли сте ми, че един от повратните моменти в живота ви е била клетвата в казармата. Защо? И защо за мнозина днес тя е синоним на безсмислица?
- Точно така, да. Ако погледнете всяка една уважаваща себе си нация и страна, ще видите, че тя се грижи за няколко неща, едно от които се нарича свобода, демокрация. Както е казал великият Сервантес, те се крепят на върха на бойното копие. Няма как едно момче, което е седяло до вчера на един чин, да има отговорности към държава, към род и семейство и към всичко останало, което е част от тази цивилизация. Както трябва да пазиш дома си, така трябва да пазиш и честта на семейството си, националността си и всичко останало. Но няма как да го направиш, ако не си подготвен за това. За мен една Швейцария е един много сполучлив експеримент в градацията и развитието на подобни отношения – там всяко дете след казармата, шест месеца задължително отива на подготовка за това някой ден, недай си Боже, ако се наложи, да бъде в услуга на държавата, на семейството и всички останали ценности. Иначе се превръщаме в някакви потребители; хора, които ги интересува само дали има нещо на масата, откъде могат да се вземат някакви лесни пари, без ангажименти. Едни консуматори. И не знам дали другаде по света има такава поговорка: Ако е бърза работа, някой ще я свърши, лягам да спя. И като се събудя, ако никой не я е свършил, значи не е била толкова спешна! Не знам какво трябва да се случи в България, за да ни дойде акълът в главата, че така не може да продължаваме повече. То може, както се казва… ама не бива.

- По повод казармата Бранислав Нушич казва, че в нея не приемат хора с тесни гърди, след като най-тесногръди са военните… Съгласен ли сте с това?
- Ами.. и да, и не. Да, тези хора са професионалисти и се занимават с неща, за които са учили. А как би реагирал нормалният човек в екстремни ситуации? На практика от 11 септември ние вече сме в Трета световна война – тероризмът. Някой казва – има неясен противник – ами да, не е ясен и става все по-странно. Хората са се психирали, зомбирали, не знаят какво се случва. Аз не съм виждал толкова много решетки по първите етажи на софийските апартаменти от години. Почти няма дом, в който да не е влизано…
 
Всеки втори човек е бил измамван или бит, или друго
 
Не знам… докъде ще стигнем.

- Може би точно заради подобни мисли и ценностна система през 2009-а станахте член на Ордена на рицарите тамплиери? Или греша?
- Не, съвсем не грешите. Ако няма ценностна система, ние сме живи трупове, това е факт! Тя е единственото, което би могло да ни запази като нормални и образовани, цивилизовани хора. Нея обаче, трябва постоянно да пазим и браним, няма как иначе. Иначе всеки се тупа в гърдите, казва – аз съм българин, имаме 1300-годишна история, имаме най-старото злато на света и още куп други неща, но както е казал Кенеди „не питай какво ще направи държавата за теб, а какво ти можеш да направиш за държавата си!” Няма как по друг начин.




- В този смисъл мислите ли, че трябва да има специален закон за културата, за езика, за музиката – за всичко, което определя по един или друг начин българската духовност?
- Задължително! Национална доктрина за развитието на културата – и то за близките 20-30 години, трябва да има, за да можем да бъдем достойни хора по някакъв начин. Да можем да стъпваме по тази земя, да има с какво да се гордеем, не само с кирилицата. На Балканите трябва да работим всички за нашата обща история – едно място сме, няма други Балкани на планетата. Защо да не бъдем едно – да живеем спокойно, нормално, по съседски – нравите са ни едни и същи, песните, обичаите…

- Да се върнем отново към музиката – кой е конкурсът, който няма да забравите никога?
- Този, който е вече в историята – „Златният Орфей” – който даде много, много високо ниво на България и българската музика. Той успя да стигне до световната десетка като ниво на конкурси. Но, за жалост времето му мина. Помня и много закачливи моменти – веднъж преди години ме представиха като „момчето звяр и природа” (смее се), нали съм роден в подножието на Балкана. Хич не се сърдя (смее се). Много емоционално и зареждащо беше от професионална гледна точка – имаше страхотни музиканти, които чакаха с нетърпение да дойде времето за „Орфей”. Мога да бъда само щастлив, че съм живял и работил в този период. С каквото мога да бъда полезен сега на младите, винаги съм отворен. Затова и от няколко години преподавам в Югозападния университет в Благоевград. Не знам дали младите, с които работя, ще станат един ден творци, но педагози на първо място – хора, които от тук насетне ще трябва да разкажат на подрастващото поколение каква е магията на музиката. Тя е приоритет за хората – един уникален език, който няма националност, няма религия, нищо – както надеждата, както любовта.

- И допадна ли ви вкуса на науката? Как се чувствате като преподавател?
- Доста по-отговорен, защото когато съм на сцената отговарям само за себе си, а когато говоря със студентите, вървим заедно по един път, искам да им кажа много неща, но пък и да ги науча да търсят много неща. Те самите да ги откриват.

- Сигурна съм, че не ви е лесно да обяснявате етикетите, с които често днес са облепени музикалните конкурси… За които по-често се говори за нагласени ситуации, отколкото за талант?!
- Нямам обяснение за това, честно да ви кажа. Пак опираме до манталитет – винаги има доволни и недоволни. При такива съревнования
 
винаги има не бити, а победители, и хора, които не умеят да губят
 
Всеки един фестивал не е война – там трябва да се съберат колеги, да си сверят часовниците, за да стане приятно – както за тях, така и за публиката. Иначе не ги разбирам аз нещата.

- А има ли как да надскочим този пословичен манталитет?
- Може би… не съм мислил много. По-скоро гледам да отговарям за себе си, за това по някакъв начин аз да се надскачам.

- Когато се запознавате със съпругата си Валя, тя вече е имала музикален опит – получавала е дори предложения да пее в чужбина с една група, защото много е приличала на Агнес от АББА… Защо не направихте дует с нея?
- Интересен въпрос определено (смее се). Всъщност с нея правим дует, но само на частни партита. Иначе не е много в нейния натюрел да се занимава с това за пред широката публика. Така се завъртя животът, че тя имаше съвсем друга професия, а после като дойде детето, майчинството, и нещата се промениха. Точно тогава пък аз бях започнал да се занимавам по-сериозно с опера. Никога не сме имали на дневен ред да правим нещо заедно в тази посока. На този етап тя е много щастлива, защото го прави за удоволствие, а не като професия (смее се). Както се казва, един музикант вкъщи е достатъчен (смее се).

- Но тук не важи и другата поговорка за „музикант къща не храни”?
- Не (смее се). Тази поговорка всъщност е от края на по-миналия век, имайки предвид, че е по-добре да си с мотиката на полето, отколкото да се разхождаш тук с някакви инструментчета и дрън-дрън. Така са мислели нашите прадеди. Но сега нещата са съвсем други. Така нареченият шоубизнес дава възможност на хора, които са в тази сфера, да печелят не лошо. Музиката в последните век, век и половина, претърпя жестока трансформация. Вече е бизнес. Няма лошо.
 
Интервю на Анелия ПОПОВА, в. "ШОУ"


ЧЕТЕТЕ ОЩЕ ГОРЕЩИ НОВИНИ В НАЙ-НОВИЯ БРОЙ НА ВЕСТНИК "ШОУ", КОЙТО ВЕЧЕ Е НА ПАЗАРА!