Николай Илчевски е съвременен български писател, известен с оригиналния си език и стил на живот. Нареждат го в литературната традиция до Чудомир, Йовков и Елин Пелин. Наричат го биограф на българското село, който събира гласовете на обикновените човеци и техните земни тайни.

За мен беше истинско удоволствие да направя това интервю, а с още по-голямо нетърпение захванах една от неговите книги.

- Г-н Илчевски, как прописахте? На какво се дължи тази страст?

- Майка ми беше много добър разказвач, вероятно съм „се оцапал с тази боя“ на разказването. Спомням си, в 6-7 клас, в междучасията или в скучните часове, пишех разни случки, които са ставали в класа.

Може би това е първият ми вестник, който съм правил, в един екземпляр. Четеше се последователно от ръка на ръка и хората се забавляваха. Не съм знаел, че след това ще стана член на гилдията, ще усъвършенствам занаята и ще стана, след години, главен редактор и собственик на вестник, и то втория по големина в Пловдив – „Пловдивски новини“.

- Кога написахте първата си книга?

- Написах я през 1992 г., но преди това имах доста, може би 500 листа, изписани на машина. Мои неща, които обичах да си преглеждам. И понеже са чисти, без никакъв комерсиален план, на когото съм дал да прочете, е бил впечатлен.

Когато реших да ги събера в книга, отидох в една печатница, попитах дали биха издали нещо такова и те се съгласиха.

А аз бях толкова отдаден в начинанието си, че дори направих 10 рисунки. Това пък е дар от баща ми, който рисуваше феноменално. Но никога не е вярвал, че може да се издържа с това, затова беше изкусен банцикар. Така издадох 1000 бройки, които не се разпродадоха, те се разграбиха!

Сега мечтая за такова разграбване на всеки 3 месеца, но пазарът беше друг, нямаше книги. Тогава я издадох под псевдоним. Нали бях звезда, главен редактор на вестник, само на 30-35 години, суета…

Когато се сетих да пиша пак, беше вече доста по-трудно, бях на около 40 г. Реших да пробвам. Но издателствата те издават, те прибират основната печалба, аз получавам някаква малка сума и така не усетих стимул да го правя. Когато прехвърли 2010 г., стана много по-лесна търговията по интернет. Сега имам едно малко издателство, с което си партнирам, но за да го намеря, трябваше да отида до САЩ.

Благодарение на моето вродено любопитство аз обичам да опитвам, да майсторя, вече 7-а година съм на собствено турне. Обикалям панаири на книгата, звъня по телефоните, уреждам си участия в читалища, самопоканвам се, както има една дума. След толкова време вече хората сами ме търсят.

- Как стигнахте до селото?

- Нямаше как да не се случи, както няма как да се изключи гравитацията на Земята. Аз съм роден в с. Широка лъка, а съм отрасъл в с. Върбово. Тогава нямаше телевизия, зоологическата градина ми беше телето.

Телетата ми бяха първите другарчета. Когато станах на 5-6 г., вече ми зачисляваха едно теле и аз цяло лято го гледах. Дори татко ми се е сърдел, че им давам листа в устите и ги разглезвам.

После учих в Аграрния университет, където пишех в университетския вестник, след което работих година като агроном. Тогава кандидатствах в областния вестник с вече 70 публикации зад гърба си и така изкарах 7 години полеви журналист. Разбира се, като агроном ме пращаха на полето, кой ще тича – Николай Илчевски.

- Често се е случвало да изпусна последния автобус от селото и хората ме приютяваха

Така събрах много истории.

- Има ли някоя, за която винаги се сещате?

- Да, спомням си една разкошна история. Една жена викнала на мъжа си през нощта да иде да види какво става, че прасето квичи. А той й казал „Иди виж ти“. Пратил жена си на двора и тя, излизайки се, се оказала пред една мечка, която стояла до кочината, а мечетата били отвън, на улицата.

И така жената се оказва между тях, при което мечката я напада, удря я и сваля цялата телесна маса от рамото до лакътя. В крайна сметка я спасиха. Бях първи на мястото и направих разкошен репортаж, още в главата си го бях оформил.

Но сега, когато се отдадох само на писане, в тези 6 години и другите, в които съм обикалял, аз имам златна мина. Без да искам, съм я натрупал. Затова, когато реших да пиша, нямаше към коя друга тема да се обърна.

Беше закономерно. А и нишата е празна, никой след Чудомир не се е занимавал със селото, освен епизодично. А аз влязох в нея с образованието си, знам какво е муле, знам какво е катър. Нямаше как, моят шанс беше да седна и да пиша, и преди седем години излязоха „Записки от селската кръчма“.

- Кога отидохте да живеете на село?

- Живеех си в града, но през 2007 г. си казах „абе, аз защо не си направя една селска къща“. Пуснах по агенциите, че си търся къща, която искам да има вода и ток, може дори да е порутена. Те ми посочиха една с открити стени, без покрив, дори и едната стена беше паднала, а аз се влюбих.

Селцето е до река, чиста, топла, широка, живописна. Направих къщата с огромни витражи, това е кирпичена стара къща с дебели стени, хладна. И там пиша. Така се появиха „Записки от селската кръчма“, досега съм продал 10 800 екземпляра, без да давам книги в книжарниците, което е много добро постижение. Хората поискаха продължение.

Тогава седнах и написах „Крадецът на слама“. Той е продължение на темата, но с различни разкази, като ме беше страх да не се изложа. Така беше и с третата книга от селската поредица – „Пивница „Щуро село“, която се оказа най-забавна и най-смешна.

- Е, как така ще се изложите?

- Ами виждал съм много хора, които, пияни от успеха, създават нещо, което не е на ниво. Но читателите останаха очаровани. После кандидатствах в Министерството на културата и спечелих един проект за роман. Живеейки на село, се роди „Г/Дневник на селския кмет“, който се продава много добре. Купуват я и за подаръци на кметове. Това е сборен образ на кметовете, с които съм се виждал по време на моите странствания из страната.

- Как смятате - изчезват ли българските села, или младите започнаха да се завръщат там?

- Много хубав въпрос зададохте на „експерта“. В селото, в което живея, в началото къщите струваха по 4-5000 лв., днес по-малко от 30 000 лв. не можеш да си купиш каквато и да е къща, ако е паднала, за под 20 000 лв. не можеш да я вземеш.

Аз го предрекох това и съм го написал в „Записки от селската кръчма“ - на 50 км от големите градове няма да остане нито една керемидка необитаема. Стана много скъпо и много тежко екологично и здравословно да се живее в града. Аз живея в едно селце на 20 км, вечер се прибирам в него да спя. Гражданинът се прибира в село да спи, но това е положението

Аз съм го написал някъде, при увеличаване на населението да имаш собствено парче от земята, наречено двор, и собствено парче от небето, наречено простор, стана голяма привилегия. Като си в блок, отдолу няма земя, има съсед, отгоре ти тропа друг съсед. Имаш едно парче небе през прозореца и ти си като един хамстер в клетка. И това системно го описвам. Бих казал, че много хора заради мен (признават ми актьори от пловдивски театър) си купиха къщи. Заради „Записки от селската кръчма“.

- Това е чудесно. И аз наблюдавам такава тенденция, че хората започнаха да се завръщат по селата, и то най-вече покрай Ковид.

- Ковид много обърна нещата. Не се сбъдна моята прогноза, че само на 50 км от градовете, хората днес купуват къщи на 120-150 км от мястото, където живеят, и ги правят свой дом. Този човек, който я е направил, той си мечтае да е там след пенсиониране, да си изкара старините

Хора в недетеродна възраст се връщат по селата. Обществото ни е направено така, че няма къде да отглеждаш децата си, ако трайно се върнеш на село, когато те са в училищна възраст. Това е последната спирачка.

Но Ковид откри едно нещо – че е възможно дистанционното обучение. Макар че то е въведено много отдавна, още през 1960 г. в Австралия има часове по радиото. Децата в края на срока си решават тестовете, оценяват се дистанционно и си взимат дипломи. Могат да се измислят много неща, аз вярвам, че ще се случи.

- Да, затова основно по селата са възрастни хора.

- Точно така, дори и най-богатите търсят големия град, заради децата. Добрата новина е, че все повече хора, усетили възможностите си, не си купуват 2-ри и 3-ти апартамент, а си раждат 2-ро и 3-то дете.

Все пак се надявам рано или късно проблемът с училищата в селата да се оправи. В момента те се разпродават или се рушат, докато в градовете има недостиг. Едно време беше немислимо през интернет да достигам до читателите си, надявам се, че такава щастлива развръзка ще има и в образованието.

- Сега само по интернет и лично вие ли продавате книгите си? Кои са вашите читатели?

- Да, в момента ги продавам през фейсбук профила си – Николай Илчевски. Всеки може да ми пише и да му изпратя една или повече от моите книги. А ако някой няма фейсбук, може да поръча и на тел. 0888342040. Читателите ми са от 35 до 105 години.

- Имате дъщери, които са ви дарили с внуци. Виждате ли се редовно с тях? Какъв дядо сте?

- Виждам се с тях, въпреки че зет ми, когато се залюбиха с моята дъщеря, й беше казал „ми той и татко ти ще помага, и майка ти ще помага“. А то стана така, че се запознахме след раждането на детето, тя му казала „ти като се запознаеш с баща ми, ще разбереш, че той има планове до 4000 г., няма да стане бавачка“.

Но тя води децата от най-малки да виждат дядо си на всяко представяне на моя книга. Не съм най-любвеобилният дядо, но на децата им е интересно.

- Затова пък ще има какво да остане след дядо им, което да предават нататък.

- Аз съм 7-о поколение Илчевски. А накрая само дъщери, но нали са казали хората, че в къщата на истинския мъж Господ друго не вкарва.

- Какво бихте пожелали на нашите читатели?

- Да не се отказват от четенето, защото може вече да са в последната права на живота, а четенето краси въображението.

- Този свят не може да съществува без въображение, четенето е спасение

Запознах се с една глухоняма жена на 82 г. в София… Нямам думи за нея, толкова интелигентна, честна и човечна. И сега уча жестомимичния език и вероятно ще уча, докато съм жив.

- Много благодаря за този разговор, както и за книгите, които подарихте на редакцията, ще ги изчетем с голямо удоволствие!

Щрихи към биографията

Николай Илчевски е писател, журналист и рекламен експерт. Роден е в родопското селце Широка лъка. Дългогодишен главен редактор, мениджър и съсобственик на медии в Пловдив.

През 1992 г. излиза първата му книга - „Десет приказки, които разтърсиха света“, която има огромен успех. Следват „Ръководство за полово зрели безделници“, „Коляното на стоножката“, сборникът „500 патагонизма“, „Хубавата Иванка“, „Записки от селската кръчма“ и „Крадецът на слама“, „Наръчник на щастливия землянин“, „Пивница Щуро село“, „Репортажи от нищото“ и най-новата „Гневник на селския кмет“, някои от които се превръщат в хит.

Цветелина ТОТЕВА