Внукът на Петър Слабаков пред в. "Шоу": Дядо ми ме е гонил с пушка в ръка
На раздяла му обещах, че никога няма да го предам, казва оперният ас Георги Султанов
- Първата ми среща с него беше като в песента, на Бургаската гара. Не помня коя година, но щом ме попита дали ще пия едно с него, значи не съм бил толкова малък (шегувам се). Беше след негов спектакъл и с майка ми го изпращахме. Помня, че беше уморен, но въпреки това не спираше да ме разпитва и да ме закача. Беше странно да се запознавам с човек, който всички познават от сцената и екрана. Не знаех какво да му кажа, но пък той си имаше начини да общува с мен непринудено.
- Често ли се виждахте, къде и какво той ви казваше, даваше?
- Как да ви кажа, колкото и да сме се виждали, специално за мен никога не ми е било достатъчно. Периодът, в който това се случваше по-често, е когато работих в Търново. Бериево ми беше близо, а и неговите ангажименти не бяха толкова сгъстени. Давал ми е всичко, от което съм имал нужда. Живял е така, че да се гордея с него. Показал ми е що е достойнство, как се отстоява позиция, как целта ти трябва да е такава, че да не оправдава всички средства, да търпиш последствията от постъпките си и не на последно място - как се става истински актьор. Доколко успявам да изпълнявам думите му, времето ще покаже. Но това, което му прошепнах при сбогуването ни, беше, че обещавам и няма да се предам.
- Коя е баба ви, първата му жена, и какво тя разказваше за него?
- Баба ми Стефания беше литератор. Човек с изключително богата култура, с усет към красотата във всичките й измерения. Човек, който умееше да разпалва фантазията и правеше живота на всички около нея интересен. Въпреки раздялата си със Слабака никога не е казала лоша дума за него. Напротив, споделяше прекрасни неща от съвместния им живот. Като това, как е чела на глас учебниците на Слабака, за да завърши университета във Варна. Как са прекарвали безсънни нощи в обсъждане на роли, книги или просто от любов един към друг. В нейните уста дори проблемите придобиваха някак забавен и красив вид. Гордея се с нея! Тя обичаше живота (както казваше) „Напук на всичко”. Отгледала е майка ми Боряна и вуйчо ми Красимир Слабаков и ги е направила успели и стойностни хора. Разказвала ми е как тайно се е лишавала, за да купи виолончело на майка ми, длета, платна и четки за вуйчо ми и всичко през усмивка. Усмивката на истински щастлив от живота си човек.
- Разкажете нещо за майка си и вуйчо ви Красимир.
- Майка много ме е подкрепяла в решенията ми, дори когато не са били прагматични, а даже налудничави. Винаги е успявала да ми вдъхне увереност, кураж и сили. Може да прозвучи като хвалба, но всички наричаха майка ми хубавата Боряна и без да подценявам красивата и външност, това определение характеризира най-вече духа й. Преди болестта да я повали, беше виолончелист в камерен ансамбъл „Дианополис” в Ямбол, където повече от 35 години заедно с баща ми работиха за популяризирането на камерната музика у нас и по света. Сега сестра ми Красимира пое щафетата и дори в тези тежки за културата времена поддържа оркестъра в чудесна форма.
Актьорът Петър Слабаков е баща на Боряна, майката на Георги Султанов
Вуйчо ми Красимир Слабаков е художник. Той е от малкото останали специалисти по монументална дърворезба. Впечатлен от таланта му, исках да стана художник, поне като него. Истински се възхищавам на умението му да комбинира техники, което го прави изключителен, оригинален творец. В България на неговите творби се радват хиляди хора. Пред тях дори минават най-запомнящите им се мигове, защото негови са огромните резби в ритуалните зали на много градове.
С настъпването на демокрацията той замина със семейството си за Америка и там разви кариерата си. Отскоро отново се прибра и продължава да твори непрестанно. Нямате представа колко се радвам винаги, когато се видим. Първо, защото е страхотен човек и после, в неговото лице виждам идеалното отражение на Слабака. Синът на вуйчо ми - Стефан Слабаков, също е художник с кариера в Америка, а дъщеря му Боряна е фотограф и уеб дизайнер.
- Как се отнасяха другите: колеги, съседи с дядо ви и той с тях?
- Слабака беше и е ярка личност. Уважението към него си личеше от обкръжението му. Не съм го виждал в работна атмосфера, въпреки че домът му винаги гъмжеше от приятели и колеги. Обсъждаха основно теми от културния живот и политиката. Разговорите продължаваха с дни. Незабравимо и поучително за мен бе да слушам и гледам тези сбирки. Слабака караше всеки в компанията му да се чувства удобно и свободно да изразява мнението си. Бил съм свидел на много разгорещени моменти, превъзбудени разговори, които, странно, никога не бяха спор. Струва ми се, че предизвикваше събеседниците си да бъдат откровени като самия него, без да се минават каквито и да било граници.
- Видя ли той вашия син Николай, неговия правнук....
- Беше наистина незабравимо преживяване, когато заведохме сина ни Николай в Бериево. Мислихме да го изненадаме, но баща ми не позволи и с право. Никога не бях виждал дядо ми толкова разнежен, умилен и някак различно горд. Двамата с малкия бяха невероятна гледка. Още с влизането детето се уплаши от кучетата му, но Слабака изключително бързо го успокои. После с часове си говориха и още се чудя, какво? Все пак детето беше на 4 години. И дори когато говореше с нас, вниманието му бе изцяло към детето. Скришно позабърсваше очите си и не спираше да се усмихва. Хубаво нещо е семейството... Четири поколения под един покрив, красота!
- Кои са любимите му филми и роли в театъра, с които ще го запомните?
- Опасявам се, че този въпрос може да се превърне в тежка статистика. С риск да прозвуча тривиално, всичките ми харесват. Може би „Цар и генерал” ,„Шибил”, „Мандолината”, „Покрив” са ми фаворити, но наистина тук ме хванахте. Как да класирам ролите на толкова космополитен актьор? А и няма как да не съм пристрастен - кръвта вода не става. Най-хубавото е, че винаги мога да го видя чрез труда му и знам, че и той ме вижда. Сцената е нашият храм, където винаги ще сме заедно. Чрез нея почитам близките ми, които вече не са между нас. Следата, която остави не само в моята душа, ще се помни и усеща дълго. Може и да се повтарям, но се чувствам голям късметлия със семейството си. Бях отгледан във високодуховна среда, сред колоси в професиите си и няма да пестя сили, за да оправдая доверието им.
- Какво ви казаха майка ви и баща ви, когато мислихте каква професия да изберете?
- Никога не е имало обсъждане... Категорично музиката бе единствен избор, без значение от профила, но с яснота към жанра. Направих много опити да се „откача” от тази орис, но за щастие неуспешни. Кандидатствах в художествена гимназия, приеха ме, но баща ми бе категоричен, че музиката е единствен път за мен. По-късно, вече като студент, кандидатствах в Юридическия факултет на Пловдивския университет. Приеха ме (не че беше трудно), но тогава срещнах съпругата си Шмилена, която следваше оперно пеене, и любовта ме върна в музиката. За разлика от сестра ми Красимира Султанова, която просвири на цигулка, преди да проговори, аз се лутах в музикалната си насоченост. Родителите ми пробваха какви ли не варианти. Започнах с цигулка, но сестра ми беше непосилна конкуренция, а това ме дразнеше. После пиано - много труд, часове в повторение – скука.
Със съпругата си Шмилена, солистка в бургаската опера, в един спектакъл
- Баща ви е диригент, майка ви виолончелист, сестра ви цигулар. Защо избрахте обой? И къде се виждахте с него?
- Баща ми маестро Николай Султанов (да почива в мир) постоянно търсеше начин да задържи интереса ми към музиката. Запознаваше ме с големи музиканти и се надяваше да избера някакъв инструмент, та всички да мирясаме. Победител от голямото предлагане бе невероятният обоист Борьо Памукчиев, изключителен музикант и човек, който ме вербува с твърдения, че това е инструмент лесен, за който и час работа на ден е достатъчен. Голяма измама, но пък обоят ми хареса и въпреки капризността му свикнах с него.
- Здравословен проблем ви разделя с обоя и ви прави оперен певец. Как стана?
- Както близките ми ще потвърдят, бях кротко дете, но за сметка на това тромав, пухкав и непохватен. Пострадах при спасителна акция. Малко гардже беше паднало от гнездото си и реших да го върна. Както се досещате, акцията не мина по план. Получи се страховито падане с доста последствия - счупена горна челюст, сътресение и много други наранявания. Последва дълго лечение, което в крайна сметка не успя да ме направи годен да свиря на обой.
Пеенето дойде като единствен вариант да довърша музикалното си образование. Като дете не съм пял, но имах мечта да стана бас, защото ниските гласове винаги са ме респектирали, а и дядо ми Георги Султанов е бил бас-баритон, основател на музикалния театър в Ямбол. Иначе от мързел станах певец. Поне така ми изглеждаше на пръв поглед. Съпругата ми учеше пеене и когато висях да я чакам да приключи урок, ми правеше впечатление, че ако някой е болен, преподавателката проф. Калина Жекова го пускаше и му забраняваше да ходи на часове, докато не се оправи напълно. Казах си: Това е работа за мен! Първата година като певец рязко ми се обадиха всички болежки и посетих само 4 часа. Това, естествено, вбеси професорката и бях привикан на крайно мотивиращ разговор, който въпреки неприятната си тематика ме накара да обърна внимание и да се позамисля. Ако мога да обобщя, пеенето дойде при мен като смесица от тежък мързел и любовта, която срещнах.
- Започнали сте почти на шега. Сега вече сте едно от имената на родното оперно изкуство. Как успяхте? Късмет или талант, работа?
- Определено съвкупност от късмет и работа. За това дали имам талант могат да говорят други. Общо взето, се оказа голяма заблуда, че пеенето е въпрос на даденост. Толкова учене не съм мислил, че ще ми се случи. Годишно подготвям по 4-5 нови оперни произведения, няколко ораториални, концертни програми, абе, има си четене. И това го наричаме самоподготовка. Оттам се започват репетициите.
Трудни моменти има доста, но най-тежък беше, когато трябваше да мина от баритон към тенор. Този период спокойно мога да нарека повторно раждане. Болезнено, потискащо, съпроводено с постоянно съмнение. Но никога не съм и помислял за отказване, не ми е в кръвта. Вече бях вкусил от сладостта на сцената и за мен нямаше ход назад. И ето, че късметът отново ми се усмихна, попаднах на страхотни капацитети в оперното изкуство, които не пожалиха време и енергия за да ми помогнат. Винаги ще съм благодарен на маестро Иван Вулпе и маестро Михаил Ангелов.
По време на представление
- Кой е най-големият ви успех, това, с което се гордеете най-много?
- Най-големият ми успех е синът ми, семейството, приятелите, с които много се гордея и без които всичко би било загубено време. Що се отнася до работата, обичам всичките си роли, независимо дали съм ги искал или не и колко успешно са се получили. За щастие много от тях са ми станали репертоарни и имам шанс да ги развивам и да ги преоткривам в себе си.
- Имало ли е период, в който силно сте се приближили до Лучано Павароти? Какво се случи после?
- Мечтал съм, но най-близо до Павароти съм бил само на килограми. Имах период, в който бабиният израз „хубав българин” ми лепнеше идеално. Бях достигнал завидни телесни висоти – над 120 килограма живо тегло. Но както съм се убедил, няма случайни неща и при поредното ми гостуване у дядо ми Петър Слабаков стана дума за визия, естетика и това, че сцената трябва да носи удоволствие за всички сетива. И изведнъж той ме попита колко певци тенори знам, които са със стабилно наднормено тегло и са направили световна кариера? Е, отговорът ми беше кратък – Лучано Павароти. Моментално ми заби следващия въпрос - дали според мен съм толкова добър певец като Павароти, че да мога да накарам публиката да се абстрахира от вида ми? И с това приключи темата. Няколко месеца по-късно, когато пак отидох при Слабака, той ме посрещна с пушка в ръка (на шега, разбира се), не могъл да ме познае. Бях свалил трийсетина килограма. Тогава ми каза, че съм свършил най-лесната работа по отношение на сцената. Но с това мое усилие го спечелих и между всички други теми той започна да говори за изключително важни за мен неща - за тънкостите на сценичния занаят, за нови възприятия, които трябва да отключа в себе си, за философията, която се крие в произведенията на великите автори. За техники, с които посланията от сцената да стигнат до публиката така, че да бъдат разбрани от всички. За духовни състояния, за истинността и откровеността на образите, които представям. Все неща, които нямат еднозначен отговор и могат да бъдат развивани сякаш до безкрай. Слабака имаше уникалната способност да отговаря на въпросите ми, преди да съм ги задал, и да ми дава точно толкова, колкото съм способен да възприема в момента. Поне така го усещах.
- Коя сцена и коя роля си спомняте с най-добро чувство и коя не искате да си спомните?
- Когато говорим за сцена, турнето със Софийската опера в Кипър може би най ме окрили. Сцената на фестивала в гр. Пафос беше впечатляваща, а операта „Лакме” от Лео Делиб, режисирана от академик Пламен Карталов - грандиозна. Сцената беше построена в морето, а естествен декор беше старо английско укрепление. Както споменах, обичам всичките си роли, но тази, която ме е завладявала най-усезаемо, е ролята на Вертер от едноименната опера на Масне. Образ, от който едновременно се страхувах и исках. Роля, която отключи нови усещания в мен.
Иначе не искам да си спомням моментите, когато съм пял роли болен или просто по някакъв „нов оперен обичай”, скалъпени за три дни. Не искам да си спомням за срама, когато излизам на сцена пред стари, очукани, прашни декори с парцаливи костюми. С убити от умора колеги, пътували стотици километри до някое градче със сцена без отопление, без каквито и да било условия за работа, и после пътуват обратно. За съжаление мога да продължа още дълго, но се страхувам, че ще наруша добрия тон.
Интервю на Исак ГОЗЕС
Последвайте ни
0 Коментара: