Да получиш националната си награда в Нулева година? Това добре ли е?
На авторката Вивиана Асса се падна точно това: да получи Националната литературна награда „Хр. Г. Данов” за книгата си „Моят Шабат” точно в годината на „Коронясаният” вирус. Той повлече куп забрани, а конкурсите, честванията и наградите останаха без публика и празнична атмосфера.
Какво да кажат носителите на награди от театралния Икар, с празния салон и никой не видя голямото събитие. Олимпийските игри 2020 едвам успяха да се проведат в 2021 г.
Но точно Изтритата година се оказа най-щастлива за творчеството на Вивиана Асса.
Ще кажете, нали е получила наградата! Да, ама едно да има празничност, много публика, приятелки с тоалети и поздравления, друго да ти връчат „Бухал” на „Хр.Г.Данов“ 2020 г. за най-добър автор на българска художествена проза сред преброена публика.
-Интересно обяснение давате за написването на вашата наградена книга „Моят Шабат”:.” Писах я за внуците си, които живеят в чужбина.”
Казвате, че сте написали наградената си книга „Моят Шабат“ за внуците си, които живеят чужбина. Как се почувствахте, когато разбрахте, че печелите националната литературна награда на „Хр.Г.Данов“, една от най-авторитетните у нас?
Как ли се почувствах? В първия момент се притесних. Пътувахме за церемонията в Пловдив, знаех, че съм сред четиримата номинирани и както винаги, закъснявах. И тогава звънна телефонът на Румен Леонидов, моят издател.
Той изведнъж, както караше колата се разкрещя с пълно гърло, както само той може. Толкова шумно, че може и мъртвец да събуди.
Почна да блъска от радост кормилото, а накрая се разрида. Аз обаче онемях, свих се и много се уплаших. Помислих си, ами сега ще ми задават въпроси, ще трябва да говоря пред микрофона, а главата ми е съвсем празна. Истината е, че никога не съм се изживявала като писателка.
Една такава награда е ужасно задължаваща. Но имаше тържествена церемония . Получих си статуетката с много поздравления, цветя и прожектори…Огромна въздишка! Зарадвах се.
Кое е същественото?
Имам две деца, Румена и Александър и пет внучета.. Когато навремето доста лекомислено ги изпратих в чужбина, уж за тяхно добро, не осъзнавах пред каква дилема ще се изправя един ден. Когато децата ти и техните деца, мои внучета не в България , за мен това е голяма драма.
След децата, внуците са най-близките ми същества. А истината е, че между нас е издигната голяма преграда. И тя не е само голямото разстояние, изразено в хиляди километри. Тя е изградена от друг манталитет, друг език… съвсем различна културна среда… И това вече е драма.
Само хора, които имат подобен проблем ще ме разберат. Това бяха и подбудите ми да напиша тази книга. За да знаят внуците ми откъде идват и да обикнат това, което е далеч от тях и „вътре“ в тях…
Разказвам за моя роден Бургас, за студенството ни, запознанството ни с Румен, родовете ни ...Дори само съзвучието Бургас ще продължава да ме облива с мили чувства и незабравими спомени.
Това са малките улички с подредени дворове, със социалистическия надпис „Образцов дом“, Акациевите дръвчета, салкъмите, напуканият тротоар, прашната витрина, накичена с демодирани стоки. Те са незабравими единствено за мен, за всички останали са нещо съвсем тривиално.
Не мога да го обясня, това е прекрасното нещо наречено провинция. Където хората се познават, клюкарстват безконтролно, но ако си в нужда ще ти помогнат. Място, където трудно можеш да се скриеш, защото си разпознаваем, но и сред най-шумната тълпа си се научил да се уединяваш и да бъдеш себе си. Защото до теб е морето.
Вътре са рибите, които не говорят, но поглъщат всичките ти тайни и ги пазят в коремите си.
Нещо като кита на библейския Йов. А в далечината плуват кораби от други светове и ти често качваш мислите си на някоя чужда палуба и обикаляш с мечтите си, върху гърба на ветровете.
И естествено в повечето случаи всичко си отива на вятъра. И така нататък… Не мога да си обясня и до днес защо хората в столицата имат такова подигравателно отношение към провинцията. Почти нацистко.
В големия град се чувстваш анонимен, хубавото е, че в тълпата от непознати можеш да се скриеш, но има опасност да загубиш и своята самоличност.
-Какво в една фамилия поражда чувството за общност?
-Ритуалите. Както и фамилните спомени. Ритуалите, както беше казал Екзюпери в „Малкия принц“, са много важно нещо. Те подготвят сърцето ти за съществените неща в живота. Те обличат в празнична дреха твоите очаквания и предчувствия. В тях се крие вълшебството, в инак прозаичното ни всекидневие.
Вашият мъж Румен Леонидов ви подкрепя май много за тази книга? Това навярно е важно за съпругата, която е написала своята втора книга и изненадващо получава веднага награда?
Ако трябва да бъда напълно откровена, най-голяма подкрепа, за да напиша и издам тази книга получих от сестра ми и няколко мои приятели. Румен, сякаш се впечатли повече от техните оценки.
Днес твърди, че докато е чел ръкописа на книгата е плакал. Но с мен сподели само забележките си по книгата, съвсем по редакторски.
Но пък и аз като автор не всички приех. Не ми позволи да пратя ръкописа в някое по-голямо издателство, защото редакциите били задръстени с всякакви лични истории и кой ли се интересува от тях.
Послушах го. Личното ми усещане е, че много не вярваше в успеха на този ръкопис. Откровено казано, аз също. Когато читалище „Гоце Делчев“, където работя, предложи моята кандидатура в Министерство на културата за националната награда „Хр.Г.Данов“, мъжът ми Румен доста пренебрежително подхвърли, че едва ли ще стигна до номинация.
До тук „Моят Шабат“ получи три номинации и една награда.
Споделям тези неща не за да създам усещането, че Румен Леонидов не ме подкрепя в писането. Обратното. Вероятно винаги е искал да ме предпази от вманячаване, за което съм му благодарна. Няма по-противно нещо от вманячен графоман. Като дългогодишен редактор в „Ние, жените“ имам богата колекция от комични спомени с такива „автори“.
Но помня и една похвала, която той сигурно вече е забравил. Преди двайсетина години реших да кандидатствам в конкурс за разказ от жени, които нямат авторски книги. Наградата беше пътуване до Марсилия. След като написах разказа го дадох на Румен за мнение.
Доста време той го подхърляше, и все нямаше време да го прочете. А на мен ми беше унизително всеки ден да го питам дали нещо се е получило. Вече бях забравила за този разказ, когато една сутрин той ме събуди с целувка и ми каза: „Виви, ти си писателка.“ Бях шашната.
Честно казано, разказът е доста нескопосан, неотдавна го четох отново...но тогава получих похвала от най-високото за мен място.
-Багряна, вече възрастна, се пита кое би избрала ако стане отново млада - да пише, да описва живота, или да живее живота, тя недвусмислено казва - щях да избера да го живея живота.
-Да го живея, разбира се. Колкото повече напредвам във времето, осъзнавам, че животът е наистина много кратък. И е доста красив. Но, ако трябва да си лекувам депресиите си, ще се наложи и да го описвам. Третата книга вече е в главата ми и отчасти в компютъра.
Савка ЧОЛАКОВА , БЛИЦ