Фалшифицирането на картини е лесен начин за бързо печелене на пари – изгледите са и занапред, поне в близкото бъдеще, тази тенденция да продължи. През вече далечната 2010г. британското онлайн издание „Independent” прави смела прогноза, която обаче, сякаш с изминаването на годините, звучи все по-възможна. Според нея, поне 20% от рисунките в музеите, след 100 години, ще бъдат представяни с автор, различен от този в момента. Наистина плашещо предположение. Същият този сайт, тази година, ни споделя за известна галерия във Франция, която разбира, че над 50% от рисунките, които представя, са фалшиви, а загубите от това са умопомрачителни, пише sofiapress.com/

Фалшифицирането в България
У нас проблемът е не по-малко заплашителен, а това, че не се говори много за него, не значи, че той не съществува – даже напротив. Срещаме се с двама експерти – Калин Николов, художник, изкуствовед и уредник в Национална галерия „Квадрат 500” и Светлин Гугов – галерист в галерия „Стил”, изкуствовед и колекционер. Те ни разясняяват повече по темата –  споделят за свои сблъсъци с фалшификатори и фалшификати и  коментират най-копираните български художници.

Калин Николов

„Самият процес на фалшифициране може би е индивидуален при редица художници, но искам да ви кажа, че художникът трябва да притежава познания за това, което прави, защото, например, има известна Мадона на Ботичели. Да, обаче дрехата ѝ е боядисана в пруско синьо, а пруско синьото е измислено два века по-късно” – Това споделя с нас Калин Николов.  И ето как се оказва, че фалшифицирането не е елементарен процес, с който всеки може да се захване, а даже напротив – без нужните познания няма никакъв шанс за успех.

 

„Аз се сблъсках със следния случай. Не желая да говоря с имена. Хора, които притежават картина на Майстора, искат да я изнесат в чужбина. Става дума за 2-рата половина на 90-те години. Искат да я изнесат в чужбина, комисията казва – да, автентичен е. Но един член на комисията – Христо Ковачевски, изкуствовед, казва, че това не е Майстора. Стига се до там да я снимат (картината) в следствено управление с рентгенови лъчи и виждат, че отдолу на платното има друга картина, нарисувана от много известен художник, приятел на майстора, и писал книга за него. Легендата говори, че този „приятел” е изнесъл доста неща на Майстора. Даже веднъж с един изкуствовед толкова много са изнесли, че са се скарали на стълбите. Изкуствоведът го е хванало срам все пак, от съвестта си, когато Майсторът е бил тежко болен, накрая на живота си. Хората бяха в шок, те казваха, че са я купили 62-ра година, от съпругата на художника – тя е основател на музей, тя е свестен човек. Очевидно не се касае за нея. Очевидно се касае за измама.” – Калин Николов.

 

Светлин Гугов

Проблемът с фалшивите картини в България е наистина голям. Учудващо е, че не се говори много за това. Всички хора у нас трябва да знаят, защото в момента се оказва, че само професионалистите, които са в тази среда, знаят за мащабите на този вид измама. Експерт като Светлин Гугов споделя, че е пълно с фалшиви картини и пазарът е задръстен от такива. Попадал е както на много фалшификати, така и на хора, български колекционери, които са дали стотици хиляди, дори понякога милиони, за произведения, които нямат почти нищо истинско. Също разбираме, че неведнъж са му предлагали ментета на автори като Гошка Дацов, чиито произведения са много рядко срещани, Асен Белковски, Енчо Пиронков. Галеристът дори признава за случай, в който той самият е станал жертва:

„Купувал съм преди време един Златьо Бояджиев – един човек успя да ме заблуди, аз бях и много млад. Един търговец от Пловдив, който почина. Известен, знаков търговец от Пловдив, казваше се Иван Цанков и той ми продаде един фалшификат на Златьо за 3500 долара, които бяха много пари на времето. Това става малко след 2000-ната година. Моментът, в който се върнах в София, ми хрумна една идея – да взема една картина и да пробода боята и тя отвътре беше мека. Със Златьо Бояджиев, конкретно, маската е по-дебела и така се установи, че е фалшификат”.

Хипита, 1968, Златьо Бояджиев, оригинал

Калин Николов споделя, че с най-фрапиращите случай на фалшификация се е сблъсквал в Галерията, където го посещават хора, които предлагат картини на световноизвестни художници като Джаксън Полък и Марк Шагал. За съжаление обаче те нямали нищо общо с оригиналите. Тези опити, г-н Николов отдава на факта, че има „наивници”, които смятат, че в България не се познават майсторството, идентичността и оригиналността на творбите, защото страната ни е стояла леко настрани от световния културен процес. Това обаче са мисли, които уредникът в Национална галерия „Квадрат 500” категорично не признава за достоверни.

Г-н Гугов разкрива начини, чрез които могат да бъдат фалшифицирани картините, както и как е успял да улови измамата:
„Наскоро ми предлагаха фалшификат на Димитър Казаков. По-скоро отпечатък. Но се виждаше, че хартията е прекалено бяла и че е правен твърде скоро и че не е рисувано върху хартията, а е отпечатък, защото има едни накъсвания, които се забелязват, когато се погледне с лупа. Има и хора, които изрязват подписите под картините и слагат подпис на автора, на когото им се иска да е, и който е скъп. Стилово, примерно, картината прилича на Ненко Балкански, но всъщност не е Ненко Балкански. Картината е стара, на старо платно е, тя не е правена сега, а всъщност картината дори сама по себе си не е фалшификат, тя е авторска картина, но от друг автор и е оприличена на някой скъп.Изобщо тези хора, които се занимават с това, искат да бъдат от скъпи автори, за да може да ги осребрят и да струват повече, да вземат бързи пари, защото нещо, което е скъпо, бързо се продава”.

И ето как отново стигаме до така бленуваните „бързи пари”, в които масово обществото сякаш се е вманиачило.
Търкаме билетчета от лотарията, мамим други хора, изкачваме се по иначе неудобната стълбичка на професионалния успех без значение какво се налага да правим. А докато ситуацията е такава, ще има много истории, които да слушаме и разказваме, подобни на тези, споделени от Светлин Гугов:

 

„Имаше един фалшификатор от Търново, който много правеше фалшификати на морета, на Александър Мутафов. Доколкото разбрах е починал преди две години, казваше се Иван Господинов, ето говоря с имена. Иван Господинов на няколко пъти се опита да ме мами и го предупредих да спре, защото ще го предам в полицията. Същият той правеше фалшификати и на Александър Мутафчиев, и на Георги Велчев. Разбрах, че е успял да набута доста във Варна и в София.”


Фалшифицирането във и извън пределите на България

И двамата експерти, с които разговаряхме, се обединиха около трите имена в българското изкуство, чиито произведения са най-фалшифицирани – Димитър Казаков, Златьо Бояджиев и Владимир Димитров – Майстора. За съжаление обаче това не са единствените имена на творци у нас, които биват използвани. Други такива са Никола Танев, Цанко Лавренов, Бенчо Обрешков, Александър Мутафов, Георги Велчев, Генко Генков. По време на разговора ни със Светлин Гугов, в съзнанието на галериста непрестанно изскачаха нови и нови имена – всички те, станали жертва на фалшификации. Постепенно си спомняше и за Георги Божилов – Слона, и за Иван Георгиев – Рембранда, и за Тома Трифоновски. Сякаш този списък става твърде, твърде дълъг. Допълнително доказателство, че казусът с картините фалшификати не е никак безобиден. И за да не ви отегчавам с безброй много имена, посочени от г-н Гугов, завършвам с Иван Милев, Никола Петров, Иван Ненов и Константин Щъркелов.

Майка и дъщеря, Димитър Казаков – Нерон, оригинал

Със сигурност фалшифицирането на картини не е измислено в България и със сигурност най-големите професионалисти в тази област не са от нашата страна. Г-н Гугов ни разказва малко повече за един от най-добрите фалшификатори в цял свят – Хан ван Меегерен: „Меегерен подбира от различни картини, различни фрагменти и ги обединява в едно и прави картина, която се казва „свободен фалшификат”, тоест не едно към едно фалшифицира определена картина на автора, ами прави нова картина. Те попадат в музеи. Той си казва, че картините му са фалшиви, но не може да го докаже. Никой не иска да му повярва, че тези картини, вече продадени за много пари, са негови. Дори търси начин да убеди хората, че са фалшификати.”

Какъв безумник, бихме си казали. Та, кой нормален човек би искал да уличи себе си в измама? Отговорът всъщност е съвсем резонен. Калин Николов смята, че, както при повечето престъпници, така и тук, мотивът на Хан ван Меегерен (вероятно и на други фалшификатори) е не само финансов, но и чисто психологически, въпрос на идентификация. Според г-н Николов холандският фалшификатор е бил амбициозен и е искал да получи признание от критиката, но тя го подминавала неведнъж. „Копирането, колкото и да е майсторско, все пак остава в зоната на повторението и имитацията” – обобщава уредникът в Национална галерия „Квадрат 500”.

ОЧАКВАЙТЕ ПОДРОБНОСТИ В БЛИЦ!