Иван Гранитски е от рядката категория българи, които носят кръста си с усмивка. И въпреки че доста му тежи и го убива, не го подменя. Във времето, когато някои негови колеги издатели покрай бестселърите, циничния Сорос и щедрите задокеански фондации понатрупаха пари, той продължава да робува на юношеската си романтика и на съветите на учителите. Издава сложни философи, многотомници на историци, родни поети и армада тежки класици, но наши... Много патриотично. Но печатарите не смятат, че патриотизмът може да е повод да намаляват цените си. Най-много да го потупат по рамото, но и да го помолят да побърза с плащането. И въпреки неудобствата на кръста Гранитски твърди, че няма да се промени. Смята, че днес независимостта е лукс и който иска да я има, трябва да си плаща за нея. Той не ще да е независим като мнозина: нищо да не зависи от него.
- Господин Гранитски, роден сте на забележителна дата - 24 декември - Коледа. Заедно с Исус Христос. Добро време за празнуване...
- Наистина. Още от тригодишен дните преди Рождество Христово бяха любимите ми.  Тогава падаше много сняг. София беше още чиста, а ние, децата от махалата, с едни кормилачки се спускахме по заледената улица „Толбухин” (срещу английското посолство). Беше вълнуващо, романтично време. 

- Тогава не сте били още Гранитски?
- Да, тогава бях само Иван, а за близките ми Иванушка. Реших да приема псевдонима на моя баща по-късно, при първите ми по-сериозни литературни опити. От десетгодишен пиша стихотворения, разказчета, новели, критика. Завърших журналистика, после станах доктор по философия.

- Наследили сте не само псевдонима, но и професията на баща си?
- Той беше дългогодишен журналист във вестник „Вечерни новини”. С майка ми са от село Гранитово, Елховско. Като дете обичах да гостувам на бабите. Имахме доста роднини, но, уви, те си отидоха и сега Гранитово е едно от запустелите места в България. Трагичен образ на безотговорността на държавата, която допусна няколко хиляди български села да се обезлюдят, така че гробищата им да са по-големи от селата.  За съжаление през последните 25 години нито едно правителство не разбра колко е важно да се подкрепя българското село. Историята показва, че във времена на сътресения и големи катастрофи България се е съвземала само благодарение на селото. Сега то загива.

- В една пиеса се разказва за младеж, паднал тежко на главата си. Тогава роднините с тъга констатирали: За нищо не става вече, само за критик. Обижда ли ви тази шега?
- Критик е висока длъжност. Най-големите български писатели и поети са били и добри критици: Иван Вазов, Пейо Яворов, Христо Ботев, Гео Милев. Те са били тънки ценители с чувство за естетически критерии. Затова добрите критици са голяма рядкост. 


Старо приятелство свързва поета с историка Андрей Пантев

- А лошите повече ли са?
- Преди 1989 година имаше критици, които обслужваха онази система. Точно такива скочиха срещу романа „Тютюн” от Димитър Димов. Но имаше и много достойни, честни и умни критици като Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров... Умните писатели, разбира се, се съобразяват с критиката, защото тя им помага, казва им слабостите. Напротив, грантовете, които се навъдиха напоследък на яслата на Сорос и „Америка за България”, са самовлюбени, нямат нужда от съвети и така губят таланта си. Ако въобще го имат.

- Имате ли угризения при вашите критически опити?
- Слава богу - не. Навремето бях известен с острия си език. Често публикувах отрицателни рецензии за редица автори, включително и някои високопоставени лица. Талантливата поетеса Ваня Петкова дори дойде да ме бие, но бързо станахме приятели. Твърдя, че нямам текст, в който да съм отрекъл талантлива творба и да съм хвалил бездарна. 

- Да поговорим за някогашната цензура. Кой спираше лошите за режима книги? 
- Струва ми се, че по онова време най-силна бе автоцензурата. Някакъв елемент на надзор оказваха и творческите съюзи. Но като изключим скандалите около книгата „Фашизмът” на Желю Желев , „Лице” на Блага Димитрова, „Хайка за вълци” на Ивайло Петров и пиесата „Образ и подобие” на Радичков, нямаше случаи на отхвърлен и забранен роман или стихосбирка. С това си обяснявам и факта, че след като падна тоталитарният режим, нито една сериозна творба не излезе от чекмеджетата, както това се случи в други бивши социалистически страни. Днес има свобода на словото, но цензурата е по икономически причини, а тя е доста по-непреодолима.

- Говорите за толкова талантливи писатели, а защо нямаме носител на Нобелова награда за литература както всички останали балкански страни?
- Най-точният отговор е: поради завистта. Елин Пелин казва: „Ако в България се роди гений, той ще е гений на завистта“. На крачка от Нобел е бил Пенчо Славейков. Всичко е било готово, но той умира. След това най-близо е бил Антон Дончев. Веднага след като е отпечатан романът „Време разделно”, е преведен на френски, английски, немски, италиански език. Само в САЩ има над двеста положителни рецензии. Шведският вестник „Фалу Курирен“ заявява в заглавие: „Роман, достоен за Нобелова награда“. Това провокира българската завист. Институциите започват да работят против идеята. Предлагат други кандидати. Скверни случаи като този с Ирина Бокова и Кристалина Георгиева е имало и преди. За „Време разделно” ще припомним един щекотлив случай: В България гостува един от членовете на шведския Нобелов комитет. Той е женен за млада, руса и доста палава красавица. В момент, когато съпругът е на официални срещи, тя се оказва в хотелската стая в обятията на наш младеж от охраната. Когато мъжът се връща ненадейно, тя започва да пищи, че я изнасилват. Това трудно може да се докаже, но високият гост си тръгва, възкликвайки: „Повече не искам да видя тези диваци“. Това повлиява отрицателно на кандидатурата на Антон Дончев. След него най-подходящ беше Виктор Пасков, но и той си отиде... 

- Станахте някакъв шеф в социалистическата партия през 1991 година. Тогава всички хвърляха по-надалеч червените си партийни билети, а на площад „Славейков” скандираха „БКП – в Сибир“. Защо поехте този риск?
- Вярвам в социалната идея. Отричах тоталитаризма, но имах илюзии, че БСП може да се реформира. По-късно обаче ръководството й се дистанцира от патриотичната кауза. Това ме разочарова. Останах си редови член.


Емоционална среща с Елена Поптодорова

- Защо точно БСП, чийто избраник бяхте, ви уволни от телевизията?
- Защото като генерален директор бях неуправляем. След като ме уволниха, ми попречиха да се върна в издателство „Христо Ботев”, както беше по закон. Това за мен стана добър повод да си извоювам свободата и да създам издателство „Захарий Стоянов”.

- Все пак с нещо сте се провинили, за да ви свалят още на първата година?
- Преди мен Асен Агов бе развъртял синята метла и беше изгонил доста хора. От мен искаха да направя същото, но с червена метла. Тогава заявих, че няма да уволнявам професионалисти заради политическите им пристрастия. Политиците мечтаеха директорите да бъдат послушковци, които да привикват всяка седмица като сервитьорчета. Така се отнасяха и към Огнян Сапарев, Хачо Бояджиев, Иван Попйорданов и пр.
 
- Защо не можахте да направите партийна кариера?
- Не желаех. Имах няколко предложения да стана депутат, но след горчивия опит в телевизията разбрах, че няма да ми позволят да имам свое мнение. Искам да мисля и действам както ми диктува собствената съвест. Не се виждам в ролята на марионетка, която вдига ръка, без да е убедена в това, което гласува. Дори да бях приел, щяха да ме изключат. 
Такава е съдбата на хората със собствено мислене. Ако се върнем назад - Великото Народно събрание имаше най-качествен състав: и отляво, и отдясно фигури, личности, авторитети,    които лека-полека бяха отлюспени. Останаха послушковците. БСП например имаше депутати като Огнян Сапарев, Андрей Пантев, Дончо Цончев и пр. Сега вече ги няма. 

- Винаги, когато държите някакво слово, независимо дали пред конгрес или на обикновен юбилей, завършвате с: „Да живее Отечеството...“ Понякога това се приема с ирония... 
- Така е за съжаление, защото понятия като Отечество, бащина  стряха, родно огнище станаха архаични в устата на нашите политици. Те казват за България „тази страна“, а не Отечеството. Затова смятам, че трябва постоянно да им се напомня, че не може да се обича човечеството, ако не се обича Отечеството. Представяте ли си как би реагирал  французин, германец или англичанин, ако му кажат, че вече няма да има националност, а ще бъде само европеец. Идеята за обединение е Европа да бъде обединение на отечествата. Отказът от националната идентичност е смърт. Европа днес е сбъркан модел и резултатът е потресаващ. Издига се в ранг уродливото, хомосексуализмът, садо-мазото и пр. за разлика от традиционните ценности. Всички религии са против еднополовите бракове, а Брюксел иска да ни ги наложи едва ли не задължително. 

- Вашите предци са бежанци, какво мислите за съвременните им последователи?
- Моята рода е дошла от Беломорска Тракия в началото на миналия век. Бягали са от войните и кланетата. Но тези, които сега наводняват Европа, са предимно от Пакистан, Афганистан, Африка... Малцината от Сирия са реални бежанци, които се спасяват. Останалите са нашественици, здрави млади момчета с по 5000 евро в джоба и с модерни айфони. Повечето от тях, разбира се, са джихадисти, които се инфилтрират в Европа. И вижте какви атентати стават. Добре, че България засега Бог я пази. Но нашата държава трябва да се вземе в ръце.

- Много сте критичен към политиците. Наистина ли смятате, че те не са способни да вършат това, за което народът ги е избрал?
- Унизен съм от раболепието на родните държавници пред брюкселските папагали. Класациите показват, че българското общество е най-бедно, най-унизено и най-болно. Главната причина е в двойните стандарти и двуличието на нашите политици. Те са виновни за този провален 25-годишен преход. Те доведоха народа ни до оскотяване: хората са подложени на постоянна заплаха от вълнуващи цигански банди. Политиката се оказа най-печелившият бизнес и затова там бъка от хора, които гледат за един-два мандата да оправят и внуците си. Необходима е радикална промяна. Велико Народно събрание, нов избирателен закон и двукамерен парламент. Тогава няма депутати да бъдат случайни безотговорни хора, които не се отчитат пред никого.

Исак ГОЗЕС

ОЩЕ ИНТЕРВЮТА С ИЗВЕСТНИ ЛИЧНОСТИ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА "ШОУ", КОЙТО ВЕЧЕ Е НА ПАЗАРА