Сред стотиците снимки на Любомир Левчев където е между световни и нашенски величия, на нито една от тях  не съм го виждала  с пресилена усмивка или угодническо лице пред силните на деня. 
 
Нормален, спокоен, доброжелателен, такъв си беше и в живота.  И с неизменното си чувство за хумор.  Много хора казват, че им е помагал в критичен момент. Че ги е насърчавал, че им е сторил добро. Други казваха, че по време на соца много хвалел Живков или го цитирал.
 
Колкото по напредваме в „прехода”,  безброй  посърнали възрастни хора,  обикновени  българи, хвалят Живков. Това подмазване ли е?
 


Когато Левчев  се оказа в „пустинята на мълчанието” - деветдесетте години и никой  не го търсеше, не му се обаждаше,  той „се прибра” да пише. Издаде няколко важни книги за събитията, за  времето в което е живял. Не досаждаше от вестници и телевизии на никого. Запази дистанция.
 
Но издаваше литературно списание с творби на големите  автори от световната сцена. В дома му обаче не престанаха да идват приятели от старото време, а се появиха и нови.  На изпроводяк  не можеше да си тръгнеш без да е пъхнал нещо в ръцете ти – книга, бонбони, някакъв подарък. 
 
Но онова, което най-много ме е обайвало в дома му, беше онази невероятна, мека и щастлива връзка, която струеше между него и жена му, художничката Дора Бонева.
 
Как не се умориха двамата  за тези над шейсет години да бъдат семейство, да бъдат навсякъде заедно, как не ги чух един път да повдигнат тон, как нито един път не изпитаха досада от гостите си, защото във всеки дом, всеки има работа и необходимо време за своите неща. А при тях гости имаше и когато трябва и когато не трябва. А на масата винаги поставени сладки и соленки. Не, не съм виждала двама души да живеят в такова единство и в такава добрина!
 
За мен беше най-интересна тяхната тайна, която пазеше любовта им завинаги. Задавах нахални въпроси,  къде и как са се запознали, какво са си казали...
 


Даже най-нетактично питах как е успял Любо да елиминира другия ухажьор на Дора, художникът Светлин Русев. По онова време Дора също е следвала в Художествената академия. Тук Любо отстъпваше думата на Дора, тя да каже. А Дора само с мила усмивка отговаряше: Ами така стана, Любо ме спечели.
 
Когато Левчев се впускаше в някой разказ от младостта им,  Дора  с тих глас го допълваше. Когато той разказваше, лицето на Дора се озаряваше от вътрешна усмивка.  Те никога не са преставали да се обичат, си казвах с щастливо изумление на тръгване.
 
Затова сега ми се иска да прочетете и вие за тази
 
ГОЛЯМАТА  ЛЮБОВ  между ЛЮБО ЛЕВЧЕВ  И ДОРА БОНЕВА
 
така както я е представил  самият  поет в своята книга „Ти си следващият”.
 
Това е времето, когато тримата бъдещи големи поети, Константин Павлов, Иван Динков и Любо Левчев пишат своите първи стихосбирки,  когато в 1956  година  за тях е времето на студенството и на казармата обаче,  когато се открива първия бар „Бамбука”, в който се събират младите,  когато се нарояват още кафенета „Бразилия”, „Опера”, „Шапките”, „Млечният бар”. 
 
Още не са дошли Унгарските събития, а у нас предстои Априлския пленум... Когато Левчев се запознава с поезията на Федерико Лорка и пише  в това „магическо лято” „Песен за Гарсия Лорка” с незабравимите през времето стихове:
 
...”Не търся твоя гроб, за да жалея.
     На твоя гроб аз песен ще запея,
     китара ще звъни
     на весел строй.
     И върху твоята надгробна плоча
     една кама кастилска ще наточа
     за следващия бой!”
 
От това стихотворение тръгва първото му признание в поезията, то му става таен амулет. Политиката  минава покрай ушите му,  но новината, която чува и от Коста Павлов и  от Иван Динков му се вижда най-интересна:
 
... „И Коста, и Иван поотделно ми разказаха, че са се запознали с някаква красива, мълчалива и талантлива художничка (в действителност беше само студентка от Художествената академия). Сега правела илюстрации за сп. „Младеж".
 


Вечерта, когато останах сам вкъщи, констатирах, че фантазията ми е завладяна от тази непозната дама. Не ми се беше случвало да се влюбвам по този начин. Любов преди първия поглед.
 
А съдбата развиваше интригата с ускорени темпове. Коста ми предаде покана за пикник, организиран от същото това списание „Младеж". Щяла да дойде и новата им художничка. Сборен пункт - в 9 часа сутринта на Централната софийска гара. Маршрут - до някакъв плаж край Своге.
 
Закъснях. Изпуснах влака. Компанията бе заминала. Само Коста ме чакаше под часовника на гарата. Предложи да се отправим към „Бамбука". Но аз настоях да хванем следващия влак. Настигнахме групата в двора на свогенския червен поп -сладкодумен домакин на екскурзията.
 
Компанията включваше Тодор Стоянов, главния редактор на списанието, актрисата Николина Томанова, съпругата на един талантлив поет, който бе заминал да усвоява хрушчовските целини в Сибир, Иван Динков и... художничката. Тя погледна на нашето появяване съвсем безразлично, ако не и с досада - заради тези ли се бавим?
 
Беше облечена в проста памучна блузка, дълга басмяна пола и бели гуменки. Златистата й коса беше свита на кок. Не носеше никакви украшения. Нямаше дори часовник. Но беше наистина много хубава...
 
Летният ден сияеше тих и безоблачен. Поехме по мек коларски път край бреговете на Искъра. Оттук започваше прочутото дефиле - царството на скалните приказки. Отдалеч се виждаха развалините на старинна крепост, която някога е пазила това стратегическо начало.
 
А местността се наричаше Свети Кирик -дете мъченик с едно толкова малко житие, че смъртта сигури изпитва клаустрофобия в него. Тук искърските пълноводия бял насипали пясък, добър за плаж. Разстлаха се одеяла под шареи сянка. Бутилките нямаха много време за изстудяване в реката. Появи се и Добри Жотев, яхнал своя нов мотоциклет. Млад. жизнерадостен. Предложи да се борим:
 
-  Ти, синко, си бил доста як - каза ми той задъхан, без да подозира откъде идва страшният прилив на сили у мен.
 
Да се къпеш след такава борба, беше удоволствие за антропо демони. А групата се беше вече поуморила от ядене и пиене. Унасяше я дрямка. Художничката стоеше сама на брега. Някакъв извехтял бански костюм правеше младото й тяло още по-красиво.
 
-Знаете ли да плувате? - запитах доста хладнокръвно и  получих желания отговор:
-Не.
 
Веднага си предложих услугите като учител по плуване. Навлязохме в реката бавно, защото водата беше студена и бърза, дъното - каменисто и хлъзгаво, а докосването на телата ни замайващо. Но изведнъж ни грабна дълбокото течение и аз,  блаженият треньор по плуване, изпуснах своята ученичка и започнах да се давя. Вкопчих се в един по-висок камък с разкърва вени колене и лакти. Тогава ужасът на удавника се смени с ужаса на убиеца. 
 
„Какво направих! Защо я пуснах? Защо не се удавих?” И не зная какво щях да направя със себе си, ако не съзрях,  че художничката плува доста ловко надолу по течението. Тя дори не| беше забелязала какво се бе случило.
 
Побързах да се усмихна, преди да съм разбрал предупрежде нието на съдбата. Преди да осъзная, че всъщност съм се удавил в бързея на собствените си чувства.
 
Когато се върнахме в Своге, вече бяха изгрели топли звезди.  Изглежда, този път всички бяхме изпуснали влака, защото се взе решение да спим у червения поп, и то на двора. Наизва дюшеци, черги, одеяла и оформиха две отделни „спални" –мъжка и женска.
 
Всеки има някакъв свой детски или родов, атавистичен спомен за нощуване под небето. Тогава първичната природа тържествува в нас и ние се молим на забравени идоли. Иван измърмори възбудено под чергата:
 
-Трябва да се смесим!... Любо, започни ти!... Започни!
И ето, за всеобща и собствена изненада аз ставам като сомнамбул. Бавно прекосявам разстоянието до женската „спалня" и лягам при художничката. Не на дюшека, а на тревата. Свит като куче, очакващо да го бият.
 
Единственото, което направих, бе опитът ми да погаля ръката на Дора. Но съм докоснал съпругата на поета,  сграбчила художничката да я пази от мен. Последваха истерични викове. Заплашваха ме. Заповядваха ми да се върна в постелята на собствения разум. Сега вече разбрах, че наистина съм се удавил.
 
Последното, което си спомням, бе огромното лунно зарево на гарата и свирката на някакъв нощен маневрист. Претовареното ми съзнание изключи. И съм заспал. Като ембрион,  още ненапуснал утробата на предисторията. Никой от компанията не мигнал цяла нощ. Мислели, че се преструвам. Очаквали да се случи нещо още по-скандално. А аз съм плувал по течението на съня като мъртъв фараон по Нил.
 
На сутринта само Константин Павлов ме познаваше. В София напразно се опитвах да изпратя художничката:
-Не. Ние няма повече да се видим с вас.
-Но вие сте облечена с моето яке...
 
Художничката беше неприятно изненадана. Работата се състоеше в това, че аз имах красиво кожено яке, купено от майка ми със застраховката на баща ми. Иван го харесваше и го ползваше от време на време в комуната. На Свети Кирик бе с него, а сутринта го предложил кавалерски на Дора.
Сега тя съблече моята последна отчаяна надежда, върна ми я и се отдалечи сама.
 
***
Ветрове и дъждове изтриха летните безумия. Избледня и скандалът, предизвикан от мен. Дойде и златният есенен ден на Вярата, Надеждата, Любовта и тяхната мъдра майка София. На именния ми ден дойде самият Император - Добри, заедно с моите преториански братя. Компанията се оживяваше и от присъствието на трите ми братовчедки, обречени на музиката.
 
Говорехме за Еренбург, за Дудинцев и Леонид Мартинов.
Вече не чаках никого, когато се позвъни. Отворих. Беше Дора. Гледах я вцепенен като герой от немите филми. Беше си постригала косата късо а ла „каскад". Беше облечена елегантно и ми поднесе бутилка „Шери бренди". Никога не бях пил такова питие и такава  щастлива изненада...
 
Когато към 11 часа художничката реши да си тръгне, аз зарязах останалите гости и излязох с нея. Първо я изпратих до спирката. После се качих с нея на трамвая. И накрая стигнах до дома й. Тя протестираше, но не силно. А живееше далече, далече, на бул. „Клемент Готвалд" срещу бившето немско училище.
 
Прибрах се в Павлово след полунощ. Душата ми ликуваше. Макар че не получих дори една сериозна целувка, научих телефона и адреса. Стигнах до прага. Вкъщи всички спяха сред хаоса от именния ден. Налях си чаша „Шери бренди" и потънах в царството на сънищата, които за първи път не се отличаваха от действителността.
 
Началните дни на октомври се отвориха слънчеви и топли. Следващата ми среща с Дора бе в ранния следобед пред аптеката на Орлов мост. Тя закъсня. Забелязах я отдалеч. Никак не бързаше. Като че ли се колебаеше какво да прави. Реших да играя ролята на нахакан сваляч:
 
-Десет минути чакам.
-Никога не съм закъснявала толкова малко.
 
Предложението ми да отидем в кафе-сладкарница „Савоя" се прие. Обмислял го бях дълго.
 
„Савоя" все още беше стар аристократичен локал и се посещаваше от известни художници. За да се снабдя с пари, бях задигнал две книги от библиотеката на вуйчо ми Железния човек и ги продадох на един професор по марксизъм. Бяха коминтерновски брошури, напечатани на цигарена хартия, внасяни някога по конспиративни канали.
 
Съжалявам само за едната, „Палачите"  от Анри Барбюс. За всеки случай бях взел и сребърния часовник „Омега" на баща ми. Някога лекарите носеха такива скъпи тържествени часовници, с които проверяваха пулса на пациентите си, сякаш мереха ритъма на болния всемир. Ако можеше баща ми сега да измери моя пулс, несъмнено щеше да се уплаши.
 
В този час „Савоя" беше почти празна. Някакво старче с посребрен бастун дремеше като спомен от времената на „нашата италианка" -българската царица Джована ди Савоя. В слънчевата тишина през отворените витрини се чуваше как по жълтите павета на бул. „Цар Освободител" падат зелени бодливи кестени.
 
Келнерът се появи веднага иззад блестящия никелиран бар. На въпроса, какво ще пием, Дора отговори небрежно:
- Шоколадов коняк.
 
По дяволите! Какви са тези шери брендита и шоколадови коняци? Колко ли струват тези претенциозни питиета? - разтревожих се аз, но поръчах хладнокръвно:
- Един шоколадов и един обикновен. Големи! Дора извади табакера с гравюра на стара Прага.
- От кого ти е? - запитах в стила, който си бях избрал.
-Не е твоя работа. Но ще ти кажа. Донесе ми я чичо Петьо. Скоро щях да разбера, че става дума за композитора Петко Стайнов - семеен приятел.
 
Аз бях приготвил свой сюрприз за Дора. Исках да й преподаря един скицник с лъскави найлонови корици и химикалка. Бяха ми го донесли  братовчедките за именния ден. Найлонът и химикалката бяха по онова време последният вик на научно-техническата  мода. Но Дора отказа категорично да ги приеме. Като не знаех как да реагирам , измърморих:
 
-Добре де. Нарисувай ми тогава нещо за спомен. Тя се усмихна:
-А ти защо не ми напишеш едно стихотворение?
Направих се, че приемам предложението,  и написах „Обичам те”.
 
В първия миг художничката като че ли се уплаши. Грабна скицника и задраска моите думи. След това отново придоби спокоен израз:
 Исках да ми напишеш стихотворение, а не тази глупост.
- Напиши ти, щом мислиш, че е толкова лесно.
Тя взе химикалката и надраска незабавно:
„Това не ти отива. Не влизай в този тон. Поетите не бива да пишат по шаблон.”
- Хайде, бе! Сега ли го съчини?
- А ти да не мислиш, че си нося готови отговори в стихове?
- Тогава ти си феномен. Я напиши нещо друго.
- За какво?
- За каквото искаш... Например за твоята котка Алиса. И в бележника се появи още един куплет:
 
„Алиса, Алиса, живо вдъхновение. За теб написах и аз стихотворение.”
С тази поетична игра, с тази красива усмивка любовта се отдалечи още веднъж от мен.
 
Парите ми стигнаха. Изпратих художничката бавно, бавно -както се изпълнява суеверен обред - магически заклинателен танц - церемония - ритуално сервиране на японски чай... В тъмното пред дома й говорихме още два часа. И това беше всичко, което можах да открадна от мига.
 
При следващите ни срещи, които неусетно станаха ежедневни, аз почувствах, че разумността вече ме дразни като звук от друга гама. Времето застудяваше, а аз задържах Дора на пейката все по-дълго и по-дълго. Засипваше ни първият снежец. Чаках нарочно да мине последният трамвай, да го изпусна демонстративно, за да се разбере, че за мен е по-важно да не изпусна още една целувка.
 
А после се връщах с часове пеша до вкъщи. Замръзвах. Спирах в телефонни кабини, за да си почина от вятъра. Като че ли исках да говоря със себе си. Но вместо шайбата на апарата въртях миналото. Съчинявах бъдеще...И се отдалечавах от настоящето. Чувствах как близки и приятели се опитват да ми помогнат, да ме отрезвят, да ме вразумят, да ме спасят.
 
Но вече и това ставаше далеч от мен... С удоволствие ги забравях.
Бях забравил дори за университета. И ето че вкъщи дойде развълнуван верният приятел Сашо Кулеков.
 
Разказа ми как пред деканата е изнесено съобщение за моето изключване от университета. Прилежна колежка протестирала защо ми се разрешавало да отсъствам и да ходя на лекции, когато ми скимне. Викали ме да се явя и във факултетното бюро на комсомола...
 
Николай Генчев, бъдещият професор, бъдещият ректор на университета, бъдещият националдемократ (има ли такива?), бе тогава секретар на факултетното бюро. Предупреди ме дружелюбно, че ще бъда изключен отвсякъде. Бедата изглеждаше непоправима.
 
Но ме спаси Тодор Боров. Отишъл при декана и заявил, че ще си подаде оставката, ако бъда изключен. Разбира се, аз научих веднага това, но моят професор не е искал да зная. Той ми разказа историята едва след четири десетилетия, няколко дни преди да умре. Седяхме двамата пред две чаши ледено .Лакрима Кристи". Третият беше магнетофонът. Говорихме дълго. Сякаш се освобождавахме от всичко ненужно за пътя.
 
Като изпитатели на балони изхвърляхме тежестите от своите кошове и се издигахме в някакво неведомо небе. Аз го разпитвах за тайните сили, а той пак искаше да ми даде кураж. Умът му беше бистър и твърд като елмаз за рязане на стъклените куполи и клетки. Това беше неговата последна лекция по духовно благородство. После изведнъж неговият аеростат потрепери и отлетя отвъд...
 
***
Една есенна вечер отидохме с Дора в ресторант „България". Той все още беше най-доброто заведение в София. И все още един изключен студент можеше да покани любимата си там. Избрахме си маса на балкона. Долу свиреше оркестърът и танцуваха щастливи хора. Ние мълчахме. Беше някакво странно замиране на думите в нас. Така внезапно спира да шуми гората.
 
Така онемява понякога морето. Спокойствието и тревогата се сливат в една прозрачност, през която се виждат гледките на съдбата. Мина странстващият и вечно пиян фотограф Гаро. Снима ни, без да пита. И ако я нямаше тази негова снимка, сега щях да се питам дали всичко това се е случило...
 
Накрая се озовахме в „Докторската градина”. Седяхме или лежахме в беседката до оная дървена къща, където, казват, е умирал Вутимски. Алеите бяха безлюдни. Само над нас дишаха душите на добрите дървета. Топлият вятър ни зави с наметалото си и ни направи невидими.
Останалото е любов...”
 
Дано да сте разбрали защо съдбата един ден даде възможност на Любо Левчев и Дора Бонева да живеят  още дълги  години с гледката към „Докторската градина”. Неведоми са пътищата на съдбата, нали?
 
Савка ЧОЛАКОВА , БЛИЦ