Времето бе събрало на Хълма различни пространства, а в едно пространство се бяха събрали различни времена. И когато някой дойдеше тук, винаги оставяше нещо от себе си и ако това не бяха костите му, заминавайки, той отнасяше със себе си променена душа.

Когато следовател Павел Гринов е повикан да разследва смъртта на свой отдавнашен познайник в къща в Стария град на Пловдив, той не подозира колко забравени тайни ще излязат на повърхността. Както лъкатушат калдъръмените улички на Хълма, така и съдбите на жителите му се пресичат, разделят и водят в неочаквани посоки.

Междувременно съпругата на Павел, Елена, се опитва да убеди обществеността, че на Хълма трябва да започнат археологически разкопки. Тя е убедена, че под къщите и пръстта, под пласт от наслоено време, е затрупано нещо значимо.

Няколко века по-рано Юсеф паша пристига във Филибе, за да въведе ред в санджака. Той е ужасѐн, когато вижда каменното туловище, отхапало част от Хълма – истинска обида към Аллах. Фанатизмът му не знае граници и той нарежда Античният театър да бъде затрупан.

За автора

Димитър Кирков е роден на 4 октомври 1945 година в град Пловдив. Детството му преминава в бащината къща в Стария град, сред руините от различни епохи, сред пъстрия живот на многоезичните му обитатели и силното внушение за автентичност. Духът на онези години възкръсва в първия му и превърнал се в знаков роман „Хълмът“.

През 1966 г. е приет в СУ „Климент Охридски“, в мечтаната от него специалност Българска филология. Още като студент започва да печата кратки литературнокритически и други публицистични материали в централния печат. След като се дипломира, започва работа във в. „Народна младеж“, а скоро е поканен за редактор в отдел „Критика“ на в. „Литературен фронт“ – позиция, много по-близка до тогавашните му литературни интереси.

През годините работи предимно като редактор в различни издателства и списания. Доктор на филологическите науки е от 1982 г. Автор е на повече от 200 статии и студии в областта на литературната история, теория и критика. Като преводач от руски език Димитър Кирков представя на българския читател множество белетристични, публицистични и философски текстове.

Постепенно творческите му интереси се изместват към художествената проза. За своите белетристични произведения той е удостоен с множество национални литературни награди.

Димитър Кирков умира през 2017 година в София.

 

Откъс

***

Идваха хората тук и когато им дойдеше срокът, отминаваха, изтърканият вековен калдъръм бе познал милиони човешки нозе, дълбоко под него бяха зарити викове, надежди и страсти отпреди хилядолетия. Те понякога пробиваха дебелите пластове на преходността и не беше чудно, че някои ги дочуваха, долитаха от дълбините въздишки на несбъднати желания, стоновете на пропилян живот, на пречупена любов, долавяха се горди думи на мъртви езици, като бучене излизаше изпод земята ревът на многогласа тълпа. Някъде от дъното скърцаше със зъби рухнала и незадоволена власт, горчив дъх на отмъщение, страх и скрито злато лъхаха от влажните пукнатини, основите пропукваха, като че някой ги надигаше с гръб отдолу, за да види небето. По тесните улички на древния Хълм нямаше осветление, но в тъмните нощи от развалините изскачаха искри от неизтлели пожари, много нежелани огньове бяха горели тук и достатъчно бе да копнеш някъде, за да намериш стопено стъкло около ръждясал гвоздей, което опарваше ръката ни, и ние не знаехме дали е нагрято от южното слънце, или още не е изстинало от пламъците. Като влизахме в подземията, пред нас побягваха сенки – може би бяха само нашите, а може би бяхме нарушили нечий покой, защото знаците над гробовете бяха изчезнали и ние не подозирахме кога стъпваме по човешки кости. А купища кости лежаха отдолу. Като се случеше да копаят някъде, лопатите ги изхвърляха заедно с пръстта и те се трупаха пред краката ни, смесваха се далечни поколения и чужди хора, съединяваше се онова, което животът не би могъл да съедини, но което беше безразлично на смъртта.

Фантастичен свят лежеше под нас, а отгоре, под слънцето, не по-малко фантастично бе смешението на растения, сгради и хора.

Ако пък някой погледнеше Хълма отвисоко и отдалеч, щеше да види как сред успокоената шир на равнината е изникнала неочаквано тази сиенитна грамада, защото тук се бяха сблъскали и смесили различни геологически пластове, чийто произход е разделен от милиони години. Сякаш още в праисторически времена недрата на земята бяха предопределили това възвишение от пръст и камък да бъде място на смешението и първи бяха съчетали несъчетаемото.

А историята го бе поставила сред оная най-стара земя на Стария континент, сред онзи благословен и кървав къс от родината на човечеството, от който в Древността тръгваха пътеките на племена, идеи и войни.

В центъра на Балканите, на юг от разделящата ги планинска верига, той бе сърце, цел и пристан на враждебни народи, които се бяха сблъсквали, изтребвали и сливали, за да отстъпят мястото си на други и да се запази веригата на човешкото семе и смешение. Хилядолетия Хълмът бе съблазнявал да бъде владян и бе заривал с черната пръст в подножието си страстите на властолюбието, бе давал подслон на нови и нови надежди и неусетно ги бе превръщал в отвращение и цинизъм, бе познал тиранство и свобода, аскетизъм и разюзданост, вяра и богохулство.

Историята бе поставила Хълма на кръстопътя на човешкото движение и на човешките мисли, за да го веят бури и населяват хора от изток и запад, от север и юг, да чува радостна глъч на различни езици и еднакви вопли на страдание, да ражда от лоното си различни градежи и да ги покрива в гроба с еднакво тление.

Времето бе събрало на това място различни пространства, а в едно пространство се бяха събрали различни времена. И когато някой дойдеше тук, винаги оставяше нещо от себе си и ако това не бяха костите му, заминавайки, той отнасяше със себе си променена душа.

Отвисоко и отдалеч Хълмът приличаше на кораб със зелени платна, който се носеше по безстрастната шир на времето – и кой можеше да каже каква е посоката му? Всичко е могло да се случи някога на него и всичко се случваше тогава, макар че ние бяхме само временен екипаж, преходни хора с къс живот и уязвими сърца, макар че умовете ни често се бореха с дреболии, а радостите и тъгите ни се намираха на повърхността на битието. Като малки черни букви ние пъплехме по каменната книга на Хълма и неизвестно бе дали от разстоянието на времето други щяха да ни видят по нейните страници дори и като най-нищожен знак. Запетая ли щяхме да бъдем единствено – кратък дъх между два периода, символ на безвремие, на отдих за ума и словото; или само точка, завършваща нещо продължително и важно и неподозираща какво ще дойде след нея; или ням въпрос, или удивление, или чертица някаква; или тъмен йероглиф, изпълнен с тайни, за които никой нехае.

Над Хълма, над старите къщи, над руините и хората нехаеше пронизващо синьото южно небе. То сякаш беше по-високо тук, а долу ние бяхме кратък дъх между живота и смъртта и страхът за бързотечното ни надзираваше строго, оставяйки ни рядко време да мислим за вечното. Но понякога виждахме как страхът се превръща в срам, а срамът – в съвест. И как от доброто пониква зло, а от омразата – любов. И как силата се забравя, а слабостта надделява. И как обидата ражда гордост, а унизеното достойнство – самолюбие. И ако някой се изкачеше на Хълма и заживееше на него, щеше да усети, че по смешението в душата си прилича на своето обиталище.