Един дзен монах седи в тишината на своята килия. Взема четка и много съсредоточено  рисува кръг, който го затваря. Това е последният жест на ръката му на тази земя. В края на дните си Тициано Терцани разказва на сина си Фолко за своето голямо житейско пътешествие и за това – какво е животът.
Така в Орсиня, под едно дърво на две крачки от гомпата, неговата къщичка в тибетски стил, в прекрасно състояние на духа той говори за живота, преминал в пътуване из света в откриване на истината. И търсейки смисъла на толкова неща, които е направил, и на толкова хора, в които се е превръщал, преминава през големите страсти на своето време.
Напомня на младите колко важни са фантазията, любопитството към различното и смелостта да се води свободен, истински живот, богат на приключения и любов.

„Ала междувременно ти си дошъл да ми държиш ръката и това ни дава възможност да поговорим за пътешествието на онова момченце, родено на улица „Пизана“ в работническия квартал на Флоренция, което попада сред големите исторически събития на своето време – войната във Виетнам, в Китай, падането на Съветския съюз – след това отива в Хималаите и сега е тук, в малката си Хималая в очакване на този според мен приятен час.
 Та значи, това е краят, но и началото на една история, която е моят живот, и за който ще ми бъде все още приятно да си поговоря с теб и да видим заедно, в крайна сметка, дали  има смисъл.
Ако ме попиташ какво оставям накрая, оставям една книга, която може би ще помогне на някого да види по-добре света, както аз го чувствам така силно.“ – ТицианоТерцани      


***
Тициано Терцани е роден във Флоренция през 1938 г. Повече от трийсет години живее в Азия заедно с жена  си Анджела и с децата си Саския и Фолко. Той е писател, есеист и преди всичко журналист. Работи като кореспондент за немския седмичник Дер Шпигел и сътрудничи на известните италиански вестници: Еспресо, Ла Република и Кориере дела Сера.  Описва големите събития, на които е свидетел, в книги, преведени на много езици: „Леопардова кожа“ и „Хай Понг! Освобождението на Сайгон“ - за войната във Виетнам; „Забранената врата“ - за Китай след Мао; „Лека нощ, господин Ленин“ - за разпадането на Съветския съюз. Сборникът „В Азия“ включва най-добрите му статии за Изтока. През 1995 г. публикува „Един гадател ми каза“. През 2002 г. излиза книгата „Писма срещу войната“ – едно послание за мир, което Тициано Терцани отправя в желанието си да спре  задълбочаването на кризата Изток - Запад след американското нападение над Афганистан. В последната си книга „Още един кръг с въртележката“ (2004), написана в различните фази на лечението на рака, той се пита за смисъла на човешкото съществуване. Умира в Орсиня през юли 2004 г. Завещава ни разговорите със сина си, които се превръщат в химн на живота.
Голямата му популярност се дължи не само на интересния стил, с който ни прави свидетели на важни моменти в човешката история, но и на живота му, посветен в търсене на истината.
От 2005 г. всяка година се връчва наградата „Тициано Терцани“ на автори, чиито книги помагат на читателите да разберат света, в който живеят.
***
Заповядайте на представянето на книгата от Тициано Терцани „КРАЯТ Е МОЕТО НАЧАЛО. Един баща разказва на сина си голямото пътешествие из живота“.

22 май (сряда) 2019 г., 18,30 ч. – Книжен Център „Гринуич“
Събитието се провежда със специалното участие на Луиджина Педди, директор на Италианския културен институт, и журналиста Якопо Сторни, кореспондент на Corriere Fiorentino иCorriere della Sera. Водещ на събитието е Георги Тошев. Ще присъства и Пенка Манолова, преводач на „Краят е моето начало“.
Премиерата е организирана съвместно с Италианския културен институт – София.

***
Отзив за книгата:
https://www.corriere.it/solferino/severgnini/07-03-10/09.spm


„Краят е моето начало“, Тициано Терцани

Здравей, Бепе!
Точно в тези дни, в които се разказва за отвличането на Мастроджакомо, прочетох книгата „Краят е моето начало“ на Т. Терцани. Това е една въодушевяваща книга, един невероятен живот, в основата на който стои желанието да се опознае действителността такава, каквато е; стремеж, който най-вече за журналистите трябва да е водещ. Терцани разказва за войната във Виетнам, правейки читателя съпричастен не чрез пресконференции, а пренасяйки го на мястото, разказвайки историята на човек със семейство, който изпитва емоции, има спомени. Защото както казва Терцани: „Ако говориш със съпричастие за едно събитие, което си видял, това променя нещата, защото предаваш твоята емоция на читателя“. Говори за промените, настъпили в света и в самия него, но най-вече говори за свободата да бъдеш себе си, да живееш така, както интуицията ти подсказва, да избираш какъв искаш да бъдеш и да се променяш, когато събитията или твоите желания го изискват. Описан така, изглежда като човек, живял в самота, ала той говори за приятели и за една истинска любов: „Това е най-точното нещо, което си казал, защото тя бе всичко. Първо, създаваше сигурност, около която кръжеше всичко, увереност за свобода и усещане за сигурност. Тя бе онова, което големият бенгалски поет, който цитирам винаги, е успял така добре да опише: стълбът, на който слонът се оставя да го вържат с копринен конец. Ако слонът подръпне малко, може да избяга, когато си иска, ала не го дърпа. Избрал е да бъде завързан с копринен конец за този стълб. Този избор направих и аз, когато бяхмного млад, бях на осемнадесет години и този избор бе голямата, голямата опорна точка на моя живот. (…)И как се разпознава един такъв човек? Не го разпознаваш. Усещаш, че няма алтернатива“. Знам, че не е нужно да се рекламира книгата, но живо я препоръчвам, защото дълбоко в житейския разказ на Терцани могат да се открият интересни гледни точки за преодоляване и на лични (собствени) съмнения.
Eнца Фераро, [email protected]

Откъси от „Краят е моето начало“

Из глава „Журналисти“:

ТИЦИАНО: Знаеш ли, за журналистиката бяха героични времена… пре­ди журналистиката да бъде прокълнато унищожена от телевизията в опита си да я имитира, да бъде принудена да се превърне в спектакъл.
В ония времена се пишеше наистина. За съжаление, телевизията, скъ­сявайки времето, което човек посвещава на нещо – освен на ужасния повсе­местен проблем на свръхпредлагането на всички ония продукти, които ти се рекламират, за да имаш „избор“, – направи така, че и вестниците се превър­наха в средства за три минути внимание, като телевизионна реклама, в която всичко се загубва в информационния миш-маш.
Днес е невъзможно да се пише дълго, както се пишеше преди. Тогава, каква е тенденцията? Да правиш шоу. Да не се опитваш да се задълбочаваш. Да създадеш сцена: една статийка със снимка, една умопомрачителна исто­рия. Стига, край, повече не се говори. Това е голямо опорочаване на журна­листическата мисия. Мисля, че днес да се прави това, което правех аз в ония години, това, което правехме ние, би било невъзможно, защото няма същото пространство.

Знаеш ли, исках да разкажа на другите онова, което не могат да видят, което не могат да чуят, на което не могат да усетят миризмата. Виждаш по телевизията: дори и мъртвите не те впечатляват, дори и кръвта, прекалено червена, изглежда, сякаш че не е истинска. Съвсем друго нещо е, ако разка­жеш за това с чувството, с което си го преживял. Това променя много нещата, защото предаваш твоята емоция на читателя. Това го разбрах много бързо. Научих го от великите.
(…)

Да си журналист ми се струваше голяма и важна функция и според мен тя и сега може да се изпълнява, ако някой съумее да твори истинска журналистика.
Проблемът е, че всичко е изцапано. Близостта с властта, необходи­мостта да се пази тази власт, създаде ситуация, която вече не е същата като преди, когато силата на журналистиката бе в нейната независимост. Знаеш ли, тя бе и икономическа независимост. Когато вестниците зависят от рекламите, както е в Италия, а рекламата е в ръцете на онези, които държат политическата власт, как можеш да си свободен? Когато вестниците са при­тежание на големи фирми, срещу които няма да можеш да пишеш никога, и които имат свои политически интереси, как да правиш истинска журна­листика?

Из глава „Историята“:

Историята. Как я почувствах Историята! Видях в Централна Азия как падна първата статуя на Ленин с крясъка: „Аллах акбар, Аллах акбар!“ Аллах е велик. И днес има Ал Кайда. Виждаш ли връзката? Само глупаци късогледи и кретени не виждат връзката, която съществува между края на комунизма като бунтовна идеология на потиснатите – както ти обясних по отношение на комунизма на Мао и Хо Ши Мин – и на днешния ислямски фундаментализъм.
Ако не разберете това, нищо не разбирате!

ФОЛКО: Ислямският фундаментализъм е новият…

ТИЦИАНО: Взе мястото на марксизма-ленинизма. Преди, който искаше да се бори срещу западния капитализъм за един различен свят или, видяно от тяхната гледна точка, за един по-добър свят, прибягваше до марксизма-ленинизма, защото бе оръжието на времето. Или как да го кажа, ако днес водиш война, използваш един вид оръжия, един вид танкове. Преди сто го­дини войната се е водила с други оръжия, когато е нямало автомати. Тогава изстрелваш един куршум и трябва пак да зареждаш. Днес – та-та-та-та-та! Тогава ленинизмът бе оръжието на времето за много националистически и независими движения в Азия. Той бе идеологията, която даваше дисциплина, даваше отправна точка.
Когато това оръжие отпадна, роди се ново.
Ако не разбереш това, няма да разбереш нищо, не разбираш Ал Кайда.
ФОЛКО: Интересно.

ТИЦИАНО: Знаеш ли, винаги съм се интересувал от човечеството. Чо­векът, що за тип е? Поради това накрая стигнах до странния, но интересен въпрос: „Кой съм аз?“ – който всъщност е въпросът на всички ни. Този човек, този човек… В крайна сметка човекът, човечеството ме грабна. Къде отива? Какви ги върши? Подобрява ли се, или не?
Историята е това, нали?

ФОЛКО: И ония моменти, в които си почувствал Историята…

ТИЦИАНО: Тези моменти бяха някакъв екстаз.

ФОЛКО: И кои бяха те в живота ти?

ТИЦИАНО: Разбира се, падането на Сайгон. Със сигурност падането на Съветския съюз, но там бе някакъв небивал екстаз, защото откривах неща, които не си представях. Ти, ти можеш ли да си го представиш? Може би не, защото си много млад. Ала ние израснахме, мислейки: „Тук е Западна Евро­па, после има стена и hicsuntleones*, и има Съветски съюз“. Съветски съюз: всички еднакви. Пада тази стена, по някакъв начин успяваш да влезеш и от­криваш… Съветски съюз, ама къде е?! Тук са монголци, там има уйгури, там пък казаци, там са мюсюлмани, тия мразят ония другите… Господи, всичко това трябва да бъде разучено!

ФОЛКО: За теб тогава това е бил върховен момент. Какви други е имало?

ТИЦИАНО: Трябва да помисля.

ФОЛКО: Със Стареца в Хималаите?


Из глава „Япония“:

ТИЦИАНО: Аз имам голямо убежище, когато настоящето не ме интере­сува, и това е Историята. Помниш ли, че едно от нещата, поради които бях любопитен да отида в Азия, бе, че исках да видя дали на западните решения от икономически и социален тип има възможни алтернативи? Защото аз съм убеден, че само разнообразието на света създава жизненост и дава по-голяма свобода на хората, докато уравняването според предварително установени модели не прави нищо друго, освен да изостри някои ситуации и да елими­нира толкова хубави алтернативи.

Защото е все същата история. Все западняците отиват да чукат на вра­тите на другите континенти с претекста, че предлагат правилните принципи, днес това са демокрацията и свободата; през XIX век – свободният пазар; още по-рано – християнството. Тогава, през 1853 г., американците се явяват на японците с четири канонерки, прочутите „черни кораби“ на комодор Пери, за да ги принудят да им отворят границите си и да могат да им продават стоките си. Това е и една от причините, поради която португалците са пристигнали в Макао: искали да отворят границите на Китай, за да им продават огледалцата си и да им откраднат подправките и всичко онова, което ги интересувало. Ис­торията на западната експанзия е все една и съща. Военните кораби на Пери пристигнали да отварят японските пазари с претекста, че свободният пазар служи на всички и всички ще спечелят.
Същото се случи и с Китай.

ФОЛКО: Там влязоха англичаните с войните за опиума.
ТИЦИАНО: Да. Япония остана твърде засегната от собственото си без­силие пред военните американски кораби, защото се смяташе за голяма ци­вилизация с древна традиция: самураите със сабите и пр. Обаче другите за­плашват да изстрелят два топовни удара – бум! И тогава те измислят много хитър план: давайки си сметка, че с техните сили и традиции няма да могат да се противопоставят на Запада, японците решават, че единственият начин да оцелеят е да станат западняци.

И тук се случва нещо, което за нас днес е невъобразимо, но като четеш книгите от тогава, е очарователно. За кратък срок, по времето на император Мейджи, японците изпълняват проекта Япония да се превърне в страна по западен образец с една упоритост, на която само те са способни. Трябвало да се строят железници, поради което копирали гарите. Копирали ги! Железо­пътната гара на Токио бе точно копие на гарата в Амстердам; копирали во­енните униформи на пруската армия. Поканили стотици чужденци, наречени ятои, за да ги научат как да правят нещата по западен начин. Членовете на благородните семейства от династията Мейджи се обличали по западна мода и се научили да танцуват валс. Копирали гражданските и съдебни западни кодекси; създали армия по западен образец; пренесли са от англичаните мо­делите на военните кораби и си построили свои. Трябва да се каже, с голям успех, защото тази Япония само за няколко десетилетия се модернизирала и в началото на XX век вече предизвиква най-големите азиатски сили и ги побеждава във война: първо Китайската империя на манджурите; после с ед­на-две морски битки и Руската царска империя, която тогава е най-голямата западна сила в Азия.

Така на свой ред Япония става голяма икономическа и военна сила. Лю­бопитно, нали? Превъоръжава се и следва политика, която целѝ владеенето на Азия с претекста да я освободи от игото на белия колониализъм, откъдето следва Втората световна война и така все в тоя дух.
Ала за мен, който бях любопитен да видя по какъв начин тези древни култури можеха да създадат културна и икономическа алтернатива на нашия свят, Япония бе обратното на това, което търсех, защото бе най-изтънченият пример на сляпо подражание с най-голям успех на западната система. Копие, което бе допълнително усъвършенствано след Втората световна война, кога то страната, победена, се заема да преправи фабриките си според моделите на американския тейлъризъм, доведен до пароксизъм.

ФОЛКО: Теоризъм?

ТИЦИАНО: Тейлъризъм. Това е един вид стахановизъм: да работиш все повече.
Интересна е тази история на западнизация, нали? Знаеш ли, когато ви­диш възрастните японци да обличат кимоната си или техните юкатасамо за церемониите, а през останалото време водят живот със сако и вратовръзка…Помисли какво бе Япония, какво богатство предлагаше тя!
Западният модел вече е приет от всички. Достигна и до Китай, в Юго­източна Азия, в Сингапур, в цял Индокитай – само Лаос оцелява по някакъв начин – и това е тема, към която се връщам постоянно в „Един гадател…“: веселото самоубийство на Азия в полза на модел на развитие от западен тип, заради който тези страни се отказват от своето собствено.


Из глава „Властта“:


Най-лесният капан, отдавна исках да ти говоря за това, е властта.
Като за човек с моята професия честата среща с властта е необходима, неизбежна е. Всеки вид власт: властта-убиец, справедливата власт, властта…Властта. Тя определя съдбите на света, и ти, който си там, за да го опишеш, трябва да отидеш до Властта и да я попиташ как стоят нещата.
Ето, отново, без да съм си го казал някоя сутрин като обет, без да съм стигнал до това през чужди констатации, винаги съм изпитвал отвращение от властта. Може би дълбоко в себе си съм анархист, ала като видя прези­дент, министър, генерал, всички с техния триумфален вид, всички с хапчето си, което ти препродават, винаги са ме полазвали тръпки. Моят инстинкт винаги е бил да стоя далече от това. Наистина да стоя надалеч, докато днес виждам много младежи, които се наслаждават, които разцъфват при идеята да са близо до Властта, да са на „ти“ с Властта, да спят в леглото с Властта, да отидат на вечеря с Властта, за да се докопат до блясък, слава, информация може би. Аз това никога не съм го правил. Можеш да го наречеш и форма на моралност.

Гласът му спада.
Защото властта корумпира, увива те, придърпва те към себе се! Разби­раш ли? Ако застанеш до кандидат за президент в изборната кампания, ако отидеш на вечеря с него и разговаряш, ставаш негов послушник, нали? Негов инструмент.
Никога не ми е харесвало. Винаги имах това чувство за гордост, че аз стоях пред Властта, гледах я, измервах я и после я пращах по дяволите. Отварях вратата, прекрачвах, влизах вътре, но когато бях в нейната стая, вместо да ѝ се подмазвам, следях какво не е наред, задавах въпроси. Аз съм от ония журналисти, които на световните пресконференции бяха послович­ни със задаването на най-провокиращите въпроси, от тези, каквито днес не се задават. Такива, които не виждаш да се отправят към КондолизаРайс, която оная вечер каза: „С ООН сега добре се разбираме“. Достатъчно бе ня­кой да вземе вестник от преди две години: „Един момент! На 14 май в 5.40 ч по Си Би Ес съобщиха: „ООН е без значение, пълна е с убийци и диктатори. А сега ООН панацея ли е? Подигравате ли ни се?!“

Смея се.
Това е журналистиката. Най-ужасни са журналистите, които са в Пен­тагона, в Министерството на външните работи, все там, готови да изпият едно кафе. Обявява се „Пресконференция!“ и те тичат. Пристига Буш или Ръмсфелд, които казват: „Значи, Джон, ти какво искаш да знаеш?“
Ама какъв Джон?!

ФОЛКО: Тоест би трябвало да се предизвиква властта ли?

ТИЦИАНО: Това е професията. Извинявай, разделенията на властта в сферата на държавата кои са? Законодателна, изпълнителна, съдебна. Но има една четвърта власт: печатът и средствата за информация, които контролират съдебната, изпълнителната и законодателната власт.

ФОЛКО: Контролират ли ги?

ТИЦИАНО: Контролират ги, вземат им мярката, подлагат ги на изпит, за да разберат дали няма някаква измама.

ФОЛКО: И ако е така, какво се случва?

ТИЦИАНО: Системата не функционира.