Историите на живота си селектира Мила Иванова в книгата "Хартиена лодка в открито море" В страниците се събират десетина години от нейния живот, като част от тях са познати на аудиторията от личния й блог "Солунска 16".

Между блога и книгата

"Блогът го има отдавна, но статистиката за това колко хора го четат не спира да ме изумява до днес. Усещането, че във всеки момент може да "бръкнеш" в един текст, да го промениш или напълно да го изтриеш, дава голям комфорт.

Докато, като видях книгата на рафта в книжарниците, си помислих:

"Вече нямам контрол. Не мога да изтрия ред, не мога да скрия никоя своя слабост вече, никоя непозволена любов. Това е, край. Както казват, книгата заживява свой живот. Отплава в открито море.

Тя е като истинския живот, а не като дигиталния – грешките и слабостите в реалния живот може да бъдат поправени само с бъдещите ни действия. Няма копче "delete" на изживяното.

Тук някъде изплува и надеждата, че не само си пуснал хубава лодка в морето, а и че ще я срещнат хубави хора", споделя Мила пред Dnes.bg.



Снимки: Личен архив

"Хартиена лодка в открито море"

"Много беше интересен процесът на създаване на книгата. Оказа се, че когато трябва да заживеят в хартиено тяло, изискванията към историите ми са доста по-високи", добавя Мила.

Всъщност книгата не идва толкова спонтанно. От 7-8 години не спират да я питат кога ще я напише.

Времето идва, когато блогърката финализира етап от живота си.

"Разбира се, това е плавен процес, но сега осъзнато го приключвам в себе си като човек, вярващ, че прилежно е изпил последните горчиви чаши и днес има мъдростта да живее по-леко с взетите уроци“, споделя още тя. Избира текстовете интуитивно, по женски.

„Разбрах какво съм включила, когато приключих книгата и затворих историите в това тяло. Някои текстове паднаха, други промених до неузнаваемост и това бе най-интересната част от работата, а да не говорим, че е странно да я наричам така, защото това е всъщност животът ми", разказва за процеса авторката.

Някои от историите, макар и писани много отдавна, остават валидни, а други – написани съвсем скоро, й звучат наивни.

 

"Не е въпрос на възраст. Измених текстове, които от погледа на времето осъзнавам, че не са били безкрайно искрени към мен самата. И за да не звуча като шантав писател, веднага ще дам пример.

Ти си в емоция, в нея човекът до теб е целият ти свят и нищо друго не съществува. Нямаш сетива за недостатъците на връзката ви и очевидните дефицити, сляп си за тях, защото си в огъня и много ти се иска да се получи.

Толкова ти се иска да се получи, че виждаш фойерверки, а не огън. Докато не разбереш, че всичко в теб и наоколо е изпепелено... Сега, когато е минало време, виждам какво е било честно да кажа.

В онази емоция съм искала неща, които съм премълчавала, защото така е трябвало или защото така се e очаквало от мен. Текстовете, които много хора са чели на "Солунска 16", в книгата са далеч по-искрени и истински.

В нея аз без грим, без защита, без страх и без илюзии. В книгата съм отворена като човек на операционната, който не може да скрие нищо от себе си, нито да се преструва, нито да се откаже, но може да се надява, че след болката следва изцеление", разказва Мила.

Процесът за нея наистина е интересен. Редактирайки старите текстове, сякаш редактира миналото. А след това оставя в книгата само онези текстове, които носят теми, важни не само за нея.

Които биха докоснали и други хора – майчинството, първата любов, последната, отношенията с родителите, отношенията между хората. Затова и Мила казва, че книгата не е нейна, а на всички хора.

Миналото

Всъщност да споделя личния си живот Мила може още от дете. Още в 4-ти, 5-и клас няма задръжки да опише в съчиненията по литература какво изживява и как се чувства.

“Не го приемам за геройство, защото аз имам нужда да споделям. Нито мисля, че е душевен ексхибиционизъм, защото разголването е в тематика, която вълнува всекиго. Четящият може да отмине, а може и да си „вземе“ нещо от това споделяне“, обяснява блогърката.

Така за нея никога не е съществувала бариера между живота й и останалите. Приемала го е просто като начин на общуване със света.

„Макар да нямам проблем с разсъбличането на чувствата, се оказва, че този вид комуникация не е безопасна, защото разсъбличането те прави много уязвим. С годините разбрах, че тази моя слабост е и сила. Затова вече не се страхувам. Внимавам единствено на кого я давам“, категорична е Мила.

Самотата

Самотата е болезнена тема. Мила разказва за нея: "Писането е самотно действие, но и стремеж да избегнеш самотата. В писането си откривам и създавам турбини от емпатия.

Това, което пиша днес, утре ще са думи, които ще прозвучат в нечия чужда самота може би така:

„Не съм сам. И този човек е минал през същото, боляло го е, падал е, ставал...“ Според Мила това е една от ролите на литературата и киното – те носят утеха, че не сме сами. Всеки опитва, страхува се, греши. Всеки минава през бури, в които платната му се огъват, а рулят е загубен в мъглата. Хубаво е да знаем, че от единия край на палитрата от житейски бури и емоции до другия същото се случва не само на нас.

„А аз като носител на доста богата палитра от емоции истински не вирея в самота. Обичам дори, когато заспивам, в стаята да има буден човек. Дори да е пуснал телевизиора високо, важно е, че го има. Важно е, че кислородът не е само за мен. Твърде много кислород ме задушава“, откровена е авторката.

Промяната

В началото Мила пише по-емоционално.

Бурите в морето й обаче втвърдяват фразите и почистват ненужното пърхане. Моментът, в който синът й влиза в пубертета, е момент на шок и вик за промяна у нея.

"Не бях вече майка на малко дете. Не се чувствах толкова необходима и това първоначално беше кошмар, въпреки че съзнавах, че е най-нормалното нещо“. Мила търси отговори за новата ситуация чрез писане. Започва да описва тези чувства и страха, че може да загуби детето си. Този текст, който впоследствие кръщава „Завинаги, мама“, тя пише четири седмици, а настроението му се променя постоянно.

„Когато започнах да го пиша, не знаех какъв ще е финалът. Започнах го с объркани чувства, а той завърши с отговори. Отговори, които бяха лек за моята тъга. Реални и терапевтични изводи както за мен, така и за други майки, надявам се. Изливайки разсъжденията си на листа, аз намирах решения. Откривах себе си и се променях. От първия ред на този текст до последния съумях да се променя. Започнах го като един човек, а точката сякаш сложи друг човек – по-осъзнат, по-решителен и по-способен на радост."

Любов

Мила се опитва да не повтарям теми в книгата си, въпреки че е наясно, че всъщност темата е винаги една.

"Въпреки клишето, всичко е любов. Всичко може да завърши в тази точка - отсича тя. - От състоянието на улиците в София до изгубената любов. От порастването на децата до промяната в нас и остаряването. От страховете, през нуждата от добрина, до неуморната надежда и нестихващото детство. Всичко може да завърши в тази отправна точка – любов. Всъщност, ако нещо може да завърши там, значи е ценно и си струва да бъде превърнато в текст.“

Краят и началото

"Хартиена лодка в открито море" се появява в етап от живота  на Мила, който приключва. До вчера тя си мисли, че всичко й е ясно. Днес е друго. Днес започва нов период, в който авторката знае, че нищо не й е ясно, че всичко може да се промени, и се опитва да има доверие на промените.

"Свърши етап, в който си мислех, че всичко ми е ясно.

Свърши етап, в който промяната винаги ме обнадеждаваше и дори не допусках, че тя може да е заплашителна.

Свърши етап, в който не ме беше страх и се хвърлях безразсъдно в неща, които ми носеха много болка. Сега влизам в етап, в който смирено следвам отреденото и усърдно се уча да благодаря за него. Етап, в който дори когато промяната ме ужасява, аз намирам сила да й гласувам доверие.

Етап, в който съм по-щадяща към сърцето си и не бих била толкова безразсъдна, дори когато то ме командва. Хвъркатите емоции винаги ще са там, но няма да позволя да лишават от разум действията ми.

Ще започна да се опитвам да обичам себе си. До скоро нямах идея какво влагат хората в това и все още не съм сигурна, че знам. Тренирам тази обич и се надявам, че тя ще ми даде силата да преодолявам вълненията в открито море по-леко. Че ще ме изведе на онова пристанище, което търся от малка. Там кислородът няма да бъде само за мен, а котвата ще държи здраво вярата ми в добротата на Синьото..."