Три внушителни метални фигури се издигат на скалите на тасманийското крайбрежие в памет на жертвите на потънал преди век кораб. Местните ги наричат Оцелелите.

Кийрън прекарва незабравимо лято в пещерите край скалите, където изпитва първите любовни трепети, преди ужасна трагедия да промени всичко. Дванадесет години по-късно той се завръща в родното си градче, за да помогне на майка си в грижите за болния му баща. Въпреки че вече има собствено семейство, Кийрън не може да забрави опустошителната буря, отнела три живота и променила неговия безвъзвратно. Сред жертвите е и брат му Фин.

Само ден след завръщането му на плажа е намерено тялото на млада жена, загинала при подозрителни обстоятелства. То събужда болезнените спомени за друго момиче, изчезнало безследно преди дванадесет години. За една безразсъдна постъпка с пагубни последствия. Не само Кийрън обаче крие истината за онази злополучна вечер. Нечии други дълбоко пазени тайни заплашват да изплуват на повърхността…
 
За автора


Джейн Харпър е авторка на международните бестселъри Сушата, В дивата пустош и Изгубеният. Книгите й са издадени в 40 страни, а по Сушата бе направен филм с участието на Ерик Бана. Джейн печели множество престижни награди, сред които Роман на годината на Австралийските книгоиздатели и на Австралийските независими писатели, Златна кама на Асоциацията на писателите на криминални романи и Най-добър криминален роман и трилър на годината на Британските литературни награди. Работила е като журналистка в Австралия и Великобритания, а днес живее в Мелбърн със съпруга си и двете им деца.
 



Откъс
- Виждала ли си Мия тази сутрин?
- Не съм. Не е ли тук?
- Излязла е с Одри. – Кийрън си провери телефона. Нямаше нови съобщения.

Той придърпа един стол и премести кашон, за да седне. Капакът не беше затворен и Кийрън надникна вътре.
В кашона имаше дрехи на майка му, прилежно сгънати в съседство с разлагащи се кухненски отпадъци. По кремавия пуловер, който Верити сама си бе оплела, се виждаха тъмни петна, оставени върху вълната от използвана торбичка чай. Покафеняла обелка от банан бе пъхната в джоба на чифт панталони.
Кийрън гледаше, без да помръдва. После мълчаливо вдигна кашона. Верити едва го погледна и сви рамене в отговор на безмълвния му въпрос.
- Баща ти знае, че се изнасяме. – Тя отново се обърна към Брайън, все така държейки закуската му. – Като ме види да опаковам, иска да помогне и прибира вътре каквото намери. – Тя хвърли поглед по останалите кашони. – Има и в други.
- Това е ужасно.

Верити не отвърна, само гребна от зърнената закуска.
- Мамо?
- Да?
- Трябваше да ми кажеш. Защо не ми каза, че положението е толкова сериозно?
- Имаш си достатъчно грижи. Сега си имате Одри. Работа. – Верити го погледна спокойно в очите. – Мога да се справя с баща ти. Всичко е наред.
- Не, не е. Чу ли, мамо? Изобщо не е наред. Положението е много лошо.
- Разбирам, че се чувстваш така.

Ето пак, като по часовник. Активното слушане, което Верити толкова обичаше. Тя отпи от кафето си и погледна хавлията, метната на стола му.
- Ще ходиш да плуваш?
- Може ли да не сменяме темата?
- Нямах такова намерение. – Тя го погледна от другия край на кухнята. – Щях да попитам дали си добре.
- О! – Кийрън преглътна. – Да. Добре съм. Е, цялата тази работа с татко е…
Той затърси подходящата дума.
- Предизвикателна? – предложи майка му.

- Да, нещо такова. – Кийрън щеше да каже скапана, но и това вършеше работа.
- Това… – рече Верити, но после се поколеба.
Кийрън зачака, искрено любопитен какво ще каже майка му, докато седи в кухнята в дома си, заобиколена от кашони с дрехи с петна от отпадъци, пъхнати там от мъжа, с когото са заедно от четиридесет години, но който в момента я гледа така, сякаш не е съвсем сигурен коя е. Верити се взря леко смръщено в чашата си за кафе. Кухненският часовник тиктакаше. После тя си пое дъх. Когато вдигна глава, неутралното изражение се бе върнало на лицето й.
- Кийрън, това, което трябва да помниш, е, че чувството на несигурност или тревожност е напълно нормално, когато предстоят големи…
Тя спря, когато Кийрън стана рязко от стола си. Не. Нямаше намерение да изтърпи сеанс, воден от майка му, за това, че страхът от промяната е нещо нормално. Вече му се бе налагало да го прави - няколко пъти - с квалифицирани професионалисти.

- Щом не искаш да говорим за това – каза той, – ще отида да поплувам.
Верити бе непоклатимо спокойна.
– Мислех, че говорим.
- Наистина ли?
Очите им се срещнаха. Верити заговори.

- Добре. – Маската не помръдваше. – Внимавай във водата.
Думите й прозвучаха толкова леко. Кийрън я гледаше. Тя също го гледаше. Наистина не можеше да каже дали тя не се преструва. Той бавно посегна към хавлията и излезе от кухнята, стараейки се да не тръшне вратата, за да не бъде изтълкувано по някакъв начин.
- Къде отива Фин? – чу от коридора въпроса на Брайън.
Верити не си направи труда да го поправи.

При задната врата Кийрън не обърна внимание на малкото пясък, който не бе измел, и го разнесе, когато с широки крачки излезе на верандата. Загледа се към морето с надеждата да види Мия да се разхожда боса по плиткото или да лежи на хавлия с дъщеря им.
Нямаше Мия. Нямаше Одри. Плажът зад къщата им бе пуст.

Кийрън извади телефона си и изпрати още едно съобщение. Къде сте?
Тръгна по тясната, но добре утъпкана пътека и през черната порта излезе на пясъка. Спря, когато наближи водата, и се обърна, засенчвайки очите си с ръка.

На север вълните се люлееха и пръскаха бяла пяна по пясъка. В далечината една-две лодки се носеха на лекия ветрец.
На юг… Кийрън замръзна.

На юг, само на няколко минути пеш, се бе събрала малка група хора. Стояха неподвижни и скупчени с наведени глави и стискаха здраво поводите на своите кучета, докато гледаха нещо, случващо се на брега. Тревогата им пулсираше по пясъка.

Кийрън щеше да се досети какво става дори да не бе зърнал синята униформа. Дори да я нямаше полицейската лента, която се вееше около забитите колове пред „Фишърменс Котидж”. Само едно нещо в Ивлин Бей можеше да събере такава тълпа на брега.
Кийрън пусна хавлията и затича.